Диалогът повествовател - читател в повестта „Маминото детенце"

През епохата на Възраждането голяма част от българите все още са свикнали много повече с устното слово, отколкото с писменото. Народните приказки, песни, предания, пословици и поговорки обобщават опита на миналите поколения, носят поука и изграждат у слушателите представите за добро и зло. Появата на първите произведения на българската възрожденска литература налага нов художествен стил, формиращ активно отношение на читателя към интерпретираните проблеми. Диалогът повествовател - читател става водещ в тематичната обвързаност на творческите тези с обществената действителност. Един от най-красноречивите примери в това отношение е диалогът повествовател - читател в известната творба на Любен Каравелов „Маминото детенце”.

Повествователят, като посредник между автора и читателя, води разказа от свое име
и в ролята си на разказвач в „Маминото детенце" сам се превръща в действащо лице.
Той пряко въздейства на читателя и осъществява своя диалог с него чрез сюжета, композицията, стила и езика на творбата. Обръщенията и реторичните въпроси, портретните описания, пейзажите, речта на героите, лиричните и публицистични отклонения са именно средства за общуване между автор и читател. Диалогът между тях е условен. Позициите им, първоначално различни, в хода на сюжетното действие се изравняват. Формират се критерии за възприятие и оценка на криворазбраната родителска обич, за погрешното възпитание, за бездуховността и липсата на отговорност, присъщи на Неновата фамилия. Автор и читател еднакво отричат безполезността на подобен род хора и тяхната вреда за обществото. Този негласен, но ефикасен диалог с читателя разкрива контраста между изобразената в повестта „Маминото детенце" художествена  действителност и възрожденските процеси в българското общество в средата на XIX в.

Още в началото на повестта Каравелов въвежда читателя в обстановката, в която ще
се развива действието, съзнателно поемайки ролята на негов водач и тълкувател на събитията, които предстоят: „Въобразете си, че вие сте пътник и че влазяте пръв път в
тоя трендафилен град. Гледайте добре!". Провокирано е читателското съзнание. Оттук нататък, чак до последната страница на „Маминото детенце", „хоризонтът на очакванията в диалога повествовател-читател ще бъде напълно удовлетворен, защото Каравелов насочва, обяснява и приобщава читателската аудитория към своите собствени позиции. В първа глава от повестта той умело използва контраста между радостния труд на розоберачките и мързеливо дремещия в своята градина чорбаджи Нено. При това читателят не остава неподготвен за предстоящите събития, с които ще бъде запознат, защото още преди описанието на външния вид на чорбаджията, е провокиран от авторовото полуиронично, полуфилософско разсъждение: „Трендафилът живее малко, но неговият майски живот има повече сладки минути, нежели многодетното съществуване на върбата. Ако е живот, да бъде живот, ако е дрямка - да бъде дрямка, - средата никога не може да се нарече блаженство." Последвалото външно портретно описание на чорбаджи Нено е конкретно доказателство на тезата за „живота-дрямка". Обезобразеното от тлъстини тяло на героя, остроумно сравнено с „две лебеници..., от които произходило едно неразделно мазно тяло", говори за начина му на живот, който по-скоро може да бъде наречен съществуване, а не пълноценна човешка реализация. По думите на писателя Константин Величков, „наместо портрет се представя една карикатура", а от такъв герой не може вече да се очакват положителни или дори нормални възгледи и действия.

