В своя разказ „По жицата” Йордан Йов­ков пресъздава мотива за човешкото страда­ние чрез съдбата на Гунчо и неговото семейс­тво. Именно мъката и страданието са причината тези хора да тръгнат по безкрай­ните добруджански пътища, водени от на­деждата да намерят бялата лястовичка, която ще излекува болната им дъщеря. Случай­ността ги отвежда при Петър Моканина - човек отзивчив и с благородно сърце. Това е и началото на Йовковия разказ. Разбирайки за нещастието, сполетяло Гунчовото семейс­тво, овчарят става съпричастен към мъката на тези изстрадали хора. Трогнат от вярата в чудото на изцелението, която носи в душата си момичето, той съвсем импулсивно изрича една лъжа, за да му вдъхне надежда за жи­вот. В тази насила изречена неистина от Мо­канина се крие искреното му съчувствие към съдбата на болното момиче и неговите из­терзани от мъка родители. В думите му се съдържа и една чиста и искрена молитва за спасението на Нонка.

Когато овчарят вижда бащата, спрялата на шосето каруца, майката с отпуснатия ръченик и лежащото до нея момиче, веднага разби­ра, че тези хора не са тръгнали на път току-тъй, без причина. Веднага улавя мъката в душите им. Чрез художествените детайли в текста писателят изгражда точна психоло­гическа характеристика на литературните си герои. Повествованието на разказа е пречупено през погледа на един наблюдате­лен човек, какъвто е Петър Моканина. Всички характерни подробности във външния вид на героите и на пейзажа носят скрит символен смисъл. Разчетени, те дават отговор за същността на човека и неговата съдба. Моканина разбира, че Гунчо е сиромах по ризата, която е цялата в кръпки, „едро и неу­мело шити". Те ясно издават социалното по­ложение на непознатия селянин. Следващи­те художествени детайли разкриват душев­ното състояние на героя, в което личи дълбо­ко страдание. Очите на другоселеца са из­пълнени с безкрайна мъка и болка. Той пог­лежда към овцете, но не ги вижда, защото погледът му е „пълен с грижа". Моканина вед­нага долавя тази грижа и страданието, което тя е предизвикала у непознатия селянин. Бра­дата, прошарена с цели снопчета бели кос­ми, също е белег на това страдание. Ръцете на Гунчо треперят, а гласът му е задавен от болезнено вълнение, когато започва да разказва за сполетялото го нещастие. Моканина ясно разбира, че съдбата е донесла на Гунчо тежко изпитание, защото, въпреки всичките си усилия, не може да намери лек за единственото си оцеляло досега дете.

Добруджанският овчар проявява искрено съчувствие към Гунчовото семейство. Той слу­ша внимателно разказа на бащата за това, което се е случило с момичето, нарича го съчувствено „братко". Моканина не е воден от любопитство, когато разпитва за съдбата на болното момиче и за преживяното от нея. В думите му се долавя желание да сподели мъката на непознатия селянин, да облекчи някак болката в душата му. Когато другосе­лецът пита за бялата лястовичка, Моканина отговаря съвсем искрено, че не я е виждал. Но веднага разбира, че ще отчае съвсем тези изстрадали хора, за които чудодейната пти­ца е единствената им надежда. От тази ляс­товичка може би зависи животът на мо­мичето. Затова и сам търси път към надеждата в душите на тези хора. Мислите му, изказани на глас, че щом има други бели животни, значи трябва да има и бяла лястовичка, убеждават по-скоро самия него в необходи­мостта от вяра в надеждата, отколкото из­страдалите родители на Нонка.

Когато Гунчо завършва своя разказ, дълбо­ко трогнатият добруджанец тръгва с него, за да го изпроводи и да види болното момиче.

 

Майката се взира внимателно, за да разбере какво е научил мъжът й за бялата лястовичка. Погледът на момичето е насочен към телег­рафните жици. Там то търси сред множест­вото черни лястовици онази единствената, бялата птица на щастието. Силно впечатлен е Моканина от вида на Нонка, стопена от болестта. Единствено очите й са „още свет­ли, още млади и усмихнати", пълни с жажда за живот. Именно този поглед подтиква добросърдечния овчар да изрече своята благо­родна лъжа. Когато болното момиче пита да­ли ще види своята спасителка - бялата ляс­товичка, болката в душата на Моканина се засилва още повече. С проникновен психо­логизъм Йордан Йовков разкрива емоцио­налното състояние на своя герой в този осо­бено драматичен момент:„Нещо се повдиг­на в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха”. Съвсем по човешки и напъл­но естествено той изрича една лъжа, защото усеща със сърцето си, че ако каже истината, ще убие единствената надежда, която все още крепи живота на Нонка. Като потвърж­дава думите на бащата, който също изрича , една неистина: „Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката", добруджанецът вдъхва надежда за живот у момичето. В този момент той е напълно съпричастен с Гунчо, който с думи­те си сякаш подсеща Моканина какво тряб­ва да каже на болната, за да я убеди в съществуването на чудната птица изцелителка. Докато говори, речта на Моканина е емоционално напрегната от сил­ното вълнение. Той повтаря многократно гла­гола „видя", сякаш иска да убеди и семейст­вото на Гунчо, и себе си, че това, което казва, е истина: „Ще я видите, чедо, ще я видите— високо заговори той. –Аз я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла. Ще я видиш и ти." С молитвено съдържание са думите на Моканина: „Да даде господ да я видиш, чедо, да оздравееш... я, млада си. Ще я видиш, аз ти казвам, ще я видиш. ..и ще оздра­вееш, чедо, не бой се...” Героят сякаш не иска да повярва, че съдбата може да бъде толкова немилостива. В очите на болното момиче той прочита огромното му желание за живот и изцеление.

Съчувствието поражда драматизъм в ду­шата на добрия и състрадателен добруджан­ски овчар. Неслучайно мъката изпълва всичките му сетива. Експресивните глаголни форми изразяват вътрешното състояние на героя: „Но нещо го подпираше в гърдите, мъчеше го". Въпросът, който сам си задава: „Бяла лястовичка. Има ли я?", като гледа от­минаващата каруца с болното момиче и отчаяните му родители, остава без отговор. Мъката като че ли се е разпростряла по целия свят и само вярата в чудото, наречено бяла лястовичка, е останала като лъч надежда. Ви­кът, който се изтръгва от изпълненото със състрадание сърце на Моканина, е вик за по­мощ и милост от Бога, защото хората са без­помощни пред страданието от сполетялото ги нещастие. Съпричастен към трагичната съдба на Гунчо и неговото семейство, той ся­каш страда заедно с тях: „И като пусна шило­то и погледна към небето, той извика:

- Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!"

Добросърдечният човек не може да оста­не безучастен към човешката драма, на коя­то става свидетел. Изречената от него лъжа е оправдана, защото тя е благородна и цели да вдъхне надежда за живот на болното момиче. И наистина, когато то чува думите на Моканина, очите му светват от щастие, че ще може да види своята толкова жадувана спасителка - бялата лястовичка.

Разказът „По жицата” е разказ за мъката, съпътстваща човешкия живот. Състра­данието на околните намалява болката и душата има сили да понесе своето и чуждото нещастие. Човешкото съпричастие и мило­сърдие са изключително необходими, както и надеждата, без която човешкият живот би бил немислим.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave