Подкатегории на "СРЕДНОВЕКОВИЕ"

Систематизиран преговор върху средновековната култура и литература, подреден в четири основни части и написан така, че да събере на едно място понятията, които се изискват в 8. клас. Първата част очертава културно-историческите характеристики на епохата: времевите граници и защо те трудно се определят точно, феодалната йерархия, произхода на самото название „Средновековие“ и на представата за „тъмните векове“, както и устройството на средновековното образование със седемте свободни изкуства и появата на първите университети. Втората част е посветена на светогледа на средновековния човек и въвежда ключовите понятия, чрез които се описва неговото мислене: теоцентризъм, грях и праведност, първороден грях, трансцендентност, отношението между земния и „отвъдния“ свят и мястото на Библията в него. Третата част представя естетическите принципи на средновековната литература и обяснява как работят двойното отражение и отъждествяването, както и защо без познаване на символиката текстовете от епохата остават неразбираеми. Четвъртата част пренася разговора върху българското средновековие: границите на периода, двете определящи събития за неговата култура, значението на покръстването при цар Борис I и уникалността на славянската азбука и на преводаческото дело на светите братя. Изложението върви с ясно отделени части, а термините са откроени, така че да служат за бърз преговор. Подходящо е за подготовка за изпитване и класна работа, за писане на реферат и за въвеждане в старобългарската литература.

Средновековието е период от културното и историческото развитие на европейската цивилизация, който следва разпадането на Римската империя в края на Античността и продължава до началото на Ренесанса след средата на XIV век. Отношението към него като към своеобразно безвремие, мрачен среден век (medium aevum), свързващ две епохи на блестяща култура, и до днес се основава на незаслужената оценка, която му дават по-късните поколения мислители, без да оценят неговото културно своеобразие. За

За разлика от митологичните вярвания на Античността, в които сътворението се мисли като постепенен процес, а светът се поражда сякаш от само себе си, християнската представа е свързана само с един Бог, който за една седмица създава света и реда в него. Това означава, че светът не е резултат от случайно преобразуване на хаоса в космос, а е следствие на един дълбок замисъл, обикновено наричан божествен промисъл. Този замисъл се реализира с твърда и непоколебима воля от Бога, който създава света от

Средновековие наричаме онзи период от историческото развитие на Европа, при който господстват феодалните отношения между хората, а производството е свързано основно с обработването на земята. Исторически феодализмът се установява в периода след падането на Римската империя под ударите на варварите. Започва да се разпада по времето на Ренесанса, но окончателно е отменен след избухването на буржоазните революции. Този обществен строй се характеризира със строга йерархична структура на

Светът се създава със слово, оценява се със слово и се назовава със слово. Последното обстоятелство – назоваването – лежи в основата на две неща: възможността всичко съществуващо да бъде подредено в божествения ред и да бъде опознато. Защото само тогава, когато знаем името на един предмет или явление, ние можем да осъзнаем къде е неговото място и да го осмислим. Затова словото се възприема като свещено. Но това, което прави словото на християнската вяра наистина изключително, е неговият

Наименование: От гр. akrostichis = краестишие. Същност: Съставяне на стихотворно произведение, при което всеки стих започва с определена буква. Когато началните букви на всички стихове се прочетат вертикално, акростихът разкрива скрито послание - дума, фраза или символична подредба на знаците. Възприемател: Акростихът разчита на зрително възприятие, което означава, че възприемателят трябва да умее да чете и тълкува скрити послания. С други думи, акростихът е адресиран към образована публика

