Съчинение по въображение: „Няма такова животно!“

Приказката, разказана от онзи, когото всички отхвърлят. Готов преразказ на основните епизоди от името на грозното патенце. Текстът започва с първото усещане след излюпването: светлина, зеленина и гласовете на братята и сестрите наоколо. Именно тази сетивна подробност веднага установява гледната точка. Оттам разказът минава към откритието, че нещо не е наред: по-голямо, по-сиво и по-грозно от останалите. Подробно е предаден птичият двор, където започва истинското мъчение, а после бягството през стобора и уплахата на малките птички. Следва престоят при дивите патици с присъдата, която те произнасят, и накрая пристигането в сиромашката селска колиба с жената, котарака и кокошката. В целия текст глаголното време е издържано последователно, пряката реч е превърната в непряка, а оценките са дадени като преживяване на разказвача, а не като коментар отстрани. Отделно личи и как е издържано най-трудното: разказвачът не знае края на собствената си история и затова никъде не го предугажда. Материалът е подходящ като образец за собствен преразказ от името на герой, за подготовка за класна работа и за упражнение върху гледната точка.

Пълният текст на най-известната приказка на Ханс Кристиан Андерсен в български превод, поместен без съкращения и без преразказ. Началото е едно чудно лято извън града: старият чифликчийски дом сред дълбоките канали, репеите, високи колкото дете, и патицата, на която отдавна ѝ е дотегнало да мъти. От гнездото излизат патенца, но едно от тях се излюпва последно и не прилича на другите. Оттук нататък приказката води героя си през целия птичи двор и далеч отвъд него: през представянето пред старата патица с червеното парцалче на крака, през подигравките и кълвенето в двора, през блатото при дивите патици, през колибата на жената с котарака и кокошчицата и през една люта зима. Всяка нова среда му обяснява какъв трябва да бъде, за да бъде приет. Текстът е даден в цялост, така че ученикът може сам да проследи къде приказката сменя тона си, кои изречения се повтарят като присъда над героя и с какво пролетта се различава от всичко преди нея. Подходящ за четене преди анализ, за точно цитиране в съчинение, преразказ или отговор на литературен въпрос, за характеристика на героя и за час върху темата за различния и за пътя към себепознанието.

Един от най-известните фантастични разкази на Павел Вежинов, поместен изцяло и без съкращения, така както се чете при подготовка за час и за съчинение. Действието тръгва от една болнична стая: разказвачът седи при тежко болен приятел, който вече е приел смъртта си и говори за нея като за нещо без значение, докато лекарят настоява приятелят да бъде убеден за операция. От този разговор героят излиза угнетен и потегля с колата си нагоре по дефилето, точно преди късната септемврийска буря. Втората част е самото пътуване по мокрия асфалт с изтъркани гуми: спирането под пороя, мисълта за пропастта отвъд банкета и срещата с непознат пешеходец с брезентово яке и полупразна раница, когото разказвачът все пак решава да качи. Малко след това на пътя се случва нещо, което героят не може да си обясни и което променя целия тон на разказа. Оттам нататък текстът е изграден почти изцяло от диалог. Спътникът отговаря спокойно и уклончиво, показва едно свойство на материята, за което героят е чел, че е невъзможно, и приема поканата да му гостува във вилата. Разговорът в хола обхваща логиката на срещите между цивилизациите, сравнението с мравките в градината, нравствената същност на един наблюдател, който няма право да се намесва, и молбата, която разказвачът все пак му отправя заради своя приятел. Какъв е отговорът на тази молба, какво заварва героят при следващото си отиване в санаториума и с какво завършва разказът, читателят вижда в последните му страници. Творбата е удобна за четене онлайн, за търсене на точни цитати при анализ на фантастичното у Вежинов, за работа върху образите на разказвача и на непознатия и за съчинение върху смисъла на човешкото съществуване и цената на познанието, извоювано със собствени сили.

Един удавник, който се носи през пороя и се усмихва приветливо на този, който го гледа, е първото, което читателят среща в тази книга. От този образ Йордан Радичков започва цялото си повествование. Тук е публикуван пълният текст на романа „Ноев ковчег“. Той се отваря с въведението „Космическият удавник“, в което разказвачът обяснява откъде идва натрапчивата фигура: една лятна буря по пътя от софийското село Мусачево, светкавици, бучаща отвсякъде вода, камбани на железопътен прелез и огромно тяло, мярнало се за миг сред водата. От тази среща текстът тръгва към размисъл за човека, който все по-рядко чува другия: за душите, залостени и оглеждащи света само през шпионката, за ханджията, който възклицава съчувствено, а през цялото време гледа фиданките си под прозореца, за старите оброчища, заменени от новите оброчища на администрацията, и за копринените торбички със зловещ смях, купувани като сувенир по световното изложение. Въведението завършва с решението плавателният съд да бъде скован наново и трюмът му да се пълни отначало. Веднага след него започва първата озаглавена глава, „Въшкарчето“, с историята на най-слабото и прогонвано животно в котилото. Текстът е достъпен безплатно и в пълен обем, без съкращения. Подходящ е за четене на самата творба, за подготовка по литература, за откриване и проверка на цитати и за работа върху образите, иронията и езика на Радичков.

Цялата приказка е разказана от птицата, за която всички имат мнение, но никой не пита. Разказът тръгва от чакането в най-голямото яйце и от първото усещане, че не приличаш на своите, минава през първия скок във водата и през птичия двор, където добрите обноски не спасяват от кълването. Следват бягството, нощта в блатото, ловът, който отнема живота на двамата гъсоци, и странната среща с ловджийското куче. Отделен епизод е престоят в колибата при жената, котарака и кокошката, където има топлина, но и тесни правила за това какво трябва да умее един порядъчен обитател. Ятото бели птици в есенното небе се появява като необяснимо вълнение, а зимата е предадена през работата на краката в свиващата се дупка в леда. Пролетта носи неочакван полет и решението да се доближи до лебедите въпреки страха. Преразказът е издържан в първо лице и минало време, без пряка реч, с вътрешни обяснения на чувствата, което е основното изискване при трансформиращия преразказ. Полезен е като готов образец за писане от името на герой, като опора при характеристика на образа и като подготовка за разговор за различието, подигравката и приемането.

Разказът е поместен тук изцяло, така както Иван Вазов го завършва през 1893 година. Началото е разходка: разказвачът обяснява защо избира точно ломското шосе, най-глухото от друмищата около София, и какво намира в неговото уединение. Оттам се разгръща панорамата на софийското поле, на Стара планина и Витоша, а с нея и размисълът за природата като съвършено създание и за човека, останал недовършен в ръцете на своя създател. Втората част сменя тона. Един февруарски ден, под ниски пепеляви облаци и първия сняг, разказвачът се пита може ли зимното мъртвило да бъде хубост и поезия, и точно тогава срещу него се задава дребна старица със седемдесет години на гърба и с бреме от халище и дрипи. Разговорът с бабичката е сърцевината на текста: откъде идва, какво носи, защо върви тичешком към града и какво се готви да направи там. Отговорите ѝ преобръщат цялата дотогавашна съзерцателност и превръщат прекрасния пейзаж в укор. Финалната част е вътрешна: угризението, въпросите за вината на културата и за отговорността към страждущото човечество, решението да догони старицата и това, което остава от него, когато фъртуната се спуска над Коньовица. Текстът върши работа при четене и разбор в час, при проследяване на контраста между картината на природата и социалната драма, при разбор на образа на разказвача и при подготовка на съчинение или точно цитиране по „Пейзаж“.