От „Тоя възел" до „Това кръстопътче" - (Николай Хайтов - „Дервишово семе")

Сборникът „Диви разкази” от Николай Хайтов изобразява един първичен по истинността си и красив родопски свят, населен със силни герои. Включеният в него разказ „Дервишово семе” поставя сериозни чо­вешки проблеми, произтичащи от сблъсъка на традиционните родови ценности и чувс­твата на самосьзнаващата се личност. Иде­ята за конфликта е въведена още в началото с метафората за завързания „възел". Хайтов представя историята на своя автентичен ге­рой, чиято съдба се преплита с още някол­ко човешки съдби. Времето на един човеш­ки живот се оказва недостатъчно, за да се разплете съдбовният възел между тях и ге­роят остава до края на своя кръстопът.

Авторът проследява четири десетилетия от живота на Рамадан. Похватът на повествование от първо лице придава достоверен характер на споделената човешка история  - героят сам разказва своя живот. Още на 14-годишна възраст, на него – останалото рано сираче, се пада отговорната мисия да съхрани и продължи рода. В него е надеж­дата да осигури следващите наследници в Дервишовия род. Метафората „Дервишо­во семе” красиво и образно внушава идея­та за приемствеността в рода. Рамадан тряб­ва да бъде оженен - именно да го оженят, а не сам да се ожени. Родовите закони не приемат отстояването на любовните чувства, на личностната позиция на младите. Вместо тях решението вземат възрастните - бабата и дядото на Рамадан. Единственият въпрос,
по който внукът има право на мнение, е ка­къв да бъде цветът на сватбените му потури.
По-важното - коя и каква е невестата, знаят само възрастните. Традициите на патриархалния живот са такива - строг морал, почит към старите, потискане на личностните чувства. Сватбата се устройва бързо – всеки ден е важен за дядо Асан. Докато все още е жив, той иска да види най-вече как по-скоро ще бъде продължен Дервишовият род.

От самия ден на женитбата в душата на Рамадан се завръзва съдбовният възел. Непосилна за детските му години е задачата за една вечер да стане мъж. Нещо първично, „диво", отчаяно има в неистовото желание на дядото внукът му да изпълни мъжката си мисия: „Ще правиш, ще струваш, кръв да има утре на сабахлем! Ако си – вика - станал мъж -карай мъжки! Ако не можеш - с нокти или с пръсти, но да има кръв, инак цялото село ще се смее." С тази заръка Рамадан е бутнат и заключен  в одаята. Смущението е толкова силно, че младоженецът е „като вдървен" и стъписай, не знае какво да стори. Още не е видял дори лицето на невестата си и кога­то това става, се оказва, че тя не е „женище", а момиче като „пеперудка". Истинско дете-невинно, красиво, чисто. Умалителните фор­ми „пеперудка", „очета", наситеността на цвета на лицето й - „ бяло като мляко", щрихират един красив, запомнящ се образ в ду­ха на фолклорните традиции. Първият пог­лед между двете деца се оказва вглеждане в собствените им души и това духовно еди­нение между тях остава до края на живота им. Силвина се оказва по-смела, по-съоб­разителна и естествена: „...гледа, гледа, а че прихна да се смее", а Рамадан се е „ вторачил в нея като диво". Срамът е преодолян с весела игра на пумпал -така до зори. И въп­росът с кръвта е решен - от носа на Силвина. Тя е все още момиче, но носи интуитив­ната зрялост и инстинкта, присъщи на жен­ската природа. Още от първата среща меж­ду Рамадан и Силвина се случва чудото на любовта. Със смеха и с играта се „навива, навива" и сърцето на героя, разказващ сво­ите преживявания. Родовите закони не са предвидили това. Те изискват само естест­веното продължение на рода.

