Възловият тайнопис на човешката изповед - "Дервишово семе"

В море от любов и омраза Николай Хайтов завързва възела между човека и рода в своя разказ „Дервишово семе”.

Словото на заклинателя, на дервиша - на па­зителя на рода, оживява със свещения глас на дедите в съзнанието на стария Асан Дервиш. И древният ритуал за продължение на наследст­вената родова верига привързва съдбата на пос­ледния кълн на Дервишовия род - внука Рамадан, към вечно живото дърво на традицията. В неговия корен е миналото на рода, а около него в кръг се въртят поколенията, подчинили раж­дането и смъртта, началото и края на земния си път на дълга и уважението към родовото право на традицията. Тя предопределя идването на човека на този свят. Животът му й принадлежи. Индивидът няма човешка стойност извън све­щения кръговрат на родовия живот, който е приемствен като ценностна система и ритуал. По­коленията са привързани към родовото дърво на традицията с кръговратните течения на своя живот и човешко присъствие.

Такава съдба родовото право предопределя и за Рамадан - последния представител на Дер­вишовия род. На свой ред внукът на Асан Дер­виш трябва да извърви живота си в кръг около свещеното дърво на родовата традиция. Приел несъзнателно - като детска игра - ритуалното стъпване в брачния кръг на семейното огнище, след насилственото отнемане на любовта се оказ­ва мъчително привързан към родовото дърво на традицията. За него то е страдание. И животът му потича отново в кръг, както на предишните поколения, около родовото дърво, но кръг - очер­тан от мъчителния размисъл на Хайтовия герой.

Той носи противопоставянето на индивидуал­ното човешко съзнание на колективното. Личност­та застава в „кръга” на родовите ценности. Впис­ва хуманната мяра за общочовешко в духовно­то пространство на традицията. Личността става носител на универсална нравственост, а личнос­тното съзнание - на общочовешки ценности.

Героят на Николай Хайтов в разказа „Дерви­шово семе” - Рамадан, надмогва нравствения кодекс на традицията, издигайки се високо над родовите корени. Мисълта му „изкачва", като вътрешен монолог, митологичното Дърво на жи­вота, което всяко поколение отглежда в душата си чрез опазеното „семе” на родовия кълн.

От духовната висина на личностния му раз­мисъл общочовешкото „оглежда" и оценява родово-традиционното.

Хуманната мяра за любов и омраза в душата на Хайтовия герой се гради от ценностния кри­терий за добро и зло на общочовешко и родо­во. Сложен е „възелът" в съзнанието на Рамадан, описал вечния „кръг” на живота, съдбовно срещнал човека и рода с неизповедимите тай­ни на сърцето.

Надмогнал традицията, чрез общочовешка­та нравственост героят принадлежи на рода.

Дървото на живота расте в душата му, издига снага, избуява и в спомена за началото на ро­довия корен е и споменният разказ за живота на самия Рамадан. Размисълът потича и изпо­ведта започва.

Споменно е действието на монологичната художествена форма, чрез която автор и герой вървят по изминатите пътища от човешката ду­ша. Родът и човекът живеят заедно в простран­ството на мисълта.

Изповядва Рамадан живота си. Тъпче на кръстопътя между добро и зло. Възелът от любов и омраза расте в душата му и заплита нишките на отмъщение и възмездие в съдбовния кръг на обречения му живот. Дори и злото не успява да разплете „възловия" тайнопис на мъчителния чо­вешки размисъл. То го привързва към минало­то, държи го „изправен", дава му сила да пог­ледне в мъртвите сухи кладенци на своята ду­ша и да открие свещеното човешко, но и родо­во право да прости, да надмогне омразата и отмъщението.

Злото в разказа на Николай Хайтов „Дерви­шово семе” се превръща в градивна сила. То привързва човека към традицията, но и го кара да спори с нея. Жив е гласът на рода в съзнани­ето на Рамадан. Колкото и силно да е желанието му да го потисне, именно той го привързва към кръстното родово дърво като към дървото на мъченията. Злото държи нишките на родово и човешко право. Те опасват душата на Рама­дан, срещат се със съкровената тайна на живо­та му и го изправят пред съдбовния възел на човешкия му размисъл: „Прав ли, крив ли беше дядо - няма да го съдя, ала за злото беше прав: когато жалбата ти дой­де много, само злото те подпира и спасява. Чуче­ло видял ли си натъпкано със слама? Няма вътре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на едната слама. Мойта слама беше злото! И то ме на краката задържа. ”

Но злото, макар и търсещо изконните пътища на първичната природна справедливост в трес­кавата за отмъщение и възмездие човешка ду­ша, руши вътрешния свят на Рамадан. И той полита в бездната от мъчителни видения и раз­мисли, стегнали в нови възли страдащата му ду­ша. Треската изгаря духа му. Родово и човеш­ко се борят за живота на изпепеленото от прис­тъпите на омразата човешко съзнание: „Триста пъти съм го трепал и съживявал. Гла­вата ми гореше. Хиляди пъти го клах и драх. Ръ­цете се напрягаха, зъбите ми скърцаха, докато най-сетне сламата в чучелото се подпали, трес­ка ме затресе и се разболях. ”

Разколебани са родовите и човешки ценнос­ти. Душата боледува. Злото приканва човека да избира преплетените нишки на своята съд­ба. Възелът между добро и зло е страшният кръс­топът на избора. По кой път да поеме Рамадан? Да остави злото да умъртви душата му или оти­вайки отвъд него, да открие мъдрата сила на опрощението. Но и в едната, и в другата посо­ка вечен спътник на човека в дългия път на раз­мислите остава страданието. То пречиства ду­шата, но възелът остава. Родило се е смирението и в тихата, овладяна болка на изповедта нов възел заплита родовият и човешки дълг.

Отново Рамадан е на кръстопът и отново въ­зел стяга душата му. Между доброто и злото застава дългът. Смирението го държи далеч и от любовта, и от омразата. Той върви към себе си, но открива неразплетените възли на кръстопътната си човешка съдба. Изповядва болката си, за да открие отново „възловото" писмо на пре­живяното и надмогнато страдание: „- Вътре катраните, братче, Врат ли врат! Чакам Руфат да си отиде, да се оженя за Силвина, ала тоя кърджалия не си отива. Ето, в това е главният катран. ... ”

Макар и постигнала мъдрата сила на смирението, душата на Рамадан е кръстопътно разсе­чена от доброто и злото. Човешкото желание застава винаги на техния кръстопът. В съдбов­ния възел на потиснатите желания е и недовър­шената изповед на Хайтовия герой: „Мисля си понякога: мъчи се той, мъчим се и ние, защо не му отворя адовата порта, на коя­то втора година вече хлопа? Няма да го душа, нито да го давя: оставя ли го на студено две-три нощи, и ще свърши.”