Първата любов в разказа "Дервишово семе"

Проблемът за началото на рода и неговите духовни корени е водещ, в разказа „Дервишово семе” на Николай Хайтов.

Виталните сили на първичното като природна даденост на човека и житейски изстраданото „сплитат” възел в душата на Хайтовия герой - Рамадан. „Семето” на духовно проз­рение и на трагично мисловно съмне­ние започва да „кълни” в човешкото съзнание. То разколебава изконните, неписани стойности на стародавен морал и традиционен нравствен ри­туал, изискваш, приемственост между добро и зло, любов и отмъщение. Примитивната сила на чувството отстъпва пред необяснимия приро­ден разум на родовия закон за етика, човешко милосърдие и хуманност.

Любовта в душата на Рамадан ражда противоречивия размисъл на фор­миращата се личност. Отмъщение­то се превръща в грях, а любовта - в трепетно чувство, дошло от мина­лото, но превърнато от трагичния обрат на съдбата в единствен сви­детел на големия конфликт между човек и родов свят.

Омразата надскача мига на прими­тивно отмъщение. От нея човешкото съзнание се изпълва с болка. Тя е без начало и без край - вечна като света и изворите на живота. Но тъкмо от нейния духовен безкрай идва изначалната сила на родената в стра­дание мъдрост. Тя „кълни” в човека като нова „вяра” в неизповедимите тайни на сърцето. Душата страда. Съзнанието се изпълва със съмнение и мисълта „разчита” възловото писмо на сложната човешка драма на Рама­дан. Героят на Хайтов сам изповяд­ва драмата на сърцето си, сплела „въ­зел” в душата му:

Тоя възел, да ти кажа, много отда­леч се завърза. Бях тогава на четиринайсет ненавършени години, без майка и баща...

Хайтовият герой Рамадан се връ­ща назад в спомена, за да изживее от­ново колизиите на миналото, „спли­тали” ден след ден и година след го­дина страшния „възел” на съдбата му, оказала се на „кръстопът” още в ранното юношество:

Раснал съм със стар бубайка и с баба, ала на баба дясната й ръка се вдърви, та нямаше кой къщната работа да върши и дядо спря очите си в мене да ме жени. Мене не попита. За такива работи то­гава не питаха, дето се женеха, ами ста­рите си ги правеха сами.

Изповедта се реди спокойно. То­нът е овладян. Героят присъства, релефно очертан. Отново изживява драмата на живота си като свиде­тел, но и като заложник на собст­вената си съдба. Той е в началото на един съдбовен житейски път. По­белите на рода и първите, необяс­ними трепети на сърцето ще сплетат първата нишка от мъчителния „възел” на съдбата, безнадеждно при­вързал душите на Рамадан и Силвина към спомена за една далечна, по детски изживяна романтика на първата любов. Но именно тя ще открои силата на хармоничното единство между мъжкото и женското начало на природния разум, опазил корени­те на рода и нравствените устои на човека. Традицията е жива в отново изстраданите истини за житейския кръговрат. За Рамадан и Силвина изпитанието е по-голямо, нравствената цена - по-висока, а болката - неизповедима. Но върна­ли се назад в спомена, те са в начало­то на дългото, мъчително „пътува­не” към кръстопътното начало на своя живот. Съдбите им се срещат, сплитат се, но емоционалните пъти­ща на сърцето са насилствено раз­делени. Изворите на живота пресъх­ват. Започва мъчителната агония. Споменът за преживяното е жив и изгаря съзнанието:

Как се случи тая работа, да ти кажа, никой не усети. Всичко си вървеше - де­то има една дума - като по вода. Никой не е и мислил, че под водата може да има скала, гемията ни да закачи и да я направи на парчета ... Един ден бях на коситба с дядо, а когато се върнахме вечерта вкъщи - заварихме празна, тъм­на къща, без невеста. Баба ни каза, че братята на Силвина я отвлекли.

