Хуморът и сатирата в повестта „Маминото детенце“ от Любен Каравелов, анализ на комичните средства и на героите

Авторът на повестта „Маминото детенце" - Любен Каравелов - е бележит българин от времето на нашето Възраждане. Революционен деец, публицист, журналист, писател и виден общественик, той посвещава целия си живот на своето отечество, воден от горещи родолюбиви чувства. Със силно изявено гражданско съзнание, Каравелов се вживява дълбоко в проблемите на обществото, обсебен от желанието да помогне за неговото пълноценно развитие. Повестта „Маминото детенце" е плод именно на това желание да съдейства за изкореняване на отрицателните явления и пороците на обществото, които са пречка за неговия напредък. За изпълнението на тази висока обществена задача писателят използва смеха - онзи комичен смях, който изобличава чрез осмиване недостойното и порочното. В брой 1 от 1875 г. на списанието си „Знание", където същата година публикува и повестта си „Маминото детенце" Каравелов пише, че целта на журналиста и публициста е „да хвали доброто, да кори лошавото, да се смее над смешното и да лекува с наркотични средства шугавото". Тази цел стои впрочем и пред писателя - да лекува „шугавото", т. е. всичко нездраво и болно в обществото, и то с нещо повече от „ наркотично средство" - със смеха, който е силно оръжие за унищожаване на злото. Няма нищо по-убийствено за човешките недостатъци и пороци от това - писателят да осмее техните притежатели, да ги направи жалки.

В „Маминото детенце" Любен Каравелов подлага на остър присмех бездуховния, безсьдьржателен и безнравствен живот на едно семейство, представено от чорбаджиите Нено, Неновица и сина им Николчо. Авторът показва гибелното въздействие на погрешното възпитание на родителите и на техния безцелен и неморален живот върху развиващия се млад човек. В повестта се осмиват и порочните нрави, засегнали представители от почти всички обществени слоеве в провинциалното градче.

Писателят владее двете основни форми на комичното осмиване - хумора (показване на дребни недостатъци, свързано с весел и закачлив смях) и сатирата (остро изобличаване на отрицателната същност на човек или общество, пораждащо язвителен и саркастичен смях). Той използва различни средства за хумористично и сатирично изображение - ирония, т. е. скрита подигравка с привидно утвърждаване; пародия - подражание в комичен план на известно произведение, стил, език или на познато събитие или явление; карикатура - преувеличено представяне на някои черти на героя, и гротеска - хиперболизация, която води до деформация на образа. В повестта се използват и разнообразни художествени похвати за изграждане на хумористични и сатирични персонажи - сравняване на хора с животни или вещи, самоизобличаване на героите чрез постъпки или реч, взаимно изобличаване на сатиричния персонаж и др., както и елементи на поетическия език с хумористичен или сатиричен оттенък. С цялата тази богата система от комични форми, средства и похвати „Маминото детенце" се откроява като ярка сатирична творба, наситена с много хумор.

Силата на хумористичния талант на Любен Каравелов се проявява още в началото на повестта - при възхвалата на казанлъшката гюлова ракия. Смехът се подхранва и от съпоставянето на незначителни битови подробности, като„новосадската лития"*, цариградската „шкембе-чорбась" и болградския салон на мадам Клайн с велики имена и исторически събития от всемирната история -Демостеновото красноречие, сраженията при Ватерло, Атиловите походи; или - от съпоставката (макар и с уговорката, че е невъзможна) на такива забележителни европейски градове като Париж, Женева и Лондон с Казанлък, Оряхово и дори със с. Дъбене. Пародийното възхваляване на казанлъшката ракия, в което тя добива шеговито-ироничен ореол притежава определена художествена функция, тъй като в сюжетното развитие на повестта ракията става своеобразен герой с твърде важна отрицателна роля в живота на героите и в събитията на града.

Хумористичният тон се прокрадва леко и в описанието на пролетната картина на розобера, искряща от жизненост, веселие и трудово въодушевление. Възхищението на автора от българските девойки – розоберачки, представени от него като най-очарователни създания (в духа на фолклора), не му пречи да ги назове с недотам поетичното определение „Евини деца от „млекопитающето се царство". Това шеговито назоваване внася обаче допълнителна весела нотка към жизнерадостната картина в майската градина. Хуморът преминава в сатиричен присмех, когато писателят се насочва към обрисуването на главните герои - Нено и Неновица. Сатиричното изображение и на двамата започва с разгърната авторова характеристика, която чрез представяне на физическия им образ разкрива и съществени черти от вътрешния им облик.

