Човекът и природата
Зареждане на оценките…
Всъщност какво е природа? Оказва се, че отговорът на този толкова прост въпрос не е никак лесен. Давани са безброй определения, но напоследък учените сякаш са склонни да се обединят около следното: „Природата това са всички онези неща на света, които възникват от само себе си, без да са създадени от човека.“ Това определение повдига няколко въпроса, които човекът е осъзнал още в дълбока древност:
1. Добре, природата не е създадена от човека, а напротив – тя е създала както него, така и всичко останало. И все пак как се е създала самата природа?
От времето на космогоничните митове до днешния електронен колайдер човекът се мъчи да си отговори на този въпрос. Все още не е успял напълно. Но в резултат на тези усилия се появява идеята за двете лица на природата – създаващата природа и създадената природа.
2. Как така човекът едновременно е създание на природата и нещо различно от нея – за да стане човек, той трябва да си изгради свой собствен ред, свои ценности, свои правила? А чрез усилието си да опознае природата и чрез уменията си да изработва непознати за природата вещи, се опитва да промени и направлява природата.
Точно това неразрешимо противоречие определя посоката, в която се движат хилядолетните усилия на човека да разбере природата и да изгради отношенията си с нея.
В началото, разбира се, са магиите и митовете. Изправен пред природните стихии, човекът инстинктивно се е мъчел да се освободи от своите страхове. Защото общуването с непознатото е страшно. Така, бавно и постепенно, той си изгражда една разумна и разбираема представа за устройството на света и за господстващия в него ред. Как са възникнали Земята и Небето? Откъде са дошли небесните светила – Слънцето, Луната, звездите? Как са се появили животните и растенията? Защо човек е смъртен и какво представлява Смъртта? Много и много въпроси, на които митовете дават отговори, за да очертаят правилата на божествения ред, с който хората трябва да се съобразяват. Представата за този ред така дълбоко заляга в съзнанието и подсъзнанието на човека, че определя неговото цялостно поведение. Създава се това, което френският антрополог Пиер Бурдийо нарича „практически усет“ – безсъзнателните основания за поведението на човека, ръководен от съзнанието, че всяко нещо на този свят има свое място и значение. Макар че съвременният човек отдавна вече си обяснява света с помощта на науката, този практически усет все още управлява до голяма степен нашия живот. И до днес ние се радваме на слънцето и се плашим от тъмнината, гледаме с упование към небето и разчитаме на плодотворната сила на земята, смятаме, че дясното е по-щастливо от лявото, че животът има своя мъжка и женска половина и т.н. Цялата тази представа за космическия ред е създадена от човека. Самата природа обаче, както казва Емилиян Станев, е лишена от разумност и морални разграничения между добро и зло. Как тогава човекът да се отнася към природата и нейните закони?
В Античността отговорът на този въпрос е бил лесен – човекът трябва да спазва божествения ред, защото всяко волно или неволно нарушение води до нещастия и смърт. Цялата антична култура се мъчи да убеди хората в тази неизменна истина. Християнството обаче много сериозно променя тази проста и ясна представа. На първо място с убеждението, че светът е създаден от Бога, а не се е породил сам, както твърди гръцката митология. Всичко около нас е резултат на божествения промисъл и нашата задача е да четем внимателно книгата на природата, за да вникнем в този божествен замисъл. И тъй като човекът е венецът на божественото творение, всичко останало на този свят е негов брат или сестра. В своята ода към Слънцето свети Франциск от Асизи нарича Слънцето свой брат, а Луната – сестра. Такива са и Вятърът, и Земята, и Водата, и звездите. Сестра е и тленната Смърт, защото и тя е част от вечния природен закон.
Втората изключително важна последица от християнския възглед за божествено създадената природа е убеждението, че човекът може да властва над целия заобикалящ го свят, защото Бог е създал човека именно затова: „И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици и над всякакъв вид добитък, над цялата земя) и над всякакви животни, които пълзят по земята.“ (Битие 1: 28) Така между човека и природата се установява отношението господар – роб, което продължава и до днес.
Именно тази представа ляга в основата на отношенията между човек и природа, породени от Новото време. С развитието на астрономията, физиката, химията и математиката природата все по-осезаемо започва да губи своята божествена същност и да се превръща в една механична машина, в която всеки елемент има своето място и предназначение. И тъй като човекът е предопределен да бъде господар на тази машина, той се смята в правота си да я управлява и експлоатира. В наши дни последиците от това отношение вече стават все по-ясни и все по-тревожни.
За да се противопостави на този механистичен възглед, човекът от времето на Романтизма стига до неговото отрицание с идеята за сантименталното поетизиране и митологизиране на природата. Всъщност едва по времето на Романтизма човекът се освобождава от своето вглеждане само и единствено в себе си и обръща поглед към природата, виждайки в нея символ на първичното единство на битието. И основен инструмент за осъзнаване на това единство става изкуството. То престава да се осъзнава като инструмент за подражание на природата, а се възприема като нещо виеше, като цвят, като завършек на природата, която става божествена едва чрез връзката си с изкуството. Именно по времето на Романтизма художниците обръщат очи към природата, за да я изобразят, да я възпеят, да се опитат да вникнат в нейните тайни.
По време на изграждането на нациите (18. – 19. в.) на природата се налага да изиграе още една роля – тя трябва да стане символ на родното. Почти едновременно в повечето европейски страни образът на националната държава (отечеството) се изразява с древния символ на рая. Не е само българският химн, в който родината е наречена земен рай, такива са и химните на повечето от модерните държави. Земята, планините, небето, реките и моретата вече не са божествени творения. Те стават „родната земя“, „нашето небе“, „горда Стара планина“ и т.н. Но родна или божествена, гледана с наивни или сантиментални очи, възприемана като тайна или като механична машина, природата продължава да бъде проблем за човека. Защото противоречието между това, че той е част от нея, и в същото време неговият свят е различен, никога няма да се разреши.