Песен на песента ми - Пейо Яворов

    Пейо Яворов
    Песен на песента ми

    Най-сетне ти се връщаш, блуднице несретна,
    с наведена глава —
    при мене, тук, в самотност неприветна.
    Надире не поглеждай с тъмните слова
    на уплах и тревога —
    аз всичко знам…
    Но знай и ти: умряха там
    и дявола, и бога.

    Ела при мен. Ела у мен. Кажи ми:
    къде не беше ти, къде не бях
    подире ти и аз?
    Зигзаги вред неуловими…
    Къде от ревност не горях
    и в летен зной, и в зимен мраз?

    На труженик ли дрипав, гладно леден,
    в прихлупената изба ти не бе —
    и него ли, кажи, не лъга, беден,
    за празник, въздух и небе?
    В полето ли при селянина груби
    не беше ти,
    край него дни ли не изгуби,
    сама осмяла своите мечти?
    Из дебрите на тъмните балкани —
    посестрима хайдушка — и над гроб
    ти сълзи ли не рони, великани
    оплакваща наравно с жалък роб?
    И пред развратница ли с просешка боязън
    за поглед и усмивка не рида,
    и пред невинността ли дума на съблазън
    безсрамно ти не шепна,
            без срам остала навсегда!

    И ето че се връщаш уморена,
    изплашена, отвърната, сломена.
    …Уста пиянски не едни
    в устата ти рубинови се впиха.
    Ръце нечисти през ония дни
    разплитаха, заплитаха, мърсиха
    коприната на твоята коса.
    В кървавите на кръвник обятия
    нима веднъж се ти превива?
    Разврата ли не чух невинността ти да осмива,
    и невинността да те обсипва
            с хули на проклятия?

    И ето че се връщаш уморена,
    наплашена, отвърната, сломена.
    Надире не поглеждай — няма жив
    на мъртъвците сред тълпата:
    едни остаха там
    безплътни през тишината
    на спомена мъглив.

    Разбойник същ, подире ти вървях
    и питах аз:
            какво тя мрази и обича?
    Безсилен в ревност, силен в злобата си бях
    и мислех аз:
            какво я лъсти и увлича?
    Гласа ти вредом стъпките ми заглуши.
    Претърсвах аз,
        претърсвах ги тогаз —
    на миг пленените души.

    Напразно търсих истина у тях,
    създадена в лъжа и грях.
    Напразно дирих и лъжата —
    бог на вселената, душа в душата.
    Страдание! Едно страдание безлично,
    жалко, безразлично,
    там негде по средата
    на истината и лъжата…

    И ей ме днес: погледай връх е — самота.
    И те се върна, моя красота!
    Че няма зло, страдание, живот
    вън от сърцето ми — кивот,
    където пепелта лежи
    на всички истини-лъжи.
    Че няма дух и няма вещ
    вън от гърдите мои — пещ
    на живия вселенен плам,
    на цялата вселена храм.

    И ти се върна! — празник ден…
    Ще дъхна аз и с кървав пламък
    ще пламне тук дърво и камък.
    Бъди при мен — бъди у мен…
    сред кървав пламък и през дим,
    сред задух нетърпим,
    небето в твоя поглед
        дивно ще се отражава.
    Душа за него ще копней!
    Ти него гледай и ми пей
    за хладния покой, за вечната забрава.

    Сред пламъци и адски дим
    ний двама с тебе ще горим,
    красиви в мрачна грозота
    и грозни в сяйна красота —
    сред задух нетърпим,
    в копнение за мир небесен,
    ний двама тук ще изгорим,
    ний двама с тебе, моя песен!