Ренесанс

          Ренесансът е период от европейската история, който играе ролята на мост между средните векове и новите времена и има решаващо значение за културното развитие на Западна Европа. Наименованието на епохата (Renaissance на френски език означава „възраждане“) отразява една от определящите й ориентации – възраждането на античната културна традиция. Същевременно дейците на Ренесанса осмислят собственото си време като отрицание на Средновековието. Това противопоставяне е формулирано с опозициите „мрак – светлина“ и „сън – пробуждане“. Ренесансовата епоха се съзнава като нов ден, който следва дългата нощ на „тъмните векове“.
          Определяща характеристика на ренесансовото умонастроение е чувството за дълбока промяна – интелектуална и емоционална. Оттам извира усещането за неограничени перспективи пред човешката личност като възможности за лично и колективно усъвършенстване, себеутвърждаване и изява. Блестящият оптимизъм от ранната фаза на Ренесанса се зарежда от патоса на прелома и от вярата във възможността за пълно освобождаване на човечеството от икономическия и идеологическия гнет на феодалните институции.

          КУЛТУРАТА НА РЕНЕСАНСА

          За разлика от културата на средните векове, в която определяща роля играе теоцентричното мислене, според което светът е организиран съобразно божествената воля и разум, в културата на Ренесанса се утвърждава антропоцентризмът (от гр. antropos - човек). Това е светогледна нагласа, според която висшата ценност на битието е човекът и именно той се явява мярка за всички неща.
          Появата на този нов светоглед е свързана с обществено-икономическото развитие през късната фаза на Средновековието, което води до утвърждаване ценността на индивидуалните човешки амбиции и предприемчивост. В един момент съсловните и религиозните ограничения, които регулират човешкото съществуване в средновековното общество, отстъпват на други принципи. Тези нови ценностни ориентири са свързани най-вече е уважение към личните качества на индивида, разбирани като основен фактор за формиране на човешката съдба.
          Така се ражда хуманизмът. Хуманизмът (от лат. homo - човек) е културна програма, която идва като смяна на средновековната образователна система. Основното съдържание на хуманизма се определя от стремежа към създаване на нова култура, която да отговаря на свободното развитие на автономната човешка личност, освободена от догмите и опеката на църквата, на базата на опита, почерпен от античната традиция.
          Думата хуманист се ражда през XV век в студентския жаргон, където означавала университетски преподавател по хуманитарните дисциплини. Първоначалното наименование на хуманизма е studia humanitatis. С него се назовавал академичен пакет от пет дисциплини (граматика, реторика, поезия, етика и история). Със стремежа си към удовлетворяване на човешки, земни интереси, хуманитарната наука се виждала като алтернатива на studia divina (божествената наука, теологичните дисциплини). Впоследствие под хуманизъм започва да се разбира определящата идеология на Рененса.
          Основополагащ за хуманизма е идеалът за всестранно развитата човешка личност, която притежава широки познания във всички области. На този идеал съответства и типът на ренесансовия творец. Характерни примери за универсалност на познанията и творческите изяви могат да се открият в лицето на италианските ренесансови дейци Леон Батиста Алберти (ок. 1404-1472) – архитект, художник, поет, философ, лингвист и музикант, и Леонардо да Винчи (1452-1519) – художник, скулптор, архитект, инженер и изобретател.
          Докато за средновековната култура определящи са феодалната и християнската идеология, решаваща роля за изграждането на културата на Ренесанса играят буржоазните отношения, зародили се още в недрата на феодалното общество. Те са най-типични за града, където развитието на занаятите и особено на манифактурата води до основни промени в обществената структура. Новата градска култура се развива на основата на средновековната, но въпреки това тя е качествено нова, тъй като ценностно се ориентира не към съсловните и религиозните норми, а към интересите и стремежите на индивида, определени от идеала за свободната воля на независимата човешка личност.
          Културата на Ренесанса разбира себе си като възраждане на античната култура. В нея хуманистите откриват преди всичко потвърждение на антропоцентричните си идеи. Вдъхновяват ги също присъщите на Античността обществени институции, изградени на принципа на демократизма, както и самостоятелните, всестранно развити наука и философия, независими от религията. Важно значение за хуманистите античната култура има и като прецедент за забележителна светска литература и изкуство, достигнали истинско съвършенство.

          ЛИТЕРАТУРА И ИСТОРИЯ

          Ренесансът не се развива еднолинейно или синхронно. В различните страни той се проявява в различни моменти и чрез разнообразни форми.
          Като образцов вариант на Ренесанса се мисли Италианският ренесанс, който продължава около два века и половина (откъм средата на XIV до втората половина на XVI век). В останалите европейски държави ренесансовите развития започват по-късно (във Франция – през XVI век, в Испания и Англия – през втората половина на XVI и началото на XVII век).
          Ренесансовата култура се създава паралелно на латински език и на народните езици, използвани в отделните европейски държави. Употребата на латински е, от една страна, продължение на средновековната практика, основана на разбирането, че той е свещен език. От друга, обаче, същият език се издига в култ от хуманистите на основата на почитта им към античното наследство. Ето защо развитието в отношенията между латинския и народните езици не е еднолинейно и равномерно. Като цяло обаче тенденцията е към постепенно изместване на латинския от народните езици в повечето области на културата (най-устойчиво латинският се задържа в сферите на медицината, юриспруденцията и богослужението). С освобождаването на ренесансовата култура от задължителността на единния език се дава тласък към формиране и изразяване на националните специфики в нея. По този начин самото развитие на културата способства утвърждаването на новите национални държави, които идват на смяна на Свещената Римска империя.
          Ренесансът е сложна и нееднородна епоха. По-близко до същността му е разбирането за едно преходно състояние, което е единно в оразличаването си спрямо средните векове, но в собственото си осъществяване е и противоречиво, и непоследователно. Различията в проявите на Западноевропейския ренесанс отразяват както своеобразията на отделните национални култури, които го съставляват, така и вътрешната динамика на епохата. Тя се разгръща в две основни фази, първата от които бива означавана като Ранен ренесанс, а втората – като Висок ренесанс.
          Ранният ренесанс се свързва най-вече с италианската култура от XIV век, на която е присъщо оптимистичното световъзприемане и интелектуалната самоувереност. Литературата на този етап представя човека в житейската му активност и подвижност, но без особена психологическа дълбочина.
          Високият ренесанс е свързан идеологически с кризата на хуманизма, която започва през XVI век. Тъй като това е времето, когато ренесансовото движение обхваща останалите страни от Западна Европа, в тяхната култура се проявяват предимно кризисните умонастроения, докато оптимистичната фаза се оказва стеснена до отделни десетилетия.