Преобразява се домът на дядо Асан. Ако преди е нямало „кой къщната работа да върши", то сега „старата ни къща бе огряла ка­то слънце". Рамадан се радва на работлива­та си невеста, но е привлечен и от нейната красота. Истински ритуал е разресването на косите й, при който той захласнат наблюдава различните цветови отблясъци по Силвинината коса -ту „руси", ту „ червеникави, ка­то че греят", ту „жълто злато". И не може да повярва, че цялото това богатство е него­во! А се налага да дели времето си между грижите за козите и вниманието към невес­тата си. Така му се иска да не се отделя от нея, да й се радва, да раздухва миглите й. Рамадан и Силвина започват съвместния си живот като красива, весела детска игра, ко­ято обаче се оказва съдбовна, драматична. Те никога няма да бъдат вече заедно, да се радват един на друг, да бъдат щастливи. За цял живот ще останат свързани само сърца­та и душите им.

Завърнал се един ден от коситба, младо­женецът заварва къщата без невестата си -бабата не е могла да опази Силвина, докато братята й я отвличат. Първата реакция на Рамадан е да хване ножа. Неусетно зароди­лите се в душата му чувства бурно се изявя­ват, бушува младата кръв и сърцето му иска да защити правото си да обича. Това плаши стария Асан и той завързва внука си за дире­ка с думите: „Ти за семе ще ми трябваш, няма да мърдаш! Тука искам на Асан Дервишов внук да писне, а че тогава ходи да се трепеш, къде­то искаш!" Една първично изстрадала исти­на - животът трябва да бъде продължен на всяка цена. Рамадан трябва да изпълни ро­довата си мисия и чак тогава да защити достойнството си. Възелът още по-силно се за­тяга около влюбеното му сърце. Крехката „ надеждица ", че Силвина може пак да се вър­не, се стопява много бързо. Налага се дядо му пак да го заключи в одаята. През изтъня­лата стена Рамадан чува разговора в друга­та стая и разбира какво го очаква. Отново той няма право сам да решава съдбата си, а да очаква това, което старият Асан Дервишов смята, че е правилно - Силвина вече не му трябва, защото и да я върнат братята й, „за какво ми е с чуждо семе в корема?" Руфат, на който братята на Силвина я продават за два пръча, ще получи своето наказание, но не сега.

Клетвено звучи заканата на дядо Асан: „Ще оженя Рамадана!". За да има нов наследник в Дервишовия род, трябва да бъ­де опазен дядо Асановият внук. Ритуално е идването на ходжата, за да се закълне Рама­дан : „да се не беся, да се не давя в реката. Да се не карам и сбивам. Внуче да оставя деду и тогава главата си да кърша." За стария Асан това е смисълът на живота му.

За Рамадан ударите на съдбата стават все по-жестоки. Дългът към рода и любовта към Силвина го поставят на съдбовен кръстопът. Те вече живеят през „един дувар", но са сякаш от бездна разделени. Силвина е в ръце­те на „оня гад" Руфат. Авторът не пести грубите си оценки, когато трябва да характери­зира своя герой Руфат, да изрази отноше­нието си към него. Ретроспективният разказ за неговия живот ни представя един отблъс­кващ човек, „хайлазин", който само показва „салтанати". В неговите груби ръце попада Силвина и с този егоистичен и алчен човек трябва да живее, да бъде вярна на семейст­вото си и да изпълнява дълга си на жена и майка. Това изискват родовите закони. Но никой не може да попречи на Рамадан тя да остане завинаги в сърцето му. Как му се иска да я види, да разбере какво става с нея, още повече като знае, че живее с „оня звяр". За да види своята Силвина, Рамадан дори се качва на покрива на къщата си, за да мо­же да я зърне през „пенджерчето". Вечер­ните му наблюдения са още по-болезнени за него. Как да гледа Силвина в ръцете на Руфат? Как да търпи да вижда тази, която по закон му е била жена, че друг мъж, „като диво я захапваше", а „главата й висеше все като прекършена". Като свещ се топи сър­цето на Рамадан от това, което вижда всяка вечер: „ Как се па не стопи това сърце! Как се не свърши, та оставаше и за другата, и за по-другата вечер?"

