Приказка: „Приказка за планинската самодива и дървосекача“

Разказвач е старата бука на хълма и заради това времето в разказа тече бавно. Началото описва корените, впити дълбоко в земята, и годините, през които дървото стои на същото място. Есенната вечер, в която вятърът донася звук, различен от шума на животно и от ромона на водата, въвежда човека. Отговорът на листата и горчивата усмивка на посетителя, който сяда на камък, подготвят онова, което той разказва. Оттам историята следва спомена и връзката между човека и мястото. Необичайният разказвач е издържан докрай, а описанията са кратки и точни. Разработката е подходяща за образец при разказ по въображение с нетипична гледна точка. Обемът е съобразен с дължината на самия текст, а изреченията са кратки и ясни.

Дъбът на хълма над село Горица не е просто дърво и разказът започва с обяснението защо всички го наричат така. Никой не знае възрастта му, а думите на дядо Стоян, който наближава деветдесетте, само подсилват усещането за древност. Пристигането на инженер от града с папка чертежи въвежда конфликта, а вечерното събиране пред кметството го изостря: кметът обяснява, че пътят ще донесе работа. Оттам разказът следва спора между полза и памет и решението, до което селото стига. Темата е разгърната чрез случка, а не чрез разсъждение, а описанията са кратки. Разработката е подходяща за образец при разказ по въображение по нравствена тема.

Съчинението тръгва от неделните разходки с дядото в планината и от навика му да спира на всеки десет крачки. Първата част показва какво не е разбирал разказвачът тогава и какво е означавала планината за него като дете. Втората прескача години напред, когато дядото вече го няма, но думите му са останали. Кулминацията е връщането на същото място и онова, което героят открива там. Финалът обяснява откъде идва гневът и защо любовта към природата се оказва наследство. Личният тон е запазен през целия текст, а описанията са конкретни. Разработката е подходяща за образец при съчинение по въображение и за подготовка за класна работа.

Случката е поставена в края на юни, когато слънцето вече се е скрило зад върховете на Стара планина и вечерният хлад бавно се спуска. Разказвачът се изкачва с баща си по пътека между вековни букови дървета, чиито клони се преплитат над главите им, а разговорът между двамата въвежда очакването: горе го чака нещо, което си струва умората. Пътеката става все по-стръмна, камъните са хлъзгави и напрежението нараства заедно с изкачването. Оттам разказът стига до срещата, заради която е започнало всичко. Природата не е декор, а участник в случката, и точно затова текстът се свързва с мотивите от стихотворението на Добри Чинтулов. Пряката реч е използвана пестеливо и на място, описанията са конкретни, а финалът остава спокоен, без излишно поучение. Разработката е подходяща за образец при писане на разказ по въображение по зададена тема, за упражнение върху описанието на природа и за подготовка за класна работа. Композицията е удобна за подражание: спокойно въведение, изкачване, което създава очакване, кулминация в самата среща и кратък финал. Именно тази подредба най-често липсва в ученическите разкази.

Романът започва не с герой, а с година: 1833, когато голямата чума току-що е отминала и е лежала дълго като отровна мъгла над цялата страна. Тук е събрано началото на тази история, с което Димитър Талев отваря света на Преспа. В откъса Стоян Глаушев още е млад момък в родното си село Гранче, на три часа път от града. Вечерта го заварва на път към ливадата, където са изкарани воловете, а по петите му върви младото бяло куче с черното петно на челото, единственото същество в двора, което той нито бие, нито хока. Картината на ранната пролет след Свети Атанас, стопените януарски снегове и синкавата мъгла над трапищата води до кулата на Махмуд бей в края на селото: двукатната сграда с бойници вместо прозорци, хамбарите, кехаите и полето наоколо, което е негово заедно с всичко живо в него. Откъсът спира в мига, в който Стоян вижда пред високата порта едно от децата на бея, а след него и хрътките. Записът е точен, без съкращения, и е удобен за четене в час, за цитиране в анализ или съчинение, за наблюдение върху описанието на природата у Талев и за въведение в характеристиката на Стоян Глаушев.

Планът за урок върху „Насред полето седна Планината“ представя учениците на Емили Дикинсън, нейната епоха и дълбокия смисъл на краткото стихотворение. Разглеждат се заглавието, образът на планината като жива и мъдра прародителка, мотивите за природата, времето и вечността, героите, настроенията, конфликтите и преносните значения. Урокът насочва към уважение към природата, наблюдателност и осмисляне на човешкото място в света.