Косът, който се подиграва с целия двор: „Сутрин при изгрев слънце“ от Йордан Йовков, пълен текст
Зареждане на оценките…
Йордан Йовков
Сутрин при изгрев слънце
Слънцето току-що изгрява още е червено, без бляськ. След миг-два като че запалени стрели минават през сутрешния хлад и по купите и саплъците, по покривите на хамбарите и на дама пламва червена светлина, чиста, радостна. Също такава червена светлина гори и по върха на салкъма пред господарската къща. Там, на най-високото, на суха черна вейка, е кацнал един кос. Отпървен той обръща глава и глади перата си, не поглежда нито напред нито наоколо си. Но ето слънцето блясва с всичката си сила. Косът поподскача, качва се по-нагоре по вейката, обръща се към слънцето и запява. Синкави металически блясъци лъщят по перата му, крилцата му са отпуснати, очите му горят. Той трепка с цялото си тяло, пее, унася се…
„Голям присмехулник е тоя кос!“ — мисли си Ерофим, като подига глава и поглежда коса.
И наистина, като даде човек ухо и се вслуша в тия гърлени задавени звукове, които косът издава ще види, че той църти и като врабче, и като чавка грухти дори като прасе. Понякога пък ще подсвирне — също тъй, както Давидко подсвирва подир овцете си. Как майсторски прави всичко, каквото чуе. Пее, занася се, примира вече и пак в същото време се подиграва с всичко живо из двора.
Ерофим по правя нещо на саката, с която носят вода — след смъртта на чича Митуша само той е от слугите, който знае да дяла. Кротък по нрав и дребен, кокошките и другите гадини от двора като че не го забелязват и не се боят от него. Но Ерофим има око на ловец: нищо не изпуща, всичко вижда и всичко долавя.
Кокошките още не се отделят от двора, трупат се пред къщата, около стълбата, неспокойни са, разминават се, каканижат. Чакат да излезе Галунка, та да ги нахрани. Нетърпението им забавлява Ерофима, и сегиз-тогиз той хвърля око към тях. И те като хората са с различен нрав, има ги разни. Ето тия млади ярки, пригладени, напети, хубави като млади момичета. Но и простички са и глупавички: гледат Ерофима и се чудят; не могат да разберат човек ли е, звяр ли е. Петлетата, техни връстници — какви са контета, докарани, напъстрени, като петлетата, направени от захар. Едни са много мирни, държат се прилично, вървят тъй, като че се боят да не падне прах на тях. Други — все на бой и на кавга налитат. Някои се опитват да пеят: много си протягат шиите и гласът им сипкаво звучи като свирчица.
И старите не са едно. Има едни зли кокошки, гдето нито носят, нито мътят. Като мине някое пиле край тях, все ще го клъвнат. И къркорят гневно, като че мърморят:
— Какво невъзпитано е туй младо поколение!
Една квачка с малки топчести пиленца се появява отнякъде. Кой я разсърдил? Тя клочи, въртн се, фучи. Настръхнала е, с разрошена перушина. Кучето, което се озовава насреща и, се спира: кога беше малко, една такава сърдита клочка беше го драскала по носа и сега, без да му мисли много, избягва от нея и се промушва през телената ограда. На бодлите остава малко от козината му. На тая ограда всяко куче, което е минало, малко се е пооскубало.
За късо време между кокошките настъпва смут една кукумявка, заварена от слънцето като фенер, който продължава да гори и след като се е съмнало, прехвръква от покрива на къщата върху покрива на дама. „Кърр!“ — вика един петел. „Кърр!“ — повтаря втори, трети. Също като часови, които си предават един на друг: внимавай!
Най-после Галунка излиза с решетото. За миг всички кокошки са около нея — притискат се, изумят. Но щом Галунка им хвърли просо, умълчават се и кълват. Като изхвърля просото, Галунка стои между тях, каго че ги брои или си мисли нещо. Ислед като изкълват просото, кокошките поостават някое време по двора: чакат още. Между тях, горд като султан, пристъпя белогривестият петел. Има и други по-млади петли, но когато той дойде към тях, те гузно и смирено, съвсем мълчаливо, помахват веднаж-дваж с крилата си и отиват настрана. Това ще рече: покоряваме ти се и те почитаме.
Но кокошките са от два курника и другата половина си имат друг цар — един бял, също такъв едър и гордо напет петел. Само той не помахва с крила на белогривестия. Омраза гори в очите на двамата. Всеки миг те са готови да се нахвърлят един срещу други, но по една или друга причина отлагат боя.