Един договор между Бог и цял народ стои в основата на всичко, което разказва Стария завет. Изложението проследява сюжетите му в тяхната последователност и показва как отделните истории се навързват в обща линия. В началото са разказите за първите хора: грехопадението и изгонването от рая, братоубийството на Каин, гибелта на Содом и Гомор и съдбата на Лотовата жена, Вавилонската кула и всемирният потоп с ковчега на Ной. Тази част завършва с обобщение какво свързва тези сюжети и защо наказанието следва човешката горделивост. Втората част е историята на еврейския народ и неговият завет с Яхве. Разгледани са Авраам и жертвоприношението, дванайсетте синове на Яков и произходът на дванайсетте колена Израилеви, съдбата на Йосиф в Египет и изпитанието, на което той подлага братята си. Оттам изложението стига до робството, до мисията на Мойсей и до извеждането на народа към Обетованата земя, като посочва и в кои старозаветни книги е записана тази история. Отделно място е отредено на планината Синай и на скрижалите с Десетте божи заповеди, на епизода със Златния телец и на четиридесетте години скитане в пустинята. Обяснено е и устройството на скинията: кивотът, жертвеникът и Светая светих, както и кой е имал право да влиза в тях. Финалната част обхваща книгите Царства: двубоят на Давид с Голиат, царуването и войните на Давид, храмът, оставен на Соломон, и пътят към вавилонския плен, а с него и появата на пророческата мечта за Месия. Накрая са посочени сюжетите, които заслужават отделен и по-подробен прочит. Текстът е подходящ за преговор и подготовка по темата за Библията, за отговор на литературен въпрос върху старозаветните сюжети и като опора при писане на съчинение.

ПРОИЗВЕДЕНИЕТО Библията (думата е гръцка и означава „книги“ (ta biblia) е свещена книга, почитана от юдеите (които не признават отделни части), християните и мюсюлманите. Тези три религии я използват по различен начин и в различни текстови варианти, но не оспорват нейната боговдъхновеност. Представлява сборник, включващ между 66 и 77 книги (в различните религиозни общности). Основното деление на библейските книги е на Стар и Нов завет. Не бихме могли да разберем литературата и културата на

ПРОИЗВЕДЕНИЕТО Откъсите от „Евангелие на Матей“ и „Евангелие на Йоан“ са от втората част на Библията, която се нарича Нов завет и е свещен текст за християните и мюсюлманите, но не и за юдеите. Състои се от 27 книги, възникнали в периода между средата на I и първата половина на II век. Оригиналният език, на който са създадени книгите, е т.нар. „новозаветен гръцки“ - езикът, разпространен в средиземноморския свят и Близкия изток в края на Античността. Книгите в Новия завет могат да се

СТРУКТУРА НА БИБЛИЯТА Библията е съставена от книги, които са написани по различно време, но в основата на тяхното систематизиране в свещени книги е вярата в един Бог – монотеизмът. Библията се разделя на две части – Стар (Ветх) завет и Нов завет. Старият завет разказва за изпитанията на еврейския народ и за общуването му с Бога и е свещена книга както за юдаизма, така и за християнството. Новият завет разказва за деянията на Исус Христос и неговите апостоли и е свещена книга само за

Идеята за сътворението на света от един всемогъщ и мъдър Бог определя монотоеизма на религиозните вярвания в Стария завет. Всичко видимо е плод на висш духовен разум, създал и човека. Така се оформя представата за духовна връзка между Бога и света на човека. Божественото начало е невидимо. То е духовен промисъл, който се явява в трудни мигове от чо6ешкия живот, просветлява душата, изпълва я с покой, в който сякаш се долавя „гласът” на Бога. Човекът „говори”с Него, докосва се до първоизвора на

 1. Евангелският сюжет и хуманитарните търсения на времето Кои епизоди от сюжета са изведени на преден план? Кои са въпросите, на които той се стреми да отговори? Четирите евангелия разказват за раждането, земния път, подвизите, страданията, смъртта и възкресението на един своеобразен герой - богочовека Исус, наречен Назарянина, Учителя, Месията, Син Человечески, Син Божи, Христос (Спасител). Известно е, че в древната традиция всяко нещо се представа чрез разказ за неговото

