Човекът и природата
Зареждане на оценките…
Всъщност какво е природа? Оказва се, че отговорът на този толкова прост въпрос не е никак лесен. Давани са безброй определения, но напоследък учените сякаш са склонни да се обединят около следното: „Природата това са всички онези неща на света, които възникват от само себе си, без да са създадени от човека.“ Това определение повдига няколко въпроса, които човекът е осъзнал още в дълбока древност:
1. Добре, природата не е създадена от човека, а напротив – тя е създала както него, така и всичко останало. И все пак как се е създала самата природа?
От времето на космогоничните митове до днешния електронен колайдер човекът се мъчи да си отговори на този въпрос. Все още не е успял напълно. Но в резултат на тези усилия се появява идеята за двете лица на природата – създаващата природа и създадената природа.
2. Как така човекът едновременно е създание на природата и нещо различно от нея – за да стане човек, той трябва да си изгради свой собствен ред, свои ценности, свои правила? А чрез усилието си да опознае природата и чрез уменията си да изработва непознати за природата вещи, се опитва да промени и направлява природата.
Точно това неразрешимо противоречие определя посоката, в която се движат хилядолетните усилия на човека да разбере природата и да изгради отношенията си с нея.
В началото, разбира се, са магиите и митовете. Изправен пред природните стихии, човекът инстинктивно се е мъчел да се освободи от своите страхове. Защото общуването с непознатото е страшно. Така, бавно и постепенно, той си изгражда една разумна и разбираема представа за устройството на света и за господстващия в него ред. Как са възникнали Земята и Небето? Откъде са дошли небесните светила – Слънцето, Луната, звездите? Как са се появили животните и растенията? Защо човек е смъртен и какво представлява Смъртта? Много и много въпроси, на които митовете дават отговори, за да очертаят правилата на божествения ред, с който хората трябва да се съобразяват. Представата за този ред така дълбоко заляга в съзнанието и подсъзнанието на човека, че определя неговото цялостно поведение. Създава се това, което френският антрополог Пиер Бурдийо нарича „практически усет“ – безсъзнателните основания за поведението на човека, ръководен от съзнанието, че всяко нещо на този свят има свое място и значение. Макар че съвременният човек отдавна вече си обяснява света с помощта на науката, този практически усет все още управлява до голяма степен нашия живот. И до днес ние се радваме на слънцето и се плашим от тъмнината, гледаме с упование към небето и разчитаме на плодотворната сила на земята, смятаме, че дясното е по-щастливо от лявото, че животът има своя мъжка и женска половина и т.н. Цялата тази представа за космическия ред е създадена от човека. Самата природа обаче, както казва Емилиян Станев, е лишена от разумност и морални разграничения между добро и зло. Как тогава човекът да се отнася към природата и нейните закони?
В Античността отговорът на този въпрос е бил лесен – човекът трябва да спазва божествения ред, защото всяко волно или неволно нарушение води до нещастия и смърт. Цялата антична култура се мъчи да убеди хората в тази неизменна истина. Християнството обаче много сериозно променя тази проста и ясна представа. На първо място с убеждението, че светът е създаден от Бога, а не се е породил сам, както твърди гръцката митология. Всичко около нас е резултат на божествения промисъл и нашата задача е да четем внимателно книгата на природата, за да вникнем в този божествен замисъл. И тъй като човекът е венецът на божественото творение, всичко останало на този свят е негов брат или сестра. В своята ода към Слънцето свети Франциск от Асизи нарича Слънцето свой брат, а Луната – сестра. Такива са и Вятърът, и Земята, и Водата, и звездите. Сестра е и тленната Смърт, защото и тя е част от вечния природен закон.
Втората изключително важна последица от християнския възглед за божествено създадената природа е убеждението, че човекът може да властва над целия заобикалящ го свят, защото Бог е създал човека именно затова: „И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици и над всякакъв вид добитък, над цялата земя) и над всякакви животни, които пълзят по земята.“ (Битие 1: 28) Така между човека и природата се установява отношението господар – роб, което продължава и до днес.