Малко по малко кокошките се пръсват. В двора под дървото утихва. Ерофим подига глава: под стряхата, гдето под всеки два дирека са заковани дъски за кафез на гълъбите, в една такава дупка стои замислен един червен гълъб и гука — вика другарката си. Това гукане във всеки последващ миг се засилва, повишава се, изпълнено е с молба, с нежност, с любов. Ерофим поклаща глава и се усмихва.
По каменното корито, около водата, са се наредили няколко млади ярки. Те са се напили, но тъй като тука е сянка и хладно, приседнали са на камъка и дремят. Само една бяла ярка уж пие, но повечето извърта око и поглежда собственото си изображение във водата. И като че се чуди: колко е хубава!
Но слънцето е доста високо, припича и гъскитесе връщат от полето. Те идат в строй, една зад друга — начело гъсокът, зад него патетата, вече пораснали, но много грозни, защото са големи, а са без опашки и без крила. На края е майката. Изведнаж, като закряскат, като че викат ура, те се затичват, разгонват ярките и превземат с пристъп коритото. Те се събират и възбудено бъбрят, като че взаимно се хвалят, след това пият, а после — и се кьпят.
Съвсем неочаквано двата петли, белогривестият и белият, се срещат на двора, на открито, застават един срещу други. Ерофим престава да дяла и ги гледа. Петлите се наближават и бързо-бързо кълват, уж намират нещо по земята, а то е да прикрият вълнението си, да покажат, че не се боят. Изведнаж те подскачат във въздуха и се удрят с краката си — чува се звук, като че се дере басма, и във въздуха остават две-три пера.
Сега още по-бързо започват да кълват, обръщат се ту с едната си, ту с другата си страна един към други, дебнат се. Очите им са замътени, като на пияни. И пак се удрят, вече не веднаж, а няколко пъти подред. Вече поличава силата на белогривестия. След всеки удар все бели пера хвърчат, по гребена на белия протича кръв. Но и той не се дава, дори напада пръв.
Кучето, което беше избягало от квачката, като беше се промушило през бодливия тел, се връща и без да обръща внимание на петлите, отива право към тях. На няколко крачки от тях то обръща глава и изтраква със зъби, за да пропъди някоя муха, но не успява и като го защипва повече, ударва на бяг, за да се скрие някъде на сянка, и минава между двата петли. Белият отива настрана. Той си дава вид, че се е отстранил зарад кучето, но всъщност намира повод да избяга. Белогривестият остава на мястото, иэпъчва се и изкукуригва. Изкукуригва и белият. Борбата е отложена пак за други път.
Все пак това сблъскване произвежда немалко вълнение сред двора. Около единия и другия петел се събират по купчини кокошки, плахи, учудени. На двора, с две-три пуйки, се показва пуякът. Той чувствува, че е станало нещо, но не разбира какво е. При все това той не може да търпи, щото вниманието да е насочено върху другиго, смята се засегнат в своята си чест и захваща да се надува. Надуе се, надуе, спусне крила по земята и пукне. След туй на най-малкия звук, отгдето и да иде, отговаря: „Гул-гул-гул!“ И пак се надува.
Ерофим гледа пуяка, но не изпуша от очи и друго: по стълбите с тихи кадифяни стъпки слиза котката. Тя е сива, с черни напречни резки като на тигрица. Поспира се, удря се с опашката си, тръпки минават по тялото и. Няколко врабчета се боричкат и цвърчат в бурена. Котката се присламчва, дебне, намества краката си, за да е готова и да се хвърли отведнаж. Но врабците я усещат: „Чърт, чърт! — викат. — Пазете се, котка!“
На чардака излиза Галунка. В същия миг кукумявката се обажда от покрива на дама. Най-напред изпищява грозно, пронизително, като че я душат, после занарежда: „Куку-мяв! Куку-мяв!“
— Проклетницата — казва Галунка. — Няма за нея друго място.
Кукумявката не е много далеч, сива като суха трева, с котешка глава и котешки очи. Ерофим също поглежда нататък.
— Кукумявката, бухала, гарвана са дяволски гадини — казва той. — Другите живини са направени от господа, а тях дяволът ги е направил. И като не умеял твърде, мачкал, мачкал пръстта, развалял ги и эапочвал отново. Затуй са толкоз грозни. Той дяволът, е направил и вълка. Добрите гадини, като вола, коня, кучето, ги е направил господ, а лошите ги направил все дяволът. Той направил вълка, ама с цел: като оживее, да скочи и да разкъса господа. Добре, ама господ усеща тоя план и казва на вълка: „Дръж!“ Че като погва вълкът дявола, тук-там, насмалко да го разкъса, ако не се бил качил на едно дърво. Но пак сварил да го ухапе и да откъса едно късче от петата му. Затуй куца…
Ерофим говори по обичая си високо, с писклив, женски глас. Галунка се усмихва и зарад приказката му, и зарад него и си влиза.