Споменът се накъсва. Болката рас­те. Остават емоционалните фрагменти от безвъзвратно отишлото си минало, което напомня за мига щастие на пробудилото се за обич сърце:

Силвина си седеше повече вкъщи ... Шеташе, метеше, старата ни къща бе огряла като слънце.  Засмели се бяха и гре­дите й  -  накичени от Силвина с разни цветове и билки ...

Родовият свят променя своя битов облик. Изпълва се с празничност. Приказната светлина на щастието изпъл­ва дома. Светът е красив. Душата прелива от радост. И героят на Хай­тов, макар млад и неукрепнал, се докосва до пъстроцветието на покълналото трепетно чувство в сърце­то си. Емоционалната гама на наст­роението се мени, както цветът на Силвинините коси:

Имаше едни коси ей оттук ако ги ви­диш - руси! Ако се поместиш малко - видят ти се червеникави, като че гре­ят. Още като поместиш - жълто злато като живо заиграваше по тях!

Родовият свят губи своята бито­ва определеност. Пространствени­те граници чезнат, размиват се в си­янието на спомена. Времето спира. Остава само мигът преживяно щас­тие. Ражда се приказната, по детски красива мечта за вечно докосване до безкрая на интимната човешка радост. Самото изживяване е свет­лина. Затова в ироничния подтекст на изповедния тон нощта и денят разменят местата си във вечния бяг на времето. Не слънцето и светликът на деня, а тъмната, потайна нощ е желаният пристан на любовта. Са­мото очакване на интимна радост изпълва със светлина тъмните усои на нощта. Чувството, което е изпълнило със светли­на човешката душа, остава завинаги в па­метта и съзнанието на Рамадан. То е начало­то на особен духовен „кълн”, от който ще „расте” личностното достойнство и себеуважение на героя. Той ще надмогне болката и унижението, ще запази спомена за приказ­ното озарение на сърцето, дошло от първа­та ласка на любовта. Именно тя ще му дава сили в последвалите години на съмнение и трагично раздвоение. Ще се чувства само­тен, но със съзнание, преизпълнено с вели­кодушие. Душата, макар и ограбена, ще опа­зи духовния „кълн” на обичта. Тежка е личната съдба на Рамадан. Отделен от Силвина, сякаш изтръгват сърцето му из корен, както споделя самият герой:

Докато се развивахме със Силвина и поби­вахме, докато сме се смяли и играли, то сърце­то, се навивало, навивало и когато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го за­едно с корена.

Всичко остава там в началото, когато „по­кълващата” обич посича завинаги корена на злото. Родовият свят се преобръща и чове­кът започва да търси себе си в духовното начало на едно ново личностно самосъзна­ние. „Семето” на Дервишовия род, в лице­то на Рамадан и неговата преобърната човешка съдба, започва да пуска нов духо­вен „филиз”. Родовият корен е кръстопътно разсечен. Духът на миналото се сблъсква с емоционалния неуют на настоящето, осла­нил душата на Рамадан, изтръгнал сърцето му„заедно с корена”.

Устоите на рода се пропукват. Стойнос­тите на традицията се разколебават. Чове­кът търси своя духовен корен, „забит” в ду­шата и скръбно „кълнящ” в ограбеното сър­це.

Битовата и материална определеност на родовите ценности унижава любовта. Силвина, светлата радост в живота на Рамадан, е продадена от братята си за два пръча. Обичта има материално, а не духовно из­мерение.

Животът и на двамата герои - Рамадан и Силвина, загледали се в помръкналия свет­лик на сърцата си, загубва значение. Потича в обратна, нереална посока. Те са заедно в обичта, но разделени от бита и традицията, от нейния суров ритуал, в който материал­ният кълн предопределя стойностите на щастието. В него е смисълът на приемствеността, цената на опазения и предаден ро­дов корен. „Семето” на рода „кълни” само в биологическото продължение на приемствената родова верига. Духовните стойнос­ти на „кълна” са без значение. Срещу това изконно начало застава душата на Рамадан със своята болка, но и с личностния си, не­познат до този момент, духовен бунт. Всичко в него е страдание, но и воля да ус­тои:

Сетне какво се случи, мина ей оттука, през сърцето го прекарах. Като с губерка. Първа­та губерка ми забиха, като се върна Силвина в село. Руфатови бяха ни комшии, делеше ни са­мо един дувар, ала кога са се върнали, никой не ги видя...