Именно тази представа ляга в основата на отношенията между човек и природа, породени от Новото време. С развитието на астрономията, физиката, химията и математиката природата все по-осезаемо започва да губи своята божествена същност и да се превръща в една механична машина, в която всеки елемент има своето място и предназначение. И тъй като човекът е предопределен да бъде господар на тази машина, той се смята в правота си да я управлява и експлоатира. В наши дни последиците от това отношение вече стават все по-ясни и все по-тревожни.
За да се противопостави на този механистичен възглед, човекът от времето на Романтизма стига до неговото отрицание с идеята за сантименталното поетизиране и митологизиране на природата. Всъщност едва по времето на Романтизма човекът се освобождава от своето вглеждане само и единствено в себе си и обръща поглед към природата, виждайки в нея символ на първичното единство на битието. И основен инструмент за осъзнаване на това единство става изкуството. То престава да се осъзнава като инструмент за подражание на природата, а се възприема като нещо виеше, като цвят, като завършек на природата, която става божествена едва чрез връзката си с изкуството. Именно по времето на Романтизма художниците обръщат очи към природата, за да я изобразят, да я възпеят, да се опитат да вникнат в нейните тайни.
По време на изграждането на нациите (18. – 19. в.) на природата се налага да изиграе още една роля – тя трябва да стане символ на родното. Почти едновременно в повечето европейски страни образът на националната държава (отечеството) се изразява с древния символ на рая. Не е само българският химн, в който родината е наречена земен рай, такива са и химните на повечето от модерните държави. Земята, планините, небето, реките и моретата вече не са божествени творения. Те стават „родната земя“, „нашето небе“, „горда Стара планина“ и т.н. Но родна или божествена, гледана с наивни или сантиментални очи, възприемана като тайна или като механична машина, природата продължава да бъде проблем за човека. Защото противоречието между това, че той е част от нея, и в същото време неговият свят е различен, никога няма да се разреши.
Свързани материали
Хармоничната природа
Още от библейски времена природата е интересувала човека главно заради неговите отношения с нея. Създавайки света, Бог последователно сътворява земната и небесната твърд, разделя светлината от тъмнината, водата от сушата, създава животните и птиците... Всичко това обаче има своето обяснение, своя цел – да се появи венецът на творението, човекът, чието предназначение е да властва над всичко, създадено преди него, докато предназначението на земята, небето, небесните светила, водата
Есе по морален проблем: „Човекът е предопределен да господства над природата“ - между силата да преобразяваш света и отговорността да съхраниш неговото равновесие („Робинзон Крузо“ от Даниел Дефо)
Есето разглежда една спорна теза от двете ѝ страни. Началото отбелязва, че отношенията между човека и природата занимават мислителите от древността до днес и че възгледите са различни. Първата част представя позицията на романа, който ясно застъпва идеята за господството, и изброява основанията ѝ, като започва от уникалното положение на човека сред живите същества. Втората въвежда другата гледна точка, която в наше време става все по-важна, и показва последиците от прекомерното господство. Третата настоява, че не сме отделни от природата, а част от нея, и се опира на съвсем прости наблюдения. Последната говори за хармонията като по-разумна цел от пълното господство. Аргументацията е балансирана и стига до собствен извод. Разработката е удобна като образец при есе по морален проблем и при подготовка за класна работа. Есето не приема нито едната крайност, а стига до идеята за равновесие, и точно това балансирано разглеждане отличава сериозното разсъждение от лозунга. Изводът следва пряко от аргументите. Обемът съответства на изискванията за самостоятелна работа в час. Изводът за равновесието между човека и природата е формулиран ясно и следва пряко от доводите.
