Разказ по преживяно на тема „Утрото, което ме излекува“ по VI част на „Една българка“: Красотата на природата, която побеждава гнева и връща приятелството

     Беше пролет, месец май – точно като в разказа на Вазов. Но аз не бях в гората край Челопек, а в двора на бабината ми къща в едно малко село в подножието на Стара планина.

     Бях тъжен. Ден по-рано бях се скарал с най-добрия си приятел в училище. Не помня точно за какво – за някаква глупост, която тогава ми изглеждаше ужасно важна, а сега не мога дори да я опиша. Бяхме си казали лоши думи и не си говорехме. Чувствах се самотен и ядосан – на него, на себе си, на целия свят.