Ерофим продължава да си дяла. Но скоро нещо пак привлича вниманието му: котката, както се крие из бурена, дебне. И сива е, с черни черти, а сред зеления бурен нзглежда и тя зеленикава, със златисти очи. Тя не помръдва, но всеки миг може да се хвърли. Врабците пак я усещат. Но и котката се преструва, че спи, и позатваря очи.
Свързани материали
„Нощес ще играят гергьовските огньове“: лирични разкази от Ангел Каралийчев, пълни текстове за четене („Гергьовски огньове“, „Земята на българите“, „Змей“, „Пролет“, „Ръж“)
Събрани на едно място, разказите на Ангел Каралийчев звучат по-скоро като стихотворения в проза, отколкото като случки с начало и край. Тук са пълните им текстове за четене, а не преразказ или анализ. „Гергьовски огньове“ е изповед на младия Калчо в деня преди Гергьовден: коситбата, срещата с куция Ибрахим при големия кладенец, обещаната мермерна чешма с девет корита, годеницата Мария и конете, които ще пасат на Белия камък, докато заиграят огньовете над скритото имане. „Земята на българите“ е лирично обръщение към родината като към жива жена, чиито очи помнят ослепените Самуилови войници, вдигнатия над светия старец Евтимий ятаган и куршума, пропищял една вечер в стария Балкан. „Змей“ пренася в света на поверието: Яна, която чака среща с невидимото същество на Коминчето, Никола, който не вярва на хорските приказки, и пламъците, обхванали житата, докато селото търси виновник. „Пролет“ проследява един ден на орача Илия, от чукането по прозореца преди изгрев до вечерното връщане с воловете, и мълчаливата среща с незнайната жена със зелени, замайващи очи. „Ръж“ е момински монолог в навечерието на жътвата: чукът на черния Нено, който кове сърпове, лудогорците, спрели за нощувка на мегдана, и мечтата да заминеш по света. Текстовете са подходящи за самостоятелно четене, за подготовка на преразказ, за характеристика на герой и за работа върху езика и образността на Каралийчев: сравненията, олицетворенията и диалектните думи, с които е изградена картината на българското село.
Резюме на романа „Ноев ковчег“ от Йордан Радичков
Космическият удавник, или въведение към Ноевия ковчег Разказвачът е обсебен от видение за огромен удавник, който многократно „преминава“ през съзнанието му. Когато го вижда откъм гърба, по плещите на удавника зеят пресни, дълбоки рани, сякаш от ръфане на хищно животно, но те никога не кървят. Лицето е безкосмено, повехнало, със сиви очи; понякога по тялото се появяват подпухнали морави петна, друг път повърхността е съвсем гладка.
Гъсокът, който заигра хоро: пълният текст на разказа „Дивачка“ от Йордан Йовков
Пролетният двор на чифлика е целият сюжет на този кратък разказ от Йордан Йовков, поместен тук без съкращения и без добавено тълкуване. Текстът започва с дълга, спокойна картина: бял гъсок дреме под салкъма край каменното корито, кокошките се къпят в праха, петелът лениво поглежда към небето, а сянката, която подплашва двора, се оказва не орел. Йовков описва тази първа пролетна жега така, че се усеща и спареността на въздуха, и хладината в кръга сянка. После в двора излиза Галунка с решето просо и разказът намира своята героиня. Около нея се струпва пъстрият лаком народ на кокошките, но погледът ѝ е другаде: към една сива патица, поръсена с червени капки като яребица, която сама е извела челядта си от копривата и счупените стъкла и която не се оставя да бъде опитомена. От тази птица идва и прякорът, който дава заглавие на разказа. Втората половина следва гъсока и насадената гъска: краткото им излизане в двора, бърборенето им, затворената врата на избата и дните на чакане пред нея. Какво излиза през прага на третия ден и какво прави гъсокът тогава, читателят открива в самия текст. Разказът се държи изцяло върху наблюдението и е сред най-хубавите страници на Йовков за птиците и за грижата. Подходящ е за четене в час, за преразказ, за упражнения по описание и за работа върху образа на Галунка и върху смисъла на прякора, който тя дава на патицата.