Вечерните наблюдения и изстраданите мигове на Рамадан са сериозни житейски уроци. Дядо му не се плаши от това - нап­ротив, ясно е, че така внукът вече възмъжава: „ Нека - вика - да се точи! Зло да на бира! И да се научи да не вади кръвта на жената през носа!" Злото, което Рамадан събира, желанието му да отмъсти за поруганата си чест и за откраднатата невеста, се трупат в душата му. Мислено той вижда хиляди пъ­ти смъртта на своя враг, докато накрая от мисълта за мъст се разболява. Става страш­но за Дервишовия род и дядо Асан се уплашва. Мисълта за Дервишовото семе го кара да вземе мерки внукът му час по-скоро да се възстанови. Грижите на „дебелото Айше" правят чудо. Рамадан оздравява, по­растват му и мустаци, и брада, заяква физически, макар на душата му да не олеква. Настъпва моментът пак да го оженят. Два­мата мъже в Дервишовия род - старият и младият - си имат свой „дерт" в живота: всеки иска да отмъсти на Руфат. Правото на това обаче се пада на Рамадан: „...Руфа­тя няма да закачаш! Аз ще се разправям с Руфатя!";

Идват най-после щастливи дни за дядо Асан. Той вижда внука си оженен, а скоро съдбата му изпраща и правнук. Знаела е ка­то че ли за грижата на изстрадалия старец и му праща толкова чакания наследник преж­девременно. Това е бил досега смисълът на живота на стария човек. Вече може дори и да си отиде от този свят! И го прави с ясно съзнание, с желание и усмивка. Какви ли си­ли са давали кураж на дядо Асан да живее и да се държи до този момент, щом на третия ден след раждането на детето той „ляга да мре". Но оставя своя завет: „...видех... Дервишово семе и отивам да занеса на баща ти хаир-хабер. А Руфатя... оставям в твоите ръце!"

Още по-здраво се затяга житейският въ­зел на Рамадан. Видимо съдбата е благосклонна към него - има добра жена, деца. Но в коя посока от кръстопътя си да про­дължи : „ Как се носят три неща само в едни ръце! Три неща: душманин, дете и жена!" Спира го чувството му за дълг към семейс­твото - още повече, че това изискват родо­вите закони и традиции. Отмъщението, ми­сълта за „душманина" временно остават на заден план. Най-напред го задържа мисъл­та, че детето му не е пораснало. След вре­ме все по-често започва да вижда в съсед­ния двор и Силвина - и тя с дете на ръце. Тя тревожи мислите и на мъжа си, и на Рама­дан, който се утешава, че поне може отда­леч да я вижда, да й се радва. Силвина! -образът й, името й спират Рамадан да от­мъсти и да извърши убийство, защото „в затвора няма дупчица да има към Силвина"... Така в терзания и „дертове" минават 40 години! И вместо отмъщение, Рамадан по­казва, че може да прости, без да иска. Не смърт, а грижа за неговия враг му отрежда съдбата - най-трудното изпитание. И пак заради Силвина. Само като види очите й, е готов да носи дърва за болния й мъж, да се грижи за него, за да й е по-лесно на нея. Стига им и на двамата, че могат да бъдат заедно. „Ако той беше звяр, не ставай и ти" - с тази своя житейска философия Силви­на дава сили на Рамадан. А изход от кръс­топътя не се вижда! Две години душата му се разкъсва между доброто и злото. Кре­пят го желанието да дойде време да си оти­де Руфат, мечтата за Силвина -да дочака деня, когато „под една черга да легна с нея като мъж с жена". Обичта към Силвина и светостта на чувствата на Рамадан не се вместват в родовите ценности. Традиция­та отрича подобно отклонение от собстве­ното семейство. Но Рамадан изпълнява дълга към близките си. Самият той вече е дядо, отгледал е децата си, задомил ги е, изпълнил е и семейните, и родовите си за­дължения. Но над тези ценности има и дру­ги, неписани. Съдбата на Силвина и Рама­дан извисява светостта на любовта като чо­вещина и добро над традиционния морал.

Изплаквайки своята изповед, Рамадан ос­тава на старото си „кръстопьтче". Трудно му е, търси съвет и помощ: „Ако ти можеш да ми кажеш - кажи, ако ли не - помагай да качим дървата..." Но явно те не са му необ­ходими. В дома на „оня кърждалия" го чакат очите на Силвина и животът му ще продъл­жи така, докато съдбата реши. Драматичната история на героите в „Дервишово семе” трогва читателя, но това е и разказ за победата на живота над смъртта, за утвърждаването на родовите ценности, за победата на личностното самоосъзнаване.