Пейо Яворов
Безсъници

Боричкания, сълзи, кърви…

   Боричкания, сълзи, кърви: —
   последни сме — да бъдем първи!
       Човешка суета.

   „Честит“ бил царят, „клет“ бил робът —
   не е ли и за двама гробът
       единствена врата?

Не дирих радости в живота…

   Не дирих радости в живота,
   не дирих ветрища и прах,
   ала и някоя Голгота
   едва ли нявга обещах.

   В света живях с мечта избрана,
   живях в неземен идеал:
   земята чужда ми остана,
   макар че туй не съм желал.

   И гост на хората — отдавна,
   с усмивка бледа на уста,
   възвих в пътеката най-равна
   към пътните врата…

Душата ми е пуста…

   Душата ми е пуста: буря кратка
   помете всичко там. Напразно вече
   следа бих дирил от мечтата сладка
   по тебе, образ потъмнял! Далече,
       цял век далече са от мен
   миражите на вчерашния ден.

   Все пак аз помня: ти дойде желана,
   дойде с душа лист още неизписан,
   лист бяла книга. В своя вехта рана
   перо намокрих: в спомени улисан,
   посегнах аз и писах без покой,
   от болка се превивах —
       и писах с кръв и гной.

   Че ти не бе живяла — а живота
   бе мене пък задавил. И той свари
   с проклети писмена на богоскота
   душата ти чрез мене да нашари.
   Перо послушно — копие на цар…
   Раних аз твоя дух и своя чар.

   В очакване, боязън непонятна
   владееше предчувствията мои;
   изгубих те — пустиня необятна…
   Чух змийски съсък в спомените свои.

Перо послушно, копие на цар! —
Раних аз твоя дух, убих и своя чар.

Моето сърце

   Аз се не замислих, ръката ми не трепна:
   найдох и откъснах пиявицата — жадно
   смучаща, двоуста, моето сърце.
   Ето я на пода: запратих я, прилепна,
   с кърви напоена… Любов — позна я, страдно
   в обич и омраза, моето сърце.

   Ето я на пода, пиявицата, — жадно
   прилепна и трепери: тя вече не обвива,
   смучаща, двоуста, моето сърце!
   И мълком аз страдая… И нея ли пак страдно,
   и нея ли оплаква — и кървави пролива
   сълзи през две рани моето сърце?

Недей се връща

   Недей се връща, не пристъпвай моя праг, —
   угасна моя ден.
   Усмихнат — призрачен — и драг,
   тъй близък и далек от мен,
   из миналото образ! Тук и тебе
   безмълвие навеки ще погребе
   в нощта на моите студени дни…

   В нощта на моите студени дни
   единствена звезда,
   ти хвърляш лъч сред гробни тъмнини; —
   о призрачна звезда,
   ти грееш в спомена на миналите дни,
   мъртви навсегда!
   Мъртви навсегда.