Телицата, която се тели за първи път: „Първескиня“ от Йордан Йовков, пълен текст на разказа
Двама слуги тръгват от чифлика по роса, за да търсят чужда изгубена телица, и се прибират с нещо, което никой не е очаквал. Тук е поместен пълният текст на разказа на Йордан Йовков, без съкращения и без преразказ. Началото е свадата: Васил ги вдига рано, нахоква ги и ги праща да намерят телицата, изгубена от говедаря. Още в първите редове се очертават двата характера, мълчаливият и сърдит Марин и лекият, засмян Ерофим, който бързо забравя обидата и намира причина да тръгне заради Галунка. Средната част е пътят през полето при изгрев: червеното небе на изток, росата, в която стъпките остават като по сняг, чучулигите, лалугерите и изскочилият от буренака заек. Тук е и сцената с лисицата и трите лисичета пред дупката, както и срещата с двете дропли на синора, заради които Марин отново се скарва на другаря си. Следва намирането на телицата в дола и първата среща с теленцето. Как се държи първескинята пред двамата мъже, какво прави, когато посягат към малкото ѝ, и как двамата решават да го приберат, е разказано с онова внимание към животното, което е запазена марка на този автор. По обратния път Ерофим разказва две народни поверия, за смока, който бозае от кравите, и за змията, която цяло село изпраща, без да посмее да я убие. Финалната сцена пред чифлика и посрещането от Галунка остават за самия текст. Подходящ за четене преди урок върху Йордан Йовков, за цитиране в съчинение върху човека и природата и за наблюдение над диалога и над изграждането на характерите в неговата проза.
Огън, запален с две дървета: „Нов огън“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Един стар ходжа с кръпка до кръпка по дрехата и с лице на светец се появява в чифлика точно когато добитъкът започва да мре. Разказът на Йордан Йовков е поместен тук в пълния си текст, без съкращения и без тълкуване. В началото Галунка се мъчи да си спомни откъде познава чудноватия старец, а заедно със спомена идва и мълвата за него: как птичките от гората кацали по рамената му и как една змия излизала от дувара на джамията, за да се припича до него. Тревогата ѝ обаче е другаде, за два дни са умрели четири глави добитък, а Васил вече е заминал в града за доктор. Същинската част върви по два успоредни пътя. Единият е обредът: двете дървета, търкани, докато се запалят, праханта, която Марин донася димяща в ръката си, обяснението на ходжата защо този огън е чист и вечерните огньове пред всеки вратник, през които прекарват добитъка. Другият е съдбата на шутия вол Комура, който ляга сред полето, надига се, стига до дама и пада отново. Разтривките със сено, гладкото дърво, с което слугите го търкат по корема, и всеки следващ опит са предадени с подробности. Най-тихата сцена в разказа е между слугата Ерофим и умиращия вол. Тя е съвсем кратка и не се преразказва тук. Финалът пренася действието в една дъждовна нощ и в утрото след нея, а въпросът, който остава у Галунка, кое всъщност е помогнало, е оставен без отговор и от самия Йовков. Текстът е подходящ за четене в час, за преразказ, за характеристика на Галунка, Марин и Ерофим, за съчинение върху отношението на човека към животните и вярата в старите обреди, както и за търсене на точни цитати от Йовков.
Хляб, изгнание и любов в шест творби: Пейо Яворов, избрани стихотворения с пълни текстове
Подбор от шест творби на Пейо Яворов, събрани на едно място с пълните им текстове. Началото е с „Градушка“: разгърнатата картина на селския труд, на надеждата за добра реколта и на стихията, която за минути помита труда на цяло семейство. Следва „Заточеници“, където корабът отнася героите все по-далеч от родните брегове, а имената на реките и планините остават единственият спомен за загубения роден край. „На нивата“ носи натрапчивия рефрен на орача и показва как еднообразният труд, бирникът и мизерията се сливат в едно безизходно ежедневие. „Арменци“ представя изгнаниците в чуждия бордей, чиято песен прераства в бунт, подет от зимната буря. „Две хубави очи“ е кратката, музикална творба, изградена от повторения и огледални стихове, а последната част от подбора е поемата „Калиопа“ с приказния ѝ сюжет за затворената хубавица, младия ковач и стария лихварин. Текстовете са дадени изцяло, с оригиналното разделяне на строфи и части, така че да се четат, цитират и сравняват направо от страницата, без съкращения и преразказ. Подборът е удобен за подготовка по темите за социалната поезия и за интимната лирика на Яворов, за откриване на точен цитат при анализ, интерпретативно съчинение или устен отговор, както и за преговор преди изпитване върху творчеството на поета.