Културата на Ренесанса
Зареждане на оценките…
ПРЕХОДЪТ ОТ СРЕДНОВЕКОВИЕ КЪМ РЕНЕСАНС
Средновековната култура е феодална по своя характер, въпреки че най-често я определяме като религиозна. Но макар християнството да е водеща идейна тенденция, средновековната култура все пак успява да покрие цялото многообразие на тогавашния живот. В нея има място и за простонародния карнавал, и за хуманистичната латинска традиция, и за аристократичната изтънченост, и за културата на средновековния град. Точно в това многообразие на средновековната култура се крият и възможностите за нейното преодоляване, защото животът се развива и една друга сила неусетно взема надмощие. Силата на все по-бързо развиващите се градски живот и култура.
Занаятчийското, а по-късно и манифактурното производство отварят вратите на индивидуалната човешка предприемчивост. Личните качества започват да играят все по-голяма роля при определяне индивидуална съдба на човека, за сметка на наложените религиозни ограничения и правила. През XII - XIII век, още в рамките на средновековната християнска идеология се разразява конфликт между две противоположни схващания за същността на човека. Според едното той е греховно, низше същество. Но според не малко умове божественото начало у него е много по-силно. Идеята, че човекът трябва да живее, за да изкупи първородния грях и така да заслужи мястото си на небето, се заменя от състраданието към тежката му участ. Така се появява идеята за човешкото достойнство, освободено от църковната догма и строгата феодална йерархия.
Постепенно се оформя идеята за един нов световен ред, в чийто център стои не Бог, а човекът. Появява се идеологията на хуманизма (от лат. homo – човек). Най-последователно тя е изразена от представителите на флорентинската школа в Италия. Същността й се съдържа в прочутата реч на един от нейните най-достойни представители, Джовани Пико дела Мирандола, „За достойнството на човека“, откъс от която прочетохме в началото. Основната теза на тази реч е: Човекът е свободен да направи от себе си това, което той сам поиска – звяр или бог. Което е в пряка връзка с идеите на античната философия, според която „човекът е мярка за всички неща“. Оттук идва и увереността на хуманистите, че тяхната идеология е възраждане на античната култура. От това схващане се ражда и името на новата епоха – Ренесанс (Възраждане).
ОСНОВНА ХАРАКТЕРИСТИКА НА РЕНЕСАНСОВАТА КУЛТУРА
Като Начин на действие на свободния човек, на личната инициатива и свобода, ренесансовата култура възприема и езика, на който хората говорят в обикновения живот. На мястото на латинския, задължителен за църковните служби и за трудовете на средновековните философи и теолози, идва езикът на свободния гражданин. Затова ренесансовата култура на е универсална като средновековната, а показва различия в зависимост от страната, в която се развива – Италия, Германия, Испания, Англия, Франция и т.н. Тази знакова промяна отваря вратата за развитието на националната идея, довела до създаването на разнообразни национални култури и в края на краищата – до появата на националните държави.
Създадена в условията на занаятчийската ценностна система, ренесансовата култура преоткрива насладата от творението, разбрано в най-общия смисъл на тази дума – от божественото творение, до занаятчийското произведение на майстора художник, който създава своите изделия, съперничейки си с Бога. Оттук идва и подчертания интерес към цялостния сетивен свят - човешкото тяло, чувствата и страстите, природата. По времето на Ренесанса произведението на изкуството се възприема именно като резултат от занаятчийска работа, чрез която майсторът може да демонстрира своите умения и художествен усет. Това е и причината по времето на Ренесанса да се появят подробни и много високи правила за това, как се „правят“ различните художествени произведения и индивидуалното художествено майсторство започва да се цени по умението на художника да спазва тези правила. В резултата на това схващане водещото изкуство по времето на Ренесанса се оказва живописта. Тя дава най-големи възможности за проява на ренесансовата идея за художествено творчество – е богатството на сетивните образи, багри и сюжети, въплътили в себе си и телесното, и духовното начало.
Същите предпоставки важат и за развитието на литературата – едно по-абстрактно и идеологическо изкуство. Ренесансовата литература също насочва своя поглед към земния живот, разгръщайки в творбите си водещите хуманистични идеи. На мястото на религиозните сюжети, житията и проповедите, целящи да напътстват и да дават примери за подражание, идват песните и разказите, които подтикват човека към размисъл за същността на чисто земните му проблеми – приятелството, любовта, честта и достойнството, стремежа към материално и духовно благополучие. Също както и при живописта, майсторството на ренесансовия писател основно се определя от способността му да изработи своя шедьовър по правилата на занаята - „техне“.
В стремежа си да осъществи своито много по-сложни художествени задачи – както в идейно и съдържателно отношение, така и като въздействие върху публиката, ренесансовата литература изработва редица нови жанрове или значително развива някои от вече съществуващите като романа и драмата. От новите жанрове заслужава да се споменат новелата на Бокачо, сонетът на Петрарка, френската балада, рондото и мадригалът и т.н. В драмата наследените от Античността трагедия и комедия се изпълват е ново съдържание, поставяйки съвсем нови обществени и човешки проблеми. Но най-голям разцвет получава романът. Именно по времето на Ренесанса той става онзи жанр, който по-късно ще се превърне в гръбнак на цялата европейска литература.
От друга страна, по времето на Ренесанса се извършва и най-голямата революция в разпространението на писменото слово – открита е печатарската преса. Нейното значение за развитието не само на художествения, но и на цялостния обществен живот е огромно. Неслучайно именно книгопечатането бе обявено за откритието на отминалото хилядолетие. То дава възможност да се развие пазар на литературни произведения, да се съставят лични и обществени библиотеки, да се развие широк образован слой, способен да общува е писменото слово. Така се създава и литературната публика, отменила привилегията на духовенството и аристокрацията за общуване е книгата. Вярно е, че до появата на наистина масова публика трябва да мине още време, но началото на процеса е дадено.
Създаването на литературни произведения на различни езици позволява да се развият културни традиции, отразяващи особеностите на съответната страна. Затова процесите, протичащи в отделните европейски държави, не са съвсем еднакви. По това ренесансовата култура се различава от средновековната универсалност. Различията обаче не пречат на взаимните влияния. За пример може да се посочи фактът, че много от комедиите на Шекспир вземат сюжетите си от новелите на „Декамерон“.
Единството на ренесансовата култура се дължи на това, че тя възприема от Античността принципа на подражанието. Най-напред ренесансовите художници подражават на древните. Когато този подход дава видими резултати и италианските градове се превръщат в образци на красота и богатство, останалите кралски фамилии и градове в Европа започват да подражават на тях. Така в литературните традиции на Франция, Германия, Испания и Англия проникват италианските сонет и новела. В същото време своеобразието на всяка национална култура предопределя и развитието на романа във Франция и Испания, и на драмата в Англия.