Съчинение по въображение: „И до днес обичам природата“

Случката е поставена в края на юни, когато слънцето вече се е скрило зад върховете на Стара планина и вечерният хлад бавно се спуска. Разказвачът се изкачва с баща си по пътека между вековни букови дървета, чиито клони се преплитат над главите им, а разговорът между двамата въвежда очакването: горе го чака нещо, което си струва умората. Пътеката става все по-стръмна, камъните са хлъзгави и напрежението нараства заедно с изкачването. Оттам разказът стига до срещата, заради която е започнало всичко. Природата не е декор, а участник в случката, и точно затова текстът се свързва с мотивите от стихотворението на Добри Чинтулов. Пряката реч е използвана пестеливо и на място, описанията са конкретни, а финалът остава спокоен, без излишно поучение. Разработката е подходяща за образец при писане на разказ по въображение по зададена тема, за упражнение върху описанието на природа и за подготовка за класна работа. Композицията е удобна за подражание: спокойно въведение, изкачване, което създава очакване, кулминация в самата среща и кратък финал. Именно тази подредба най-често липсва в ученическите разкази.

Разказът започва с мисълта, че някои преживявания остават в паметта завинаги и променят човека. Действието се развива в горещ ден в края на юли, когато майката събужда разказвача рано сутринта и обявява изненада. Следват тръгването с колата от двора на къщата, изгревът зад планинските върхове и пристигането до изходната точка. Оттам започва изкачването: раниците на гърба, шапките на главите и първите километри, изминати бодро сред вековни дървета. Кулминацията е моментът на изтощението и признанието с разтреперан глас, че силите свършват. Разказът следва какво се случва след това и какво героят открива за себе си. Композицията е ясна, а описанията на планината са конкретни. Пряката реч се появява точно в най-важния момент. Разработката е подходяща за образец при писане на разказ по преживяно и за подготовка за класна работа. Умората и преодоляването ѝ са предадени честно, без героят да бъде представен като безстрашен, и точно това прави извода достоверен. Финалът показва какво е открил разказвачът за себе си, вместо да обявява поука. Композицията е ясна и завършена, а описанията на планината са конкретни и живи.

Разказът по въображение пресъздава незабравим летен ден от детството, прекаран с дядото край реката. Пътят през ливадите, игрите във водата, топлата скала и тишината на природата изграждат свят на свобода, безгрижие и пълна хармония. Години по-късно споменът разкрива истинската стойност на преживяното - не отделните случки, а изгубеното детско усещане, че животът е красив, светът е добър и човекът е естествена част от него.

Приказката е съчинена по народен образец и започва с време, когато планините са били по-високи, а реките по-бързи. Появата на дървосекача Стоян, висок и силен, с брадва на рамо, въвежда конфликта, защото гората не приема всекиго. Гласът зад гърба му, тих, но ясен като извор, спира ръката му, а описанието на самодивата с коса като водопад от тъмна коприна поставя началото на срещата. Оттам разказът следва уговорката между двамата и цената, която тя има. Фолклорните образи са използвани точно, а езикът пази приказната си окраска. Композицията е ясна и завършена. Разработката е подходяща за образец при съчиняване на приказка по народен образец.

Разказът по преживяно представя ученик, който след спор с най-добрия си приятел прекарва пролетно утро в дома на своята баба. Изгревът, росата, песента на птиците и мъдрите думи на възрастната жена му помагат да преосмисли гнева си и да осъзнае стойността на приятелството. Свързана с природната картина в шеста част на „Една българка“, случката утвърждава красотата като източник на душевно изцеление.

Две дървета на брега на селската река стоят толкова близо, че клоните им изглеждат като едно. Разказът по преживяно на тема любовта тръгва точно оттам и стига до историята, която обяснява защо са там. Началото въвежда лятото на село, тихата вечер и пътечката към реката, а описанието на брезата и явора подготвя всичко, което следва. Появата на дядо Тошо превръща наблюдението в разказ вътре в разказа: старецът сяда до момчето и започва да говори за две деца от селото. Средата е изградена като спомен с диалог. Проследени са детството на двамата, промяната в погледите им, срещите край реката, забраната на бащата и тайните месеци, които следват. Развръзката е предадена сдържано, без излишни подробности, а разказвачът се намесва само с кратките си въпроси, които движат историята напред. Отделно място е дадено на засаждането на двете фиданки и на думите, с които старецът обяснява какво остава след един живот. Финалът връща момчето към стиха от „Неразделни“ на Пенчо Славейков и показва как прочетеното в час се среща с преживяното край реката. Пейзажът не е украса, а част от смисъла: реката, залезът и двата ствола се появяват в началото и в края и държат разказа затворен в себе си. Текстът е подходящ като образец за разказ по преживяно с рамка, с вграден разказ и с връзка към изучавана творба, а също и за упражнение върху описанието и върху диалога в повествованието.