Хармоничната природа
Зареждане на оценките…
Още от библейски времена природата е интересувала човека главно заради неговите отношения с нея. Създавайки света, Бог последователно сътворява земната и небесната твърд, разделя светлината от тъмнината, водата от сушата, създава животните и птиците... Всичко това обаче има своето обяснение, своя цел – да се появи венецът на творението, човекът, чието предназначение е да властва над всичко, създадено преди него, докато предназначението на земята, небето, небесните светила, водата, растенията, влечугите, рибите, птиците и всички неща, според рода им, е да се покоряват на човека и да му служат. Но и не само това – дори имената си животните получават от човека, за да е ясно, че са негови, че той е техният господар. А след като по този начин сътворява природата и човека, ясно определяйки отношенията между тях като между господар и роб, Бог посажда в Едем специална градина, от чийто център изтичат четири реки, очертаващи посоките на света, за да настани там създадения от него човек, чието предназначение е само да се наслаждава на живота. Но идва един преломен момент – змията изкусителка, чието друго име е Дявол, извежда Адам и Ева от тяхното щастливо неведение що е добро и зло. А последиците от това са, че освен наказанието да се раждат в мъки и с пот на чело да ядат хляба си, хората получават и способността да оценяват и осмислят природата. Да възприемат отделни нейни страни като добри, защото са благоприятни за тях, а други като лоши, защото им носят страдания.
Хилядолетия наред човекът гледа на природата по този начин – слят с нея, защото животът му зависи от плодовете, които земята ражда, без да може да я погледне отвън, за да я оцени не спрямо собствените си надежди, желания и покруси, а като абсолют, като чисто битие, като космически ред вътре в себе си. За да се случи това, са необходими някои условия. И най-важното от тях се състои във възможността човекът да се отдалечи от природата, за да я погледне отстрани. За пръв път такъв опит предприема древногръцката литература, въвела принципа на описанието, в което обрисуваният природен феномен придобива самостоятелно значение, а връзката му с човека идва впоследствие, като среща между двама равностойни партньори. Отношението господар – роб временно е забравено, макар и да не е отменено. Още по-далече стигат поетите от Изтока, които се вглеждат в природата не за да открият божествения промисъл и по този начин да разберат какви изненади крие тя за човека, а водени единствено от желанието да разберат принципите, върху които се реализира цялото битие.
Разбирането на тези принципи е в основата на човешката мъдрост. Тя идва тогава, когато човек осъзнае, че природата не е създадена да служи на него – венеца на творението, а че той е само малка частица от това творение, дори нещо повече – някакво изключение, чийто разум е едновременно и сила, и слабост. Сила, защото му дава възможност да се намесва в природния закон и да го използва за свои цели. Слабост, защото в своето отдалечаване от абсолютната хармония на битието нерядко стига до престъпване законите на космическия ред. Това, което природните явления никога не правят – те дотолкова са се слели с космическия ред, че вече са този ред.
Достигането до тези изводи изисква определено духовно развитие, което в европейската култура идва едва след като по време на Просвещението се преосмисля наложения от религията светоглед. Ролята на Бога се ограничава само до това, че той е създал света, а от този момент нататък човекът трябва сам да устройва своя човешки свят. Но без да престъпва основните принципи на битието, на божествения замисъл. С други думи, човекът се изправя пред трудната задача да разбере природната хармония сама по себе си. Помним, че Просвещението търси най-вече моралния закон, управляващ човешкото поведение, както и начин да накара човека да се съобразява с този морален закон. То не обръща особено внимание на битийните принципи сами за себе си (макар и да знае, че такова нещо има – ср. концепцията на Кант, който различава „нещото в себе си“, „нещото за себе си“ и „нещото за нас“). Романтиците виждат в това търсене една от главните си задачи. Природата с всички нейни състояния става любим обект не само за изображение, но и за размисъл. В това тяхно усилие можем да открием и една от главните причини за романтическия интерес към Изтока. В него те виждат не само екзотиката, противопоставяща се на скучната европейска практичност, но и мъдростта на източния човек, докоснал се до извечните тайни на битието.
Именно през 19. век в Европа проникват някои от образците на източната култура, които ще окажат огромно влияние върху развитието на западната мисъл и изкуство. Стават известни не само японските рисунки, предопределили появата на импресионизма, но и специфичните японски тристишия, наречени хайку, в които природата се изобразява почти обездвижена, без каквато и да е връзка с човешкия свят, като израз на цялостния битиен модел. Или най-малкото на някоя забележителна негова страна. Европейците се запознават и с образците на богатата персийска култура, чийто подход е много сходен с описания. Творбите на източните поети мистици като Руми или Омар Хайям навлизат в европейските образовани кръгове, предизвиквайки интерес, сравним само с интереса към приказките от „Хиляда и една нощ“.
Едни от най-силно повлияните от източната култура европейски автори са Гьоте, който дори пише специален сборник, замаскиран като творба на източен поет, и романтикът Хайнрих Хайне, който в своята „Книга на песните“ включва въздействащи образци на един новосъздаден лирически жанр, получил по-късно името лирическа миниатюра. Както вече знаем, Хайне оказва голямо влияние върху развитието на един от най-мощните модернизатори в българската култура – Пенчо П. Славейков. И една от най-важните страни на това влияние е именно новото отношение към природата, реализирано от Славейков с книгата „Сън за щастие“.
Тя излиза през 1907 г. едновременно с „Безсъници“ от П. К. Яворов и „Regina mortua“, т.е. „Мъртвата царица“ от Теодор Траянов – първата символистична книга в България. „Сън за щастие“ не е прост набор от отделни стихотворения, а цялостен художествен механизъм, в който подобно на елементите, изграждащи всяка от съставящите я миниатюри, отделните творби изграждат цялостен смисъл. За постигането на това вътрешно смислово и емоционално единство голямо значение има поредността на отделните произведения, всяко от които въвежда определени мотиви, влизащи във взаимодействие с другите творби. Стихотворенията са номерирани, за да се подчертае нерушимостта на въведената от автора поредност. Номерацията е несигурна, защото в различните издания броят на влизащите в книгата стихотворения е различен – от 93 до 96 (замисълът е бил да са 101). Според първоначалното намерение към всяко стихотворение е трябвало да има и илюстрация, като те дори са поръчани на художника Харалампи Тачев. По- късно обаче Славейков решава, че илюстрацията със своята визуална конкретност ще попречи за постигане на смислова многозначност, което е основният принципи, върху които се градят внушенията и въздействието както на отделните миниатюри, така и на книгата като цяло. Ето защо окончателното издание излиза без илюстрации. По тази причина стихотворението „Спи езерото“ в различните издания се появява под номер 33, 35 или 36.