...Два пърча имаха Руфатови...

... Силвинините братове - Реджепа и Юмера - лакоми хора, чобани -... се спазарили с Руфатя... И му я дали.

Обичта разделя Рамадан и Силвина, пре­ди природният разум за биологично продължение на рода да заговори в сърцата им. Душите са ограбени, а хората - унижени. Любовната съблазън на плътта е непозната за Рамадан и Силвина. Те остават свързани с духовното озарение на първата обич. Меж­ду тях застава насилието, въплътено в обра­за на Руфат. То ражда омраза в душата. Сър­цето става зло и човекът търси болката от отмъщението, за да потисне и забрави стра­данието от ограбената и отнета обич. Още неразцъфтяла, тя е погазена. Безсилието на лишената от обич и светлина душа отчуж­дава Рамадан от света и радостите на живо­та. Той е винаги на кръстопът и винаги в мис­лите си върви назад към онзи детски, ро­мантичен миг, в който обещава не само се­бе си, но и сърцето си на Силвина. Рамадан живее не в настоящето, а в миналата. Ду­шата му е потопена в романтичното начало на неговата обич, а светът е „събран” в сме­ха на Силвина. „Оглежда” се в странното озарение на очите й, „прелива” в променя­щия се цвят на косите й. Смисълът на живо­та му - това е Силвина и обичта на Рамадан към нея. Духовният „кълн” на обичта - из­вор на живота и вечно приемствено начало на родовото дърво - е „покълнал" в човеш­ката душа. И Рамадан си спомня, връща се назад:

Имах си една закачка, речи го, игра, като се събудя сутрин, миглите й да раздухвам, дока­то всеки косъм се подреди на място. Бях й се врекъл на Силвина, като отида с дядо на пана­ира във Филибе, да й донеса оттам едно кокалено гребенче за мигли, ала с вричането си ос­танах.

Споменът, превърнат в трагична мечта, свършва. Действителността грубо нахлува в помислите и желанията на човека, „откъс­ва” душата му, ограбва сърцето и животът му се преобръща:

Един ден бях на коситба с дядо, а когато се върнахме вечерта вкъщи - заварихме праз­на, тъмна къща, без невеста. Баба ни каза, че братята на Силвина я отвлекли.

Душата „погрознява”. Човекът се изпълва с омраза, а насилието е единствено средст­во за отмъщение, но не на другите, а отмъ­щение на себе си, грозно насилие над собс­твеното достойнство. Човекът е унизен двой­но, но най-вече от „грозните” мисли в ду­шата си. Унизеният има сили единствено да се изравни по грубост и примитивна жесто­кост с унизилия го. Две враждебни сили на злото изравня ват унижените човешки души.

Природната сила на родовото начало ста­ва примитивна, зла и отмъстителна. Духов­ният „кълн” на рода, на честта и родовото име е изтръгнат. Остава само инстинктът за самосъхранение чрез отмъщение. Светли­кът на любовта е изпепелен. Не просветлява сърцето. Душата е зла и враждебна. Чове­кът не обича света, но не зачита и себе си.

Животът няма стойност. Негов единствен смисъл е отмъщението, което носи нова бол­ка за душата и непобедима омраза за сър­цето. Човекът се руши. Изпълва се с мрак, ненавист и студенина:

Какво ми стана, не мога да ти кажа, ала дядо, като ме видя, че ловя ножа, хвана ме... На сутринта дядо доведе ходжата име зак­леха: да се не бия, да се не давя в реката. Да се не карам и сбивам... Внуче да оставя деду и тогава главата си да кърша...