Човекът сред безразличната природа
Писателите Елин Пелин, Емилиян Станев и Йордан Радичков, които като ловци цял живот общуват с природата, ясно са осъзнали главната нейна особеност – тя е безразлична към човешките представи за добро и зло. Природният закон е жесток. Както казва Емилиян Станев, в природата властват неравенството, експлоатацията и убийството. Така обаче ги наричаме ние, хората. Самата природа и нейните обитатели – растения, влечуги, риби, зверове и птици – не осъзнават смисъла на природния
От хаоса към космоса: обща характеристика на митологичната култура, учебен текст върху произхода и функциите на мита
Откъде тръгва митът и на каква нужда отговаря? Този учебен текст подрежда различните отговори на въпроса и предлага собствен път през тях, като започва не от определения, а от най-първичното изискване пред всяко живо същество: животът да бъде породен, запазен и продължен. В началото са изброени основните гледни точки към мита, разглеждан ту като примитивна форма на познание, ту като форма на религиозно мислене, ту като инструмент за изграждане на морални норми, ту като първична словесност или като част от магическия ритуал. Следва обяснение къде минава границата между човешката и животинската стратегия за оцеляване и как чрез символа човекът изгражда защитен слой между себе си и враждебната природа. Същинската част проследява стъпка по стъпка изграждането на митологичната култура. Първо е показано защо тя е задължително колективна и как родово-племенните общности я пораждат. После е разгледано изграждането на образа на света и основното противопоставяне между хаос и космос, заедно с произхода на самата дума „космос“ и с въпросите, на които всеки мит за сътворението трябва да отговори. Следващият раздел се спира на разграничаването между човешкия и природния свят, на митологичните герои, които разширяват човешкото пространство, и на символите на дома, града и храма, както и на граничните образи: прага, градските врати, пътя, горната и долната земя. Финалната част въвежда вселената на нормите: обичайното право, принципите за сродяване, моралните правила, първичното отношение между доброто и злото, фигурата на съдията арбитър и понятието за отвъдност. Текстът е подходящ за въведение към раздела за митология и антична литература, за подготовка на отговор върху произхода и функциите на мита и за час, в който се търси разликата между митологичното и съвременното мислене.
„В начало Бог сътвори небето и земята“: анализ на библейския мит за сътворението, шестте творчески дни и българските легенди за началото на света
Отправната точка тук е въпрос, на който науката още няма единен отговор: как е започнал светът. Изложението показва какво отговаря на него библейският разказ и защо неговият прочит изисква тълкуване, а не буквално четене. В началото е разгледано творението „от нищото“ и в какво то се различава от митологиите на другите народи, където светът се появява от нещо вече съществуващо. Обяснено е и какъв смисъл се крие зад думите „небе“ и „земя“, зад „бездната“ и зад „водата“ в първите стихове на Битие. Следва разглеждане на шестте творчески дни поотделно: какво възниква във всеки от тях и защо изложението настоява, че става дума за периоди, а не за астрономически дни. Самостоятелен акцент е съпоставката със съвременната наука, особено при четвъртия ден, където библейският текст поставя въпрос, на който научните обяснения дават неочаквано близък отговор. Отделна част е посветена на човека. Разграничени са понятията „образ“ и „подобие“, обяснено е какво според текста притежава човекът и не притежават животните и какво е първоначалното му предназначение спрямо създадения свят. Разглеждането не спира до Библията. Проследени са и български легенди за сътворението, в които постоянни герои са Бог и Дяволът, и е показано кое е общото между тях и откъде идват мотивите им. Финалната част се връща към разказа за първите хора: условието, изкушението, признанието и наказанието. Подходящо за подготовка по темата за библейските митове, за съпоставка между библейската и фолклорната версия на началото и за час върху старозаветните разкази.
Свят, подреден отгоре надолу: светът на средновековния човек, учебен обзор на средновековната картина за света
Средновековният човек не гледа света като нас: за него всяко нещо има точно определено място, а мястото му значи и стойността му. Този учебен текст възстановява именно тази картина и обяснява откъде идва тя. Изложението тръгва от християнската представа за сътворението и я съпоставя с митологичните вярвания на Античността, за да покаже кое е новото в нея. Оттам следва разглеждане на стъпките, чрез които се появява световният ред, и на особената роля, която словото играе в него. Втората част пренася този принцип върху устройството на обществото: как небесната йерархия се оглежда в земната, кой стои най-високо и защо всяко противопоставяне на установения ред се възприема като опасност. Отделно място е отделено на въпроса защо земният живот на човека е изпълнен с изпитания, как се тълкува първородният грях и около кои големи ценностни противопоставяния се подрежда средновековното мислене. Финалната част обяснява вертикалния образ на света и последиците от него: как се преживяват времето и пространството, защо разликите се търсят по вертикала, а не по хоризонтала, и как всичко това се отразява върху средновековната символика и строителство. Текстът е подходящ за въведение в дела за средновековната литература, за подготовка по теоретичните въпроси за епохата, за писане на разсъждения върху старобългарските текстове и като опора при съпоставка между античния и средновековния светоглед.