Пряко адресираните към читателя обръщения и реторични въпроси създават една
особена атмосфера при развитието на действието в повестта. Те скъсяват дистанцията между повествователя и читателя, които стават еднакво съпричастни към постъпките на героите. Не само повествователят е очевидец и условен участник в изобразяваните събития, но и читателят се включва в проблемната дискусия за тревожните явления в българската обществена  действителност. Стилът и езикът са максимално достъпни и разговорни, близки до света на читателя. Макар и диалогът да има художествена повествователна форма, създава се усещане за непосредствено общуване, както при устната реч. Динамичната размяна на мнения приобщава максимално читателя до принципната тезисна позиция на автора. Затова говорят преките повествователни обръщения: „Ох, не ми говорете повече...", „Не зная вие как, но моя милост никога не би се отказала...", „Но аз заборавих да ви кажа, че голямата лебеница е била облечена...", „Аз не ща да ви разказвам какво виражение е имало лицето на тоя млад човек...", „ Из всичкото това, щото ви казах по-горе, вие сте успели вече да се убедите, че...", „Хайдете да идеме в гюловите градини и да се надьхаме с щастие, блаженство... " . Контактът се осъществява не само с обръщенията, но и с общността на възгледите, която  повествователят се мъчи да внуши на своя читател, че вече е станала реалност.

Моментите, в които авторът се намесва в развитието на действието с бележки и ремарки, с ретроспекции, сравнения и забележки, изграждащи определено мнение у читателя, се срещат почти на всяка страница в повестта. Описанието на Неновица, нейните „сериозни мисли" за елементарни неща, „жизнените й начала" и мечтите й да спечели 100 000 гроша, остроумно намереният детайл с икономисването на изпросеното гьрненце и замяната му с „дрипел", когато се кани да зарови намерените пари, или умилението, с което „нежната майка" гледа своето „теленце" Николчо след поредното му прегрешение, не само се запомнят, но и възпитават. Подобни характеристики за всички останали герои, включително и за второстепенните, предадени с много характерни детайли и сравнения, не са случайни и не са проява на самоцелно търсено остроумие. С тях повествователят насочва вниманието на читателя към това, което смята за важно, и го подтиква да направи съответните изводи. Посочените примери (например за Неновица) изиграват ролята си и най-бързо изграждат у читателя мнението за недопустимите за една майка грехове при възпитанието на детето й, която сама го тласка към мързел,  високомерие, пиянство, кражба и безотговорност към всичко и към всички.

Диалогът повествовател- читател се осъществява особено успешно и чрез лиричните отклонения и природните описания. Нито един нарисуван пейзаж или повествователен размисъл, на пръв поглед извън контекста на проблема за неправилното възпитание, не са случайни или пък излишни. Композиционната рамка на повестта, образувана от великолепните описания на казанлъшките розови градини през май, с които започва и свършва творбата, има важно значение за развитието на действието в нея. Тя фиксира мястото, което читателят е поканен да посети като „пътник", и създава особено настроение. И в началото, и в края описанието на прекрасната природа рязко контрастира на случилото се. В началото радостта и красотата на момичетата са в пълна противоположност като емоционално състояние и естетическо човешко присъствие на безобразието туловище на чорбаджи Нено, а финалът е в художествен контраст между тях и без време погубената красота и живот на Пенка. Чрез оценките си повествователят изразява съвсем недвусмислено своето отношение към героите си и техните постъпки, търсейки най-грозните и отблъскващи сравнения и изрази, за да подчертае паразитния живот, покварата и падението на Нено, Неновица и Николчо. Честата употреба на подходящи за изобразяваните събития народни поговорки и пословици са допълнителен елемент в диалога повествовател - читател, който улеснява и трасира единомислието между тях.

Намесата на Каравелов в ролята на участник в повествователното действие често се изтъква от литературната критика като прекалено настъпателна и пристрастна, но в случая тя е оправдана от творческата задача, която си поставя. Диалогът му с читателя подпомага усвояването на собствените му послания към него и ускорява реалния им отзвук в нашата възрожденска действителност. Благодарение на този открит диалог художествените обобщения за съдбата на героите от повестта „Маминото детенце" бързо стават  нарицателни. Историята за създаването и отглеждането на едно „мамино детенце" надхвърля рамките на времето, в което е създадена, а диалогът на повествовател и читател е актуален и днес с художествената си проблематика на предложената дискусия за нравствените последици от погрешното родителско възпитание.