Съчинение: „Какво би казал на гората?"

     Ако можех да застана пред гората – не пред някоя определена, а пред онази гора, гората от стихотворението на Каравелов, гората, която мирише на младост и вселява скръб – бих ѝ казал нещо, което поетът не е успял да каже: „Благодаря ти."

     Благодаря ти, защото си тук. Защото стоиш, когато всичко друго се е променило. Хората идват и си отиват, градовете растат и се рушат, империи се издигат и падат – а ти стоиш. Корените ти са по-дълбоки от всяка човешка памет, клоните ти са по-високи от всяка човешка амбиция. Ти си свидетелката на всичко, което сме били, и обещанието за всичко, което можем да бъдем.

     Каравелов ти каза „хубава си" и „моя горо". Аз бих добавил: ти си нашата горо. Не на един човек, не на едно поколение – на всички ни. Ти си общото, което ни свързва – писателя от XIX век и ученика от XXI, емигранта в Букурещ и туриста в Копривщица, човека, който плаче под твоите клони, и човека, който се смее.

     И ако някога ми стане „нужда веч да те оставя", ще зная, че не мога „да те заборавя". Защото ти не си просто дървета. Ти си дом.