Забележително е карикатурно-гротесковото изображение на чорбаджи Нено, обрисувано чрез елементи от растителния свят -„две лебеници" една върху друга, които представляват неговото „ единосъщно мазно тяло", както и чрез неодушевени предмети – лицето му вместо уста има „някаква дупка", над която стърчат две „урезалки козина", а вместо уши и нос има „три червени подлоги". Гротесковата деформация на лицето обхваща и очите - огледалото на човешката душа, „ светилата", както - отбелязва авторът - „биват наричани в манастирите". При лишения от душевен живот чорбаджия на мястото на очите има две черни точки, които само шарят „насам-натам". Неговото безформено, дебело, мазно тяло лежи на сянка, лениво отпуснато, заседнало неподвижно (глаголът „седя "е трикратно повторен в текста), бездейно и безжизнено. Контрастът между веселия, жизнерадостен трудов живот на розоберачките и безжизнената атмосфера в Неновия двор, озвучена само от клокането на „вулкана", т. е. от тежкото дишане на чорбаджията, поради затлъстяването и заседналия му живот, е очевиден. Карикатурно-гротесковото изображение на Нено чрез сравнения с растителни видове и неодушевени предмети създава внушение за липса на духовна същност и за душевна пустота.

Разширената авторова характеристика на Неновица също е ярко сатирично изображение, в което карикатурните елементи преминават в гротесков рисунък. Ненавистта на автора към всеки, който е лишен от душевни и нравствени качества, е толкова голяма, че той започва представянето на героинята си с безличното й назоваване чрез неопределителното местоимение за предмети „нещо": „такова едно нещо" „това нещо", т. е., оприличавайки я на някакъв неодушевен предмет. Впрочем, той все пак намира в нея черти, които я приобщават към живите същества - към животинския свят обаче, и то към онези негови представители, които биват угоявани за Коледа - прасетата. Това двойно сравнение на Неновица с животно, чието съществуване е сведено до ядене и тлъстеене, извежда на преден план в образа й едни от най- отвратителните човешки качества - чревоугодничеството и лакомията, довели я до физическо и душевно затлъстяване.

Тези нейни характерни черти се изтъкват многократно в повестта - чрез сатирични картини (описание на начина й на живот) и чрез езикови щрихи при обрисуването й: „доволно апетитна госпожа", „дебелото утешение на Нено", „мазничко лице", „мазно тяло" и т. н. Сравняването на героинята с животни, с което се намеква за животински инстинкти, продължава в цялото сюжетно развитие на повестта. Неновица изпитва към сина си „овчо умиление", глади косата на своето „теле"; когато разбира, че е обрана, изревава така „диво"(т. е. като диво животно), че - продължава авторът с хумористично допълнение - „и врабчетата на крушата оставили своите игри и захванали да слушат".

Писателят е малко по-„благосклонен" при портретуването на лицето на своята героиня. Докато гротесково обрисуваното лице на Нено е представено без човешки черти, без капка мисловност, „мазничкото", но „хубавичко" лице на Неновица е „почти всякога сериозно, мълчаливо, навъсено" и още - „замислено"-т. е. издава присъствието на мисли. Какви са обаче тези мисли? Поначало мисълта се свързва с интелектуалната същност на човека, с неговата духовна природа и със съзидателното, творческото начало в живота. „Съзидателните" мисли на Неновица нямат обаче нищо общо с това. Те са „зрели и практически мисли", които се въртят около дребни и незначителни битови въпроси. Например как да се запазят яйцата пресни, колко сол да се сложи в зелето и други подобни „важни въпроси", както иронично се изразява авторът. Най-значителни за нея са онези, които са свързани с всепоглъщащата я жажда да трупа пари и вещи, да забогатява. Мозъкът й денонощно работи, измисляйки всевъзможни начини за непрекъснато увеличаване на материалните придобивки. Жаждата й за пари я води до безочливи мисли: „Добре би било да не плащаме на работниците (...). А нам всеки трябва да плаща."

Сатиричното перо на Любен Каравелов добива друг нюанс при изображението на Николчо. Неговият сатиричен образ не буди смях, а само чувство на потрес и отвращение. За разлика от родителите му, героят е представен в развитие и се променя във все по-отрицателна насока, достигайки до пълна душевна и нравствена деградация.

Николчо е жертва на своите родители - на тяхното погрешно възпитание, довело го до гибелни последици. В него като в криво огледало се оглежда отблъскващият образ на „възпитателите" му, които го „извайват" по собствения си модел. Николчо обаче надминава този „модел" и достига до още по-голямо падение. Докъде може да доведе неправилното възпитание на една майка, превърнала сина си в „мамино детенце", която му позволява всякакви капризи и своеволия, поощрява го да пие и да лъже, показва неговото превръщане в пияница и лъжец, безотговорен за своите грозни постъпки и поведение. През живота си Николчо не върши нищо смислено: като се започне от скубане на перата на чуждите гъски в детските години, премине се през скандалните похождения с гуляйджийски младежки компании от безделници като него и се завърши с жалкото вегетиране далеч от родина и семейство под „закрилата" на влашка циганка. Това е едно наистина паразитно съществуване.

Любен Каравелов осъществява сатиричния рисунък на своя герой чрез авторови описания и характеристики и чрез епизоди, в които героят разкрива същността си чрез собствените си постъпки и поведение. Например, епизодът с пиянската история на Николчо и неговите другари - все „юнаци" с разнообразни „героически подвизи", който завършва със среднощното посещение на Венериния храм, или епизодът с „лекцията" на Нено, целяща „да вразуми" разхайтения син, предшествана от диалога между двамата за това - как се печелят и как се харчат парите, в който Николчо с нагло самочувствие успява да наддума баща си. Създава се комична ситуация - бащата, готвещ се да чете назидание, се оказва „победен" в словесния двубой с младия „политико-економист", както иронично го назовава писателят.