Кой е авторът на първото житие, написано на старобългарски език, и защо изследователите свързват името му с това на св. Климент Охридски? С този въпрос започва разработката, посветена на „Пространното житие на Константин-Кирил Философ“. Началото представя предполагаемия автор и мястото на творбата сред най-достоверните извори за живота на славянския първоучител, както и съдбата на текста в многобройните преписи. След това вниманието се насочва към сюжета и към историческия период, който той обхваща. Обособен раздел е отделен на жанра: как античното животоописание се превръща в християнска агиография, защо житийният герой не се променя в хода на повествованието, каква е ролята на библейските цитати и защо чудото е основен художествен похват, а не просто украса. Композицията е проследена по каноничната схема: въведението с разказа за родината, родителите и детството на светеца, деянията с мисионерските пътувания сред сарацините, хазарите и славяните, накрая успението и съдбата на мощите. Тук са поставени и научните спорове около произхода и семейството на Кирил, които остават открити и до днес. Централен акцент е образът на героя: как житиеписецът съчетава уподобяването с библейските образци и живия човек с неговите колебания и творчески порив. Специално внимание е отделено на възловия епизод със спора с триезичниците във Венеция и на риторичните въпроси, с които се защитава правото на всеки народ да чете на своя език. Самостоятелна част въвежда символа като език на средновековната култура: първо най-разпознаваемите християнски символи и тяхното значение, а след това конкретните символи в житието, сред които числото седем и пророческият сън на детето Константин. Финалната част съпоставя литературата и историята: доколко агиографският разказ може да се чете като извор за миналото и къде минава границата с жанровата идеализация. Материалът е подходящ за подготовка по старобългарска литература в 8. клас, за съчинение или реферат върху делото на Кирил, както и за преговор преди класна работа.

Как един реален живот се превръща в образец за подражание и защо всяко събитие в него означава нещо повече от самото себе си? Анализът разглежда първия текст на старобългарската литература и показва по какви правила е построен разказът за живота на светеца. В началото творбата е поставена в своя исторически контекст: разпространението на християнството през IX век, мисиите на Константин Философ и брат му Методий, поканата от Моравия и създаването на азбуката, възприето от съвременниците като огромен духовен подвиг. Следват сведенията за самото житие - вероятното време и място на възникване, споровете за авторството, първоначалната азбука, броят на запазените преписи и произходът на названието „Панонски легенди“. Самостоятелен акцент е поставен върху житийния канон. Задължителните му изисквания са изведени и веднага след това приложени към конкретната творба чрез подредена схема на епизодите: знаменията, пророческият сън, мисиите при сарацините и хазарите, откриването на мощите, защитата на славянските книги и последните дни в Рим. Същинската част е организирана около пет въпроса. Първият разглежда сюжета и идеите, които той внушава за смисъла на вярата, включително успоредицата между мисията на героя и евангелския разказ. Вторият е посветен на конфликта: кои ценности се сблъскват, кой стои зад всяка гледна точка и защо всички отделни битки се събират в един основен конфликт. Третият проследява героя като мяра за човешкото, неговата действена добродетел, изпитанията, подвизите и чудесата. Четвъртият обяснява символичния образ на света, изграждан от средновековните жития, и начина, по който всеки епизод носи внушение. Петият очертава мястото на творбата в културната история, от преписите и почитта към солунските братя до значението ѝ за развитието на славянската книжнина. Анализът е подходящ за подготовка за час, класна работа и изпит върху старобългарската литература, за писане на съчинение върху житието и за ученици, които искат да четат средновековния текст с разбиране за неговата вътрешна логика.

