Зараждането на злото и неговата роля в съдбата на Рамадан и Силвина - „Дервишово семе”

В човешкия свят на литературни­те герои от разказа „Дервишово семе” на Николай Хайтов на пръв поглед доминират редът и ясно оп­ределените отношения между хо­рата в един род. Съдбата на всич­ки тях се подрежда според волята на най-възрастния, независимо от техните стремежи, желания и предпочитания. Старейшината сам взема решения и преценява кое е добро и потребно за опазването на рода.

Дервишовият род, към който принадлежи и Рамадан, не пра­ви изключение от този прастар ред с неписани, но неотменими закони, които подчиняват все­ки индивид на повелите на ро­да и го заставят да се съобра­зява с родовите ценности и приоритети. Но заедно с родо­вата си принадлежност, всеки човек носи нещо у себе си раз­лично като характер. В своя вътрешен свят Рамадан търси опора в доброто и в любовта към момичето, за което го оженват по необходимост твърде млад. Все още неузрял за един сериозен поглед към живота, той изживява щасти­ето си почти по детски - в една игра на пумпал, от която се зараж­да искрена и чиста любов между две невинни сърца, и то в съвсем крат­кия период, когато любимата Силвина огрява старата къща със своя­та красота и доброта. Лъчите на това щастие осветяват душата на момчето и дома му до мига, в кой­то жестоките превратности на съдбата отнемат обичаното мо­миче така неочаквано, почти как­то неочаквано се появява в живо­та му като негова съпруга по оби­чай и ред. Най-страшният удар за Рамадан се оказва присъствието на Силвина в дома на съседа му Руфат, вече като негова жена, която той придобива като разменна стока от алчните братя на момичето срещу два брадати пръча и безценните за него чанове.

Влязло веднъж в душата му, заро­дилото се зло разгаря неугасим огън, който е истинско изпитание за чув­ствата на Рамадан и за тяхната сила. Колкото силна преди е била любовта му към Силвина, толкова по-силна е вече омразата му към он­зи, който е посегнал така подло и коварно към щастието на двамата влюбени и го е разрушил така егоистично и безцеремонно. Именно тази омраза, която най-неочаква­но залива като природна стихия ограбеното му сърце и го изпълва до краен предел, започва да движи ума и сетивата му оттук насетне. От думите на Рамадан личи непоноси­мата душевна болка, която го ра­зяжда: „...когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спа­сява. Чучело видял ли си натъпкано със слама? Няма вътре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на едната слама. Мойта слама беше злото! И то ме на краката задържа. Злото, дето щеше да направя на Руфатя. То ми беше все в акъла.” Метафоричният об­раз на човека чучело най-точно из­разява драматизма в неговата съд­ба. Той мъчително изживява последиците от нечовешката низост, проявена както от страна на Силвинините братя, така и от неговия съсед, който не само пожелава же­ната на ближния, но я и присвоява като плячка, падаща се на по-сил­ния. Предателството на братята също го наранява жестоко не само защото е неочаквано, а и защото, както си мисли и Рамадан, „най-сетне братя й бяха, не бяха чужди". Ду­шевното му състояние е отразено красноречиво с метафоричното сравнение: „Тука, в сърцето, сто пи­явици като че се бяха впили, та го се­щах отмаляло като мъртво..." Надеж­дата се оказва краткотрайна и илюзорна след думите на дя­дото, които той дочува: „Ня­маме невеста! - рече той. -Бра­тята й - едепсизите, разбрали, че си е още мома, и я дали на Руфатя за два пърча." Злото, кое­то причиняват с постъпката си двамата чобани - Реджеп и Юмер, „лакоми хора", както ги нарича разказвачът, не засяга само момчето, но и тяхната родна сестра, която те про­дават като добитък, без да се интересуват ни най-малко от нейните чувства и човешко щастие. Последвалите години на мъка, унижение и страдание за Силвина са по тяхна вина. За тях обаче се оказват по-важни и ценни двата брадати пръча и чано­вете, които се чуват „през десет баира". Страданието на Силвина ли­чи ясно от картината, която виж­да Рамадан през малкото прозорче: „...очите и не можеше да видя, но гла­вата и висеше все като прекършена..." В началото той се опитва да я зър­не по двора на съседната къща, но тя не излиза навън, защото, по думите му, „оня гад я беше дъвчил, бу­зите й беше сдъвчил като тесто, та не смееше да се покаже." Злото все повече набира сила у превърналия се „човек-чучело" Рамадан, за да достигне своята кулми­нация във въображението му, кога­то премисля хиляди пъти как да от­мъсти на ненавистния си съсед. Не­говият враг е главният виновник за нещастието и за мъката, които му причинява, като му отнема най-скъ­пото - Силвина, и възможността да бъде щастлив с нея: „И денем, и но­щем аз си мислех как с брадва ще го насека или с нож ще го наръгам в коре­ма, за да не умре веднага, да се мъчи. Как червата му ще влача по земята, ще ги тъпча с краката и с нокти ще ги късам. Сетне и това не одобрявах: с ножа щеше малко да се мъчи и замислях нова мъка - да го душа бавно, на по­чивки, но разбирах, че като го пипна, няма вече да го пусна, затова и от ду­шенето се отказвах и намирах нови мъ­ки. Триста пъти съм го трепал и съ­живявал. Главата ми гореше. Хиляди пъ­ти го клах и драх. Ръцете се напряга­ха, зъбите ми скърцаха, докато най-сетне сламата в чучелото се подпали, треска ме затресе и се разболях." Зло­то наврежда много повече на този, който се оказва в неговите пламъ­ци, отколкото на врага, който трябва да бъде наказан като виновник за страданията му. В крайна сметка Рамадан се разболява.