Духовният „кълн” на рода е мъртъв. Ос­тава биологическото продължение. Дух и материя се конфронтират, изправят се в еди­ноборство. Човекът застава между тях. Душата му е на кръстопът. Светът погрознява. Приема образа на Руфат и на неговата на­силствена, хищна обич към Силвина. В све­та .на интимното има само омраза и тъмна похотлива страст.

Душата на Рамадан търси светлина, изце­ление от злото, а се докосва до болката и унижението на Силвина: „Много ми се иска­ше да видя Силвина... По едно време я измис­лих: стъмнеше ли се - качвах се на покрива на нашата къща и като се тулех зад комина, гле­дах в пенджерчето на Руфатови... виждаше се как сядат на софрата ... Как я вдигат ... Как си постелват за лягане, как си лягат ... Как си разпасва пояса Руфат ...и... очите й не можеше да видя, но главата й висеше все ка­то прекършена... ”

Любовта е омърсена. Душата е сгърчена. Виталната сила на живота е далеч от Силвина: „... главата й висеше все като прекърше­на... ”Тя е жертва на престъпление. Обичта на Руфат е равносилна на престъпен, насил­ствен акт. Сякаш убива душата й, обсебвай­ки плътта:

... Той я хващаше за главата, подпираше брадата й с палци и като диво я захапваше...

Сякаш не човек, а звяр посяга към Силвина. Болката, изживяна от Рамадан, е нетърпима. Той е свидетел и на престъплението на Руфат, и на унижението на Силвина. Хайтовият герой е част от омразата на похити­теля и от безсилието на жертвата. Болката и слабостта на състраданието стават негово наказание, по-силно от изпепеляващата страст на злото, което „подпира” отвътре студената му отчуждена душа:

... когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спасява. Чучело видял ли си натъпкано със слама? Няма вътре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на една­та слама. Мойта слама беше злото!

Животът на Рамадан се обезсмисля. Ми­сълта за насилие притиска душата и хищно я разкъсва. Човекът живее с кошмара на престъплението, което - макар и несторено - поражда усещане за реалност на наси­лието, но вече над себе си и своя живот. Рамадан „заживява” със злото. Всеки ден той мъсти жадно и ненаситно, „убива” себе си и своята душа. Не намира покой, а потъ­ва дълбоко в мъчителната прегръдка на зло­то. Омразата го превръща в жертва и за­ложник на отмъщението, животът е вечен източник на възраждащото се, неизкорени­мо зло. Рамадан губи себе си, не намира ориентир и опорна точка в живота: „Злото, дето щеше да направя на Руфатя. То ми беше все в акъла. И под халището, и на къра. И де­нем, и нощем аз си мислех как с брадва ще го насека или с нож ще го наръгам в корема, за да не умре веднага, да се мъчи... Триста пъти съм го трепал и съживявал. Главата ми гореше. Хи­ляди пъти го клах и драх. Ръцете се напрягаха, зъбите ми скърцаха, докато най-сетне слама­та в чучелото се подпали, треска ме затресе и се разболях. ”

Рамадан надмогва злото. Любовта към Силвина се оказва не само красив, роман­тичен миг от миналата, а жив духовен из­вор на сила за живот. Любовта на Рамадан към Силвина спасява душата му. Той обръ­ща гръб на злото. Омразата остава далеч и животът получава нов смисъл. Рамадан се „ражда" отново. Макар и застанал на кръс­топътя на объркания си живот, той гледа на света с други очи. Поема трудния път към себе си и към Силвина. Мисълта за отмъ­щение заменя с реална грижа и милост за другите. Злото се „отдръпва”, престава да го „подпира”. Сламата в чучелото става не­нужна. Рамадан открива доброто, извора на човешкото у себе си. Не изгарящата бол­ка на сърцето, а родената от страданието мъдрост изпълва Рамадан и определя по­соката на мисълта:

... замина дедо, а на моите ръце остави и детето, и жената, и Руфатя. Хайде, Рамадане, да те видим как се носят три неща само в едни ръце! Три неща: душманин, дете и жена! Слама - чучелото да подпира. Право да ходи! Кози да пасе, да оре и да яде. А джигера и сър­цето ти - у касапина Руфат, свива ги, както си ще!