Пространните жития на Кирил и Методий, наречени Панонски легенди, са художествени образци на агиографския жанр, заели своето достойно място както в старобългарската, така и в славянската литература. Те пресъздават образите на  великите славянски просветители и са особено ценни исторически извори за живота и дейността на двамата първоучители, защитници на християнската и славянската кауза. Авторството на Пространните жития на Кирил и Методий е неизвестно, но се

КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКИ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ТВОРБАТА Пространно житие на св. Кирил е първата житиеписна творба в старобългарската литература, създадена между 869 и 881 г., скоро след смъртта му. Според научните изследвания като най-вероятен автор на житието се приема Климент Охридски – пряк ученик и съратник на Константин Философ, с много добро философско и теологично образование. Известни са около 50 преписа на текста на Пространно житие на св. Кирил, като за най-ранен се смята

ОБРАЗЪТ НА СВ. КИРИЛ Св. Кирил – богоизбраният създател на славянската азбука, ревностно изпълнява поръката на византийския император с убеждението, не всеки народ трябва да има писменост на своя роден език. Славянската азбука, преводите на Светото писание и другите богослужебни книги дават възможност на новопокръстените българи да общуват пряко с Божието слово, да разбират смисъла му, да обединяват вярата си в общо чувство на споделеност и да се чувстват част от голямата християнска

Пространните жития на Кирил и Методий, наречени още Панонски легенди, са художествени образци на агиографския жанр, заели своето достойно място както в старобългарската, така и в славянската литература. Те пресъздават образите на белилите славянски просветители и са особено ценни исторически извори за живота и дейността на двамата първоучители, защитници на християнската и славянската кауза. Авторството на Пространните жития на Кирил и Методий е неизвестно, но се

Едно стихотворение от четиридесет стиха, чиито начални букви следват азбуката, стои в самото начало на българската поезия. Настоящият анализ на „Азбучна молитва“ обяснява защо тази подредба не е формална игра, а послание, и защо творбата се чете едновременно като молитва, като програма и като паметник. Уводната част дава необходимия контекст: къде точно стои текстът в „Учително евангелие“, каква е била функцията на пролога през Средновековието, защо жанрът молитва е означавал нещо различно от днешната представа за молба и какво символично внушава акростихът. Тук са обяснени и глаголическият първообраз на творбата, символиката на трите знака, от които са изградени буквите на тази азбука, значението на числото четиридесет, преминаването към кирилица, вероятната датировка и споровете за авторството. Следват пет раздела, всеки от които тръгва от ясно поставен въпрос. Първият се занимава с мотива и с хуманитарните търсения на времето: защо словото е в центъра, за какво слово точно става дума и как се тълкуват образът на летенето и определението „нов народ“. Вторият търси конфликта в творба, в която на пръв поглед няма сблъсък, и извежда скритото противопоставяне, както и смисъла на споменаването на фараонската злоба. Третият разглежда героите: молещият се, славянският род и Бог, и обяснява какво означава подражанието на учителите. Четвъртият описва символичния образ на света и разчита постройката на текста, включително разделението на четири смислови части с посочени стихове и значението на самото число четири. Петият осмисля мястото на творбата в българската духовна история и в науката за старобългарската литература. Текстът е подходящ за подготовка за класна работа и за устен отговор върху старобългарската литература, както и за писане на съчинение по темата за словото и вярата.

Старобългарската творба е разгледана през седем ясно отделени части, които водят ученика от личността на автора до скритите в самия текст послания. Първата част представя Константин Преславски като ученик на св. Методий, като един от първите славянски епископи, преводач на „Учително евангелие“ и „Историкии“, и най-вече като най-талантливия старобългарски поет, чието химнографско творчество е открито в ръкописите едва през последните десетилетия. Следва разделът за самото произведение: как стихотворният предговор от 40 дванадесетосрични стиха става известен като „Азбучна молитва“, какво представлява акростихът и кои са трите функции на творбата, идеологическа, естетическа и практико-приложна. Разделът за жанра обяснява защо молитвата е адресирана първо към Бога и едва след това към земния читател, за какво точно се моли лирическият говорител и защо молбата му не е лична. Тук се тълкуват и няколко откъса от съвременния превод. Композиционната част разделя творбата на четири фрагмента и проследява движението от молитвеното обръщение до финалната възхвала, като обяснява символиката на числата четири и четиридесет, а също и защо всички запазени преписи са на кирилица, макар оригиналът да отразява глаголицата. Следват темата за славянското писмо през Златния век и разделът за библейските цитати: старозаветното обръщение към Създателя, фараонската злоба и свързаната с нея историческа хипотеза, градацията от Стар към Нов завет. Финалната част разказва за акростишните творби на автора и за вграденото в тях име. Подходящ е за подготовка за класна работа и за устен отговор в осми клас, за анализ на старобългарска поезия и за реферат върху книжнината от Златния век.

