Средновековна култура и литература

          ■ СРЕДНОВЕКОВИЕТО – КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКИ ХАРАКТЕРИСТИКИ

          В  исторически план Средновековието се свързва с развитието на европейската цивилизация между V и XIV в., макар че поставянето на точни времеви граници за начало и край на епохата се оказва проблематично. Характерна за структурата на обществото през тези векове е йерархията на феодализма със свойственото за нея строго разделение между социалните слоеве и със сложна администрация, която обслужва изграждащата се държавност.
          „Средновековие“ е название, което е дадено на този период от хуманистите на Ренесанса през XIV в., за да се обозначи времето между тях и Античността. Добива популярност и твърдението за „тъмните векове“. Но всъщност през Средновековието европейската култура има богато развитие със своя специфика и особености, които са резултат както от силното идеологическо въздействие на християнската религия, така и от взаимодействието между официалната религиозна литература и фолклорната устна култура на европейските народи.
          Духовното развитие на европейското общество през епохата на Средновековието се разкрива и чрез структурата на средновековното образование, което се изгражда върху античен образец, включващ седемте свободни изкуства (граматика, реторика, логика – тривиум, и аритметика, геометрия, астрономия, музика – квадривиум). Създават се първите университети в Европа през XII в., където се изучават теология, право и медицина. За средновековния човек една от божествените дейности е геометрията, защото е свързана с представата за хармония и съвършенство.

          ■ СРЕДНОВЕКОВНИЯТ ЧОВЕК – СВЕТОГЛЕДНИ ИДЕИ

          Няколко са ключовите понятия, които създават представа за мисленето на средновековния човек и разкриват духовните опори в неговия средновековен свят.
          В основата на светогледната концепция на средновековния човек е теоцентризмът. Християнският Бог е средоточие на нравствени норми и ценности, като добро, истина, съвършенство, любов, които определят както правилата на човешкото поведение (мислено в категориите грях – праведност), така и порядъка в света.
          Основният духовен стремеж на обикновения човек се изразява в необходимостта му да „познае“ Бога, за да спаси душата си, която инак е обречена на вечни мъки и страдания. Затова човекът трябва да възстанови изначалната си връзка с Бога, тъй като тя е прекъсната поради първородния грях. Старозаветният Бог няма образ и е трансцендентен. Един от начините (наред с молитвата, участието в живота на Църквата, в светите тайнства), по които може да се достигне до Бога и да се възстанови прекъснатото общение с него, е като се разбере божественото слово – Библията.
          Библейските текстове са свещени текстове, защото са божествено послание, Слово Божие, което разкрива истината за един „отвъден“ свят. Този „отвъден“ свят за средновековния човек е действителен, реален, въпреки че е невидим за сетивата. Основната причина за това е, че в съзнанието на вярващия християнин Бог е създал земния свят по подобие на „отвъдния“ божествен свят и земният свят е отражение на божествения.
          Библията има определящо значение за изграждането на светогледните представи и на моралните възгледи на човека през Средновековието.

          ■ СРЕДНОВЕКОВНАТА ЛИТЕРАТУРА - ОСНОВНИ ЕСТЕТИЧЕСКИ ПРИНЦИПИ

          За да може да се разберат съдържанието и смисълът на средновековните текстове, трябва да се познава значението на символите, които са използвани в тях – например символиката на пророческия сън или символиката на образа на ловния сокол в Пространното житие на св. Кирил.
          Два са основните естетически принципи, които изграждат и поддържат естетическия канон на средновековната литература – двойното отражение и отъждествяването.
          Естетическият принцип на двойното отражение пречупва реалността два пъти: веднъж чрез религиозните представи на средновековния автор, който представя земния свят като отражение на „отвъдния“ (божествения), и втори път чрез използваните художествени средства. Естетическият принцип на отъждествяването поставя библейския първообраз в основата на изграждането на представата за литературния герой чрез различни асоциации и сравнения.

          ■ СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ – КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКИ ПРОЦЕСИ

          Българското средновековие обхваща продължителен период от време – между VII и XIV в., когато устойчиво се развива българската държава и в обществото се формират белезите на българската народност – език, религиозни традиции, писмена култура. Две са водещите културно-исторически събития, които имат определящо значение за обществените и културните процеси в средновековна България – приемането на християнството и създаването на славянската азбука заедно с литературните преводи на евангелски текстове.
          Покръстването на българите при цар Борис I е важен цивилизационен избор, с който в средата на IX в. България се присъединява към обществено-културните процеси в Европа.
          Християнската религия определя мисленето и живота на средновековния човек. Тя изгражда универсални културни значения и морални норми, утвърждава феодалните отношения и засилва господството на феодалната класа. За средновековния човек приемането на християнството означава вписване в една културна традиция чрез принадлежността му към християнската вяра, а не чрез етническата му принадлежност. Християнството обединява различните етноси, които населяват българските земи – славяни, прабългари, византийци (ромеи), защото религиозните възгледи преодоляват културно-етническите различия между тях. 
          Славянската азбука в средата на IX в. е уникално явление в развитието на европейската култура по няколко причини: глаголицата е оригинална азбука, която св. Кирил изгражда върху особеностите на старобългарския език, като в елементите на буквите вгражда християнски символи – кръст, кръг и триъгълник. Не по-малко значение имат преводите на светите братя Кирил и Методий и техните ученици – те превеждат от гръцки евангелските текстове, необходими за църковното богослужение. Така се изгражда старобългарският език и се създават условия за развитие на старобългарската литература. Тя единствена през Европейското средновековие е написана на език, който не е сред класическите езици на Античността (латинският език не е говорим за нито една от народностите, а старогръцкият език се е отдалечил много от говоримия). Но въпреки това и на изток, и на запад е признато правото да се извършва богослужение и да се пише литература на старобългарски език.
          Така в България се създава писмена книжовна традиция, която през следващите векове оказва въздействие не само върху духовното развитие на България, но и върху културните процеси на територията на днешните Румъния, Сърбия, Украйна, Русия и Земите около тях. Затова старобългарският език също може да се нарече класически език.