Търсене на материали

От планинските рътища водица     снежлива ниско като че пълзи,     облива бледовръхлата тревица,     каквот’ горещи кървави сълзи     гърдите на злочеста удовица,

Млъкни, канарче, у кафез,     не пей ми песен сладкоречна,     напомня ми тъжовно днес     станалото в страна далечна!

Зима дойде, сняг захвана,     няма птиче да запей,     вред студено вече стана,     всякой тича да се сгрей.

Вятър вей, гори вълнува,         в планината тътен;     вихър по поле върлува,         въздухът подмътен.     Я какви са, виж, над мене         облаци бухлати,

Орел и рак и щука,     не зная по каква сполука,     такваз им работа дошла     да теглят наедно кола.     И ето те са впрягат,     напъват са, напрягат,     ей тъй, че ще са пукнат чак,     а пус...

Пристигна пролет радостлива,     приятен ветрец тихо вей;     ни мраз, ни ранина мъглива,     а слънчицето топло грей.

Пенчо е ерген,     но не е учен.     Не знай да чете,     никой го не ще     за чиновник млад.     Няма занаят,     стана той пъдар,     после говедар…

Пенчо бре, учи! Пенчо си мълчи. Пенчо бре, чети! Муси се, сумти. Пенчо бре, чети! Пенчо не чете. Пенчо, работи! Пенчо пак не ще…

Мина ся късна вечеря, време петляно настава; силна му буря вееше; буен дъжд рукна отгоре, Бойка от къщи излиза, буря й в нищо не бърка, буен дъжд воля не спира…

И рекъл бях: „Аз няма веч да плача за тежките на тоз народ беди!“ Ожесточен, пощада му не рачах: „Да тегли — думах с яд, — нал тъй мъжди.“

Вътрешен печат ( в границите на Османската империя) – периоди: 1. Списание „ Любословие“ (1842г.-1844г.-1846г.); „Български орел“ 1846-47г., Лайпциг, редактор Иван Богров; „Цариградски вестник“ 1848г-1862г....

  Не пей ми се. И защо ли да пея в тез години аз в каквито живея! Как ся пеят славни песни за стари, тамо, дето днешните са заспали?