Желанието за живот се завръща, но без радостта от споделената любов. Промене­но е сърцето на Рамадан. Останала е само онази малка частица, която живее с пулса на онзи отминал живот, принадлежащ на Силвина и нейното детско - макар вече с разцъфнала женска хубост-очарование. Го­дините не заличават романтичния спомен, но животът не е същият. Сърцето е познало разочарованието и болката, намерило е си­ли в опрощението и милостта. Всичко е спо­мен и трагично, мъчително настояще. Очарованието на любовта, макар отнета и ограбена, все още „подпира" сърцето на Ра­мадан, изпълва с копнеж душата му и той пожелава да си върне част от миналото:

Дупка си пробих в плевнята и започнах да я гледам. Докато аз я гледах от плевнята, Ру­фат я следеше през прозорчето, мене пък же­ната следеше.

През тази малка дупчица, пробита в плев­нята, сякаш изтича животът на Рамадан. Той живее за този миг, когато ще погледне през малкия отвор към Силвина и нейния безра­достен живот. Всичко останало е без значение. Животът се е превърнал в дълг, а радостта - в откраднат миг, наблюдавано чуждо нещастие.

Противоречиви са действията на Рамадан, изпълнена със смут и безпокойство е душа­та му. Отново е на кръстопът и отново тряб­ва да избира, но този път между мъката и милосърдието. Щастието се оказва далечно, чуждо и недостъпно. Човешките съдби са завързани в трагичен възел. Никой не може да избяга от другия. Всеки живее със своята и чуждата болка. Животът се превръща в болка, с която сърцето свиква. Тягостно е настоящето, а дните си приличат:

„И се занизаха дните все такива: ора ли, копая ли, или с козите ходя, но бързам да се върна, преди да се е мръкнало. Лепна се на дуп­ката в плевнята и чакам Силвина да я видя. Ако я видя - смъкна и отрова, и умора, ако не я видя, цяла нощ скърцам със зъбите на Руфа­тя - дера го, душа го, тровя го и мир на душата не намирам. ”

Всичко в живота на Рамадан е „отесня­ло”. Душата му тръгва към радостта и щас­тието винаги от онази малка дупчица в плев­нята, която води към Силвина. Визуалната „среща" с нея е стимул за живот. Но Рама­дан се докосва до нещастието на Силвина, усеща нейната болка като своя и мигът на щастие „потъмнява”. Душата се изпълва с тъмнина и злото отново се „настанява” в сърцето. Рамадан се „връща” към омразата и отмъщението. „Заплита” нов възел в ду­шата. Терзанието го изгаря, а съмнението -разпъва. Обезсилен от мъката, преживяно­то и осъзнатата болка, Рамадан отново е на кръстопът:

„Много пъти съм решавал да го свърша, но като си помислех, че в затвора няма дупчица да има към Силвина - отмалявах и отлагах”

Духовният „кълн” на любовта и биоло­гичното продължение на рода „посичат” душата на човека. Дървото на живота оста­ва без корен, филизите му са осланени. Всичко е болка и безкрайна тъга. Дните се сливат с годините, а годините - с обезсмис­ления живот. Безнадеждността е постоянен спътник в човешкия делник. Времето отне­ма радостта, но руши и преградите. Те не са нужни, щастие не съществува. Липсва стойност и цел, които могат да си поделят. С мълчанието човешките души се изравня­ват, разпознават се в болката и във взаим­но пропиления живот. Той е ненужен и обезсмислен:

И се понесе тъй животът, ден след ден, година след година. Ако не бяха пораснали де­цата ми, ако не бяха се оженили и народили свои, нямаше и да зная колко години са мина­ли.