„Едва-що бе преминала голямата чума в лето 1833“: откъс от началото на романа „Железният светилник“ от Димитър Талев
Зареждане на оценките…
Едва-що бе преминала голямата чума в лето 1833, която лежа дълго, като тъмна, отровна мъгла над цялата страна. По това време Стоян Глаушев забягна от родното си село Гранче, което беше на около три часа път от град Преспа…
В двора на Глаушевци имаше едно младо, весело куче, с дълги, тънки нозе, цялото бяло и само на челото му се виждаше широко черно петно, което обхващаше темето и едното му око, та изглеждаше като накривено калпаче на главата му. То беше пъргаво, игриво, закачаше другите две стари кучета в двора, а от домашните най-много обичаше Стояна. Децата в къщата — събираха се към двайсетина — по цял ден играеха с кучето, но често го биеха, а възрастните го хокаха и само Стоян ни го биеше, ни го хокаше. Кучето му отговаряше с някаква човешка обич и привързаност.
Излезе Стоян Глауш да прибере воловете — вече се свечеряваше. Млад момък беше Стоян и не тръгна по пътя, а напреко, направо към ливадата край селото, дето бяха изкарали днес воловете да се позалъжат с младата, едва-що покарала тревица. Днес денят беше слънчев, топъл — минал бе Свети Атанас и зимата беше към края си по тия места. Стопили се бяха навред януарските снегове, върху черната, пропита с влага земя беше хвърлено зелено було, събрано на гъсти дипли по припеците. Ведрото небе още светлееше, мек зелен блясък се преливаше по тъмното лице на земята, ала от пълните с вода трапища, от сенчестите долища се надигаше синкава, хладна вечерна мъгла. Стоян вървеше нататък с широки стъпки и тъкмо се канеше да прескочи един трап, край него се стрелна Шаро и тупна с четирите си нозе на другата страна на трапа.
— Аха! — подвикна весело след него Стоян. Досега той се преструваше, че не го забелязва и не знае, че то върви след него, а младото животно какво ли не правеше, за да привлече вниманието му. Като прескочи и той трапа, кучето се изпречи пред него, приведе се на опънатите си предни нозе и току отскочи и се спусна нататък с вирната опашка.
— Ех — въздъхна гласно Стоян, — тебе ти се играй, ама мене не ми се играй…
То тръгна пак след него с дългите си нозе, зацапани с кал. Стоян подбра четирите вола и ги изкара на пътя. Бавно се клатушкаха воловете накъм селото — дребни, изгладнели, с хлътнали хълбоци и увиснали опашки. Тук, недалеч от пътя, на края на селото, се издигаше господарската къща, двукатната кула на Махмуд бей. На долния кат кулата нямаше прозорци, а само тежка дъбова врата и няколко тесни бойници през дебелите каменни стени, ала високо над зида, който обграждаше широкия двор, се виждаше целият горен кат с чардак и с дълги редици прозорци от четирите му страни. Тук бяха хамбарите на бея, тук идваше той от града, а през лятото довеждаше кадъните и децата си да ядат любеници и пъпеши, тук бяха постоянно и двамата му кехаи, пазачи на имота му — почти цялото поле наоколо, ведно със селото и людете и всичко живо в него. Стоян се изненада, като видя пред високата порта на бейската кула едно от децата на бея, десетинагодишно момче. Сега, по това време… далеко е още лятото. Може и беят да е тук, довел го е.
— А! — трепна Стоян. — Ето и хрътките му!
Свързани материали
„Задушница“ от Елин Пелин, пълен текст на разказа: мъглив есенен ден, в който скръбта неусетно отстъпва пред живота
Мъглив есенен ден, разградени гробища и жени, които разнасят жито: с тази картина започва един от най-тихите разкази на Елин Пелин, поместен тук в пълния си текст. В началото се разгръща пейзажът на селската задушница: старата черквица и оголелите тополи, окитените каменни кръстове, поп Серафим с кадилницата, учениците под сайванта, сирачетата и просяците край зида. Постепенно от общата картина се отделят отделни фигури и разказът се стеснява до един човек. Същинската част е почти изцяло диалог. Вдовецът Станчо Поляка разнася жито за покойната си съпруга и минава от група на група, а кумицата му и тъщата му го заговарят за самотата, за децата и за това как се живее нататък. Репликите им са предадени с говора на селото, с поговорките и с онази смесица от съчувствие и практичност, която прави сцената едновременно тъжна и смешна. Втората половина остава двама души на камъните под черковната стряха, когато гробищата вече са запустели. Разговорът им тръгва от спомена за умрелите и неусетно поема в друга посока, а дъждът, мъглата и ракията вървят заедно с него. Финалът е кратък и оставя последната дума на Станчо. Текстът е поместен изцяло, без съкращения, така както е нужен за четене в час, за проследяване на есенния пейзаж и на речевата характеристика на героите и за точно цитиране при анализ. Разказът е подходящ за работа върху темата за смъртта и живота у Елин Пелин, за наблюдения върху диалога и хумора в неговата проза и за подготовка на съчинение или на отговор на литературен въпрос.