 Константин Преславски живее в периода от средата на IX до началото на X век. Смята се, че той е един от учениците на Кирил и Методий. Вероятно след смъртта на Методий през 885 г., когато учениците са изгонени от Великоморавия, той е продаден като роб във Венеция, а по-късно откупен от българския княз Борис. Константин е първият епископ на новата българска столица Преслав, оттам идва и презимето му. Подобно на другите ученици той също превежда богослужебни книги. Константин Преславски е

КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКИ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ТВОРБАТА През 40-те години на XIX 6. учените откриват Учителното евангелие. Приема се, че е създадено през 893 - 894 г., а негов автор е Константин Преславски – книжовник от Преслав. Константин Преславски е поет, преводач, проповедник, епископ, ученик на Кирил и Методий, участвал във Великоморавската мисия, основоположник на химническата и декламативната поезия в старобългарската литература. Пълното заглавие на творбата е Пролог 3а

Духовно вглъбение, тишина и мисловен размисъл внушават уводните стихове на „Азбучна молитва” - съкровената интимна изповед на Константин Преславски пред светостта на буквеното слово. За старобългарския творец раждането на словото като звук и писмен знак е тайнство не само на мисълта, но и на душата. Невидимият творчески свят на човешкото интелектуално АЗ намира материалната си писмена диря във времето. Духовността остава за поколенията чрез буквите. В тях има скрита

Константин Преславски ученик на Свети Методий. Превежда "Учителко евангилие"(51 беседи), "Историки" и "Триод". Остава в нашата история на литературата като най-талантливия и продуктивен старобългарски поет. "Азбучна молитва" се състои от 40 стиха. Всеки от тях започва с поредната буква на глаголическата азбука. 40 е символично, защото Христос се възнася на небето 40 дни след разпъването на кръста и за 40 години Мойсей води евреите през пустинята докато ги заведе до обетованата земя. Произведението

Може ли едно кратко слово, произнесено преди повече от единадесет века, да звучи и днес като жив спор? Този анализ разглежда най-известната старобългарска защита на славянските букви и обяснява защо тя остава сред най-леснодостъпните средновековни текстове. Първите части се занимават с автора и с творбата. Обсъдени са спорът около самоличността на Черноризец Храбър, хипотезите за неговото образование и мястото му сред книжовниците на Златния век, а след това и обстоятелствата, при които възниква словото: новата столица, решенията на Преславския събор и причината текстът да бъде толкова кратък. Самостоятелен раздел е посветен на жанра. Обяснено е какво представлява полемичната апология, откъде произхожда тя, как в нея се съчетават защитата на теза и воденето на публичен спор и по какво личи риторическото майсторство на автора, включително чувството му за мярка. Частта за композицията разглежда двете основни части на творбата. Историческата е проследена през етапите в развитието на писмото, през прочутите „черти и резки“ и през твърдението, което авторът извежда като най-важно. Полемичната част е представена през обвиненията на противниците и през начина, по който всяко от тях е оборено, включително чрез иронията и сарказма, позволени от жанра. Следват разделите за връзката между литературата и историята и за темите. В тях се изясняват културният модел на православното славянство, ролята на Кирило-Методиевото дело, учението за триезичието и въпросът кои всъщност са опонентите на Черноризец Храбър и от какво се страхуват те. Финалната част събира най-любопитните акценти: смелото за Средновековието схващане за развитието на езика, възхвалата на солунските братя, една изненадваща връзка с познат епизод от „Под игото“ и въпросът защо това слово остава актуално и днес. Анализът е подходящ за подготовка за час и класна работа върху старобългарската литература, за писане на съчинение по темата за буквите и за ученици, които искат да разберат вътрешната логика на словото, а не само неговото съдържание.