Неговата болест засяга вече ро­довите закони и интереси, тъй ка­то според тях той е призван да продължи Дервишовия род. Героят на разказа споделя: „Тогава дядо се уплаши. Не за мене, а за Дервишовото семе." Оттук нататък старецът направлява събитията така, че да осигури потомство и продължение -а рода. За тази цел внукът му е оженен повторно, както изисква традицията в рода, и дете му се ражда, за да се зарадва сърцето на Асан Дервишов, който пък завещава отмъщението над Руфат на своя наследник. Човешката драма на Ра­мадан продължава и занапред във времето, което предстои: „Хайде, Рамадане, да те видим как се носят три неща само в едни ръце! Три неща: душманин, дете и жена! Слама - чуче­лото да подпира. Право да ходи! Кози да пасе, да оре и да яде. А джигера и сърцето ти -у касапина на Руфат, сви­ва ги, както си ще!" Младият мъж се оказва трайно оплетен от омраза­та, която се е загнездила в сърце­то му. Тя не му дава възможност да изживее радостите в новото му се­мейство, което той е приел по за­дължение, а не по волята на чувст­вата си. Единственото, което го крепи, е само желанието да отмъс­ти за погубеното си щастие. С то­ва са свързани всичките му планове и кроежи. Те обаче продължават да му носят душевни терзания и мъки, които сякаш нямат край. Душевно­то му равновесие зависи от възмож­ността да види поне за малко Сил­вина през онази малка дупка в сте­ната на плевнята и това определя и състоянието му и през деня, и през нощта, когато в съня му отново се появява омразният Руфат: „...цяла нощ скърцам със зъбите на Руфатя - дера го, душа го, тровя го и насит на душата не намирам." Злото е нався­къде около Рамадан и не му позво­лява да осмисли дори бремето, ко­ето минава покрай него, без да до­косне душата му и без да промени сетивата му за света: „И се поднесе тъй животът, ден след ден, година след година. Ако не бяха пораснали децата ми, ако не бяха се оженили и народили свои, нямаше и да зная колко години са минали. Тарабата, дето ни делеше с Руфатя, дето е от дъбово дърво, взе, че изгни, а дертовете наши не изгниха." Любовта към Силвина е единс­твената надежда в душата на Рамадан. Тя го опазва от възможното престъпление, макар и като акт на отмъщение над ненавистния му ком­шия, за което се готви ден след ден: „Много пъти съм решавал да го свър­ша, но като си помислех, че в затвора няма дупчица да има към Силвина, от­малявах и отлагах..."