„Не вярвайте, момчета, не вярвайте, мои братя“: пълните текстове на разказите „Войвода“ и „Стоян“ от Любен Каравелов
Хайдушка дружина, огън в планината и един стар войвода, когото момчетата най-после питат кой е и защо е избрал този занаят. Оттук тръгва „Войвода“, поместен в пълния си текст, без съкращения и без христоматийни изрезки. Първите глави връщат войводата Стоян в родното село Мечка, при тримата братя, при майката и бащата и при спомена за бащината керемида, под която се живее сладко. Портретът на най-големия брат Продан, неделните премени, седянката и сватбата с Латинка са предадени с всички битови подробности, с песните и с благословиите, които съпътстват българската сватба. После идва сблъсъкът, който преобръща целия този свят и обяснява защо разказвачът седи сега край огъня като хайдутин. Как се стига дотам, кой натиска спусъка и какво остава от рода, текстът казва сам, глава по глава, и точно затова тук не е преразказано. Между главите са вплетени народни песни, а следващата част сменя рязко тона: пред очите на дружината се разстила утрото над Стара планина, Пирот и Нишава, за да прозвучи веднага след това призивът за мъст. На същото място стои и вторият текст, посочен в заглавието на материала, „Стоян“, така че двата разказа на Каравелов са събрани заедно. Четенето на оригинала дава онова, което никой преразказ не замества: езикът на епохата, обръщенията, пословиците и авторовата интонация, върху които после стъпва всяко съчинение. Подходящо е за четене по програма, за подбор на точни цитати, за подготовка на преразказ от името на герой и за час, в който се работи върху конкретен откъс.
ТЕСТ – Димитър Димов и Димитър Талев (12 клас)
1. Стиховете „Овде дърво столовите, / столовито, грановито, / гранки му са до небеси, / а корени - сура земя...“ са епиграф на: A) „Под игото“ Б) „Железният светилник“ B) „Тютюн“ Г) „Гераците“ 2. Кое от посочените произведения е роман? A) „Индже“ Б) „Гераците“ B) „Чичовци“ Г) „Тютюн“ 3. Кое от посочените произведения НЕ е роман? A) „Чичовци“ Б) „Железният светилник“ B) „Под игото“
„Затова има приказки, затова са ги хората измислили“: „Косачи“ от Елин Пелин, пълният текст на разказа
Пълният текст на разказа, в който Елин Пелин отвежда читателя в една лятна нощ край Марица, при огъня на петима загорци, тръгнали с коси на рамо чак до Тракия за коситба. Творбата започва с картина на заспалото Тракийско поле и на реката, която тихо подплиснува мътните си води, и оттам вниманието се пренася върху хората около огъня: мълчаливия петдесетгодишен мъж, суровия Стамо, младия Лазо и Благолажа с хитрите очи под гъстите вежди. Средата на разказа е заета от приказката за царската дъщеря и от спора дали приказките си струват, щом не са истина. Отговорът на Благолажа защо хората са измислили приказките и песните е един от най-цитираните пасажи в българската литература. Оттам разговорът неусетно се обръща към Лазо и към младата булка, която е оставил в село, а песента за невярната Стояница започва да звучи като притча за неговия собствен страх. Какво идва след нея, остава да се прочете в самия текст. Записът е пълен, без съкращения, и е удобен за четене в час, за точно цитиране в анализ или съчинение, за характеристика на героите и за преговор преди изпитване върху творчеството на Елин Пелин.
Приказка: „Приказка за планинската самодива и дървосекача“
Приказката е съчинена по народен образец и започва с време, когато планините са били по-високи, а реките по-бързи. Появата на дървосекача Стоян, висок и силен, с брадва на рамо, въвежда конфликта, защото гората не приема всекиго. Гласът зад гърба му, тих, но ясен като извор, спира ръката му, а описанието на самодивата с коса като водопад от тъмна коприна поставя началото на срещата. Оттам разказът следва уговорката между двамата и цената, която тя има. Фолклорните образи са използвани точно, а езикът пази приказната си окраска. Композицията е ясна и завършена. Разработката е подходяща за образец при съчиняване на приказка по народен образец.
Желязото преди светилника: трудът, редът и началото на рода Глаушеви. Анализ на първа част „Хаджи Серафимовата внука“ от романа „Железният светилник“ на Димитър Талев
Началото на преспанската сага е разгледано като разказ за това как се намира желязото, преди да бъде запален светилникът. Разборът тръгва от епиграфа, народната песен за дървото с корени и клони, и обяснява каква мярка задава той: стойност има онова, което пуска корен и дава продължение. След това е изяснено историческото време, годините след голямата чума от 1833, когато животът трябва да започне отначало, и е проследено сюжетното движение на частта: принуденото бягство на Стоян към града, срещата с презрението в турската махала и приемането му от чаршията, хана и работилницата. Отделно са представени жанрът и композицията: защо това е исторически роман със силна семейно-родова линия, как сцените са свързани чрез контрасти между нощ и утро, студ и топлина, страх и смелост, и как всезнаещият, но близък до героите повествовател влиза едновременно в мислите на Стоян и във вътрешния ред на Султана. Същинската част разгръща конфликта между родното и чуждото не като проста формула за добро и зло, а като мрежа от всекидневни изпитания: къде е чуждото, когато е гола власт и презрение, и къде е родното, когато е топъл хляб, майсторска дума и общ ритъм на труда. Градът е разчетен като гранично място, а не като враг. Двата главни образа са тълкувани поотделно. Султана е представена като посредник между реда и промяната, а гергефът ѝ е разчетен като план, не като бягство. Пътят на Стоян е проследен като инициация, в която трудът връща отнетото достойнство. Галерията от второстепенни герои е подредена по друг признак: не на добри и лоши, а на функции на реда или на безпорядъка. Самостоятелни акценти има върху символите на снега, градината и желязото, върху времето и пространството на частта и върху съвременния прочит на въпроса кое днес наричаме свое и кое чуждо. Анализът е подходящ за подготовка за интерпретативно съчинение върху родното и чуждото, за характеристика на Стоян и Султана и за устно изпитване върху първата част на романа.