Кой се крие зад името Черноризец Храбър и защо един спор за букви от IX век още звучи актуално? Разработката тръгва от историята и стига до въпроси, които не са изгубили смисъла си и днес. Уводната част възстановява обстановката: възкачването на цар Симеон, съдбата на Владимир Расате, четирите решения на Преславския събор и духовната атмосфера, която ражда полемичните и учителните слова. Тук са представени и споровете за авторството, тълкуванията на самото име и начинът, по който творбата е достигнала до нас. Оттам нататък анализът е построен около пет опорни въпроса, всеки от които открива самостоятелен раздел. Първият проследява водещите мотиви и показва как в едно съчинение се преплитат апология, полемично слово и учителна беседа, както и каква съпоставка между сътворението на света и сътворяването на писмеността се долавя зад аргументите. Вторият разглежда конфликта като сблъсък на ценности: около какво точно се води спорът, с какви доводи си служат противниците на славянското писмо и по какъв начин авторът ги оборва, включително по въпроса за триезичната ерес и за надписа върху кръста. Третият раздел е посветен на героите като мяра за човешкото, като към двете спорещи страни е добавен и трети, косвен участник в спора. Четвъртият съпоставя образа на света в „За буквите“ с обичайния символичен свят на средновековните текстове и обяснява откъде идва усещането за близост у съвременния читател. Петият поставя творбата в културната история и извежда вечните въпроси за своето и чуждото, за равноправния диалог и за чуждопоклонничеството. Текстът е удобен при подготовка за урок, изпитване или писмен анализ върху старобългарската литература и делото на светите братя Кирил и Методий.

„За буквите“ е едно от произведенията в старобългарската литература, авторът на което е известен – Черноризец Храбър. Известно обаче е само името, за личността не се знае нищо. Поради това около името има множество легенди като тази, че под него се крие самият цар Симеон Велики. Да, но Средновековието не познава практиката да подписваш произведението си с псевдоним. Ако Симеон е искал да подпише своя творба, би я подписал със собственото си име. Ако ли не – би я оставил анонимна.

КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКА ХАРАКТЕРИСТИКА Познати са 80 преписа на „За буквите“. Преписите, които са открити, са създадени почти 500 години след написването на текста. Най-старият препис е от 1з48 г. Някои от изследователите на „За буквите“ приемат, че текстът е произнесен публично на Преславския църковно-народен събор, свикан от княз Борис I Михаил в края на 89з г. или в началото на 894 г. На Преславския събор се вземат няколко решения, които имат важно значение за продължаващата

За буквите е написано в края на 9 в.Вероятно е предназначено за Преславския събор от 893г.,на който славянската писменост е утвърдена като официална за България.Основният проблем на творбата-защита на славянската писменост от нападките на византийците и нейната възхвала,насочват към историческите събития от посочения период. В този период на реформи съчинението За буквите е трябвало да изиграе важна роля-категорично да реши съдбата на славянската писменост като изключително важен фактор за

Име на писател Черноризец Храбър досега не е открито в друго старобългарско съчинение. Очевидно е, че е псевдоним - измислено име, несъответстващо на истинското. Черноризец Храбър значи „храбър монах”. И според нормите на богословието означава, че е победил дявола и злото - храброст, която може да се признае на малцина. В старобългарската литература с такава добродетел е изтъкнат Константин Кирил - философ. Ако тълкуваме в този дух заглавието на творбата „О писменехь Чръноризца Храбра”, ще