Силата на хумористичния и сатиричния талант на Каравелов се проявява при изображението и на второстепенните герои в повестта. Едни от тях, които са повече или по-малко свързани с главните герои, притежават известна индивидуализация (Иван Нищото, даскал Славе, Петър Бамнята), докато останалите са обрисувани само с типизиращи черти. Обект на сатирично осмиване поради тяхната отрицателна същност са и едните, и другите. Неновият слуга Иван до такава степен се е обезличил, изпълнявайки послушно безсмислените нареждания на своя господар и понасяйки безропотно своеволията на господарския син, че авторът му е дал прозвище Нищото, с което изразява своето презрение към безличието на човека. Даскал Славе е онази „знаменита личност" в казанлъшкия „разсадник на образованието", т. е. килийното училище, чиято „педагогика" е подчинена на пълно угодничество пред чорбаджиите. С чувство на „достойнство", отбелязва саркастично авторът, даскалът излага пред Нено и Неновица своята „педагогическа тактика", явно нелишена от практическа изгода: „Аз бия само цървулановците (...) Чорбаджийското дете се не бие (...) Кукувицата не е още изпила ума  и на даскалите." Не е трудно да се прецени качеството на неговата „педагогическа дейност", като се има предвид какво е научил Николчо за четири години. Иронията и сарказмът на Каравелов при представянето на този герой издават дълбокото му възмущение от такива „даскали", които са кощунство за святата длъжност на учителя.

Не по-малко саркастично е и отношението на писателя към Петър Бамнята – бащата на Пенка, който открито признава, че обича „ богатите и тежките хора", и изпада в „маслено благоговение" пред Нено. С безнравствената си постъпка той показва докъде може да стигне човек в преклонението си пред богатите, приемайки като „голямо щастие", както сам го определя, предложението на „такъв богат човек" като чорбаджията за сватосване и разваляйки годежа на дъщеря си с бедния момък. Епитетът „скотски" в израза „скотско изражение", каквото е добило лицето на доволния баща от сполучливата според него сделка за сметка на щастието на дъщеря си, достатъчно ясно изразява неприязненото отношение на автора към такова самозаличаване на човешкото достойнство.

Останалите второстепенни герои са заразени от всеобщата болест - пиянството, което разпалва негативното в човешката природа и води до непристойно поведение. Например, авторът хумористично описва как поп Желязко и поп Иван се напиват така, че не могат за Великден изобщо да пеят, а само мрънкат, поради което поп Илия от олтара назидателно им казва: „Назюзюкали сте се и двамина като копачи, мои драгоценни пастири черковни!".

Изключителна роля за комическото изображение на героите имат елементите на поетическия език, чрез които авторът изразява своето хумористично и сатирично отношение към тях. Често използван похват от автора е назоваването на героя с метафорично наименование, свързано с някаква особеност от физическия или душевния му облик. Например, Нено бива назовавай с метафорите вулкан ( „Вулканът се разярил...", „Говорел вулканът", „Угасналият вулкан") и лебеница („Пред лебеницата се изправил млад момък", „Не карайте му се яко-яко-притурила  лебенииата"). Интересен е начинът за създаване на тези метафорични наименования. Първоначално думите са използвани като хумористични сравнения. Например, тежкото дишане на Нено в карикатурно-гротесковия му портрет е сравнен с „клокането" на вулкан, хъркането му в епизода с двамата спящи съпрузи на сянка се сравнява с „разярен" вулкан (и то Везувий), след което думата-сравнение се превръща в метафорично име на героя. Същото се отнася и за метафората „лебеница", която води началото си от гротесковото изображение на Неновото тяло. По подобен начин възниква и метафоричното наименование „Нищото", отнасящо се до неговия слуга Иван, а именно - на основата на авторовото пояснение за принадлежността на героя към онези безлични същества, „които умеят да мълчат, да се въртят на пета, да се занимават с нищо...".

Регистърът на езиковите комически средства в повестта е твърде широк. Той включва сравненията (Нено „опулил очите си като стар бухал", лицето му „ се изяснило като мокро кадифе"); ироничните епитети: „благочестива съпруга" (за Неновица), „достоен и родолюбив син" (за Николчо), „наплюнчени думи" (на Нищото към младите работнички) и др.; ироничните перифрази: за Неновица- „гениалната економка", „економичната жена", „чедолюбивата родителница"; за Нено - „нижайший повелител"; за двамата: „тия две щастливи души", „двете мазни същества" и др.

Всички тези езикови средства разкриват усета на Любен Каравелов към изобразително-изразителните възможности на езика. Умението му да изгражда хумористични ситуации и сатирични персонажи, използвайки богата и разнообразна система от комични средства и похвати, сочи неговия висок талант на хуморист и сатирик. С този свои талант - със силата на хумора и сатирата писателят осъществява блестящо своята задача -да осмее в „Маминото детенце" обществените пороци и човешките недостатъци, задържащи човешкото развитие.