Героят на разказа „Дервишово семе" така и не отмъщава на врага си. Първоначално причина за това е дългът към рода: „Отначало си виках да подрасне детето, да го отбие май­ка му, че тогава да разрежа корема на Руфатя. Сетне си рекох - хайде да про­ходи!" Макар и след цели четириде­сет години, идва възмездието за стореното зло от Руфат: „Резна го тая ракия в гръбнака и го тръшна на легло." Причините да се пропие по­казват ясно несполуките в живота на Рамадановия враг. Вместо щас­тие с красивата Силвина, отнета насила и с коварство от Рамадан, Руфат получава само студенина и все по-засилващо се пасивно съпротивление от нея: „види се, не е било лесно всяка вечер с лед да заспива и да се събужда със слана". Образната ме­тафора подчертава явното от­чуждение и неприязън на Силвина към Руфат. Това е може би нейният чо­вешки бунт срещу насилника, с кое­то ясно показва, че любовта не мо­же да се купи, че сърцето не може да бъде завладяно по чужда воля. Руфат притежава Силвина само фи­зически, но без да е господар на чув­ствата й, които остават свързани докрай с оная чиста и невинна дет­ска любов към Рамадан, опазена въп­реки раздялата им от четири десетилетия. Удивително е, че тази дълбоко изстрадала съдбата си же­на не се поддава на ерозията на ом­разата. Тя мълчаливо изживява бол­ката и унижението да бъде прода­дена на нелюбим човек, но съхраня­ва докрай доброто в душата си. Силвина надмогва злото и се изви­сява над жестокостта в отмъще­нието. Нейните думи спират Рама­дан да направи това, за което е жа­дувал дълги години - да прегърне Сил­вина пред очите на Руфат, както споделя сам, „да я погледам в моите ръце, както съм я гледал в неговите цял живот", но тя не дава. „Стига ни, вика, че сме тука. Ако той беше звяр, не ставай и ти!"

Тази драматична история, споде­лена като лично преживяване, не е само историята на едно чудовищ­но зло и неговите последствия в съд­бата на две наивни и влюбени сър­ца. Нейното развитие и продълже­ние се запомня с победата на човеш­кото благородство, милосърдие и съпричастие. Любовта се оказва по-силна от омразата, която отс­тъпва място на човечността и гри­жата за врага. Тя приглушава гласа на отмъщението; „катраните", ко­ито „врат ли врат" дълбоко, са при­тиснати от волята на любимата жена: „видя ли очите на Силвина, впе­рени в мене - отпускам му края и хва­щам пътя за гората сухи дърва за Руфатя да бера..." По ирония на съдба­та, вместо зло, човекът извършва добро на оня, който според приз­нанието му, го е държал четириде­сет години „ту в огън, ту в лед", оня, заради когото сърцето на Рамадан се топи „като свещ", докато гледа любимата си в ръцете му. Всичко, преживяно през дългите години на страдание, е обгорило сърцето с огъня на омразата и болката: „Сет­не какво се случи, мина ей оттука, през сърцето си го прекарах. Като с губерка." Но в същото това сърце омра­зата е оплетена с любовта в един трагичен и драматичен възел, за кой­то сякаш няма изгледи да бъде раз­бързай скоро. Злото, което някога предопределя съдбите на героите, впоследствие преобръща живота им в нова посока и вероятно с нови изпитания за човешката им същ­ност и за силата, с която се борят да опазят любовта си от всяко по­сегателство над нея.