Изкушение - Елин Пелин
Зареждане на оценките…
Елин Пелин
Изкушение
— Опита ли го, Тодоре?
— Опитах го, опитах го, отче!
— Е?
— Тънко, вкусно и рязко, рязко! На езика сладни, а в очите изкарва сълзи. Само една капчица ла вкусиш, и ще се оближеш като коте на припек. И баба попадия така казва…
— Хм… зер и тя го опита, Тодоре?
— Не отрече, като я поканих, но вкуси съвсем малко, така е, с върха на езика.
— Е, де!
— Няма що да се лъжем!
— Знам, знам, тя е благоразумна, Тодоре, но има обичай, знаеш, да посръбнува… Та ти го намираш за добро, а?
— И добро си е, отче.
Дядо поп преглътна.
Тоя разговор ставаше в черквата пред взора на две-три набожни бабички и при самия клир, дето от десет години насам се подвизаваше бае Тодор Клисаря с надежда да замени някога добрия, но побелял и извехтял вече свещеник.
— М-мм… м-мм… Христу богу пре-да-дийм! — възгласи дядо поп.
— Те-бе гос-по-ди-ии! — отговори клисарят.
— А като колко има в шишето, Тодоре, тъй… намеришки?… Мм… м-мм-м… Господу помолимся-я-я!
— Гос-по-ди, по-ми-луууй!… Слаба работа, отче, колкото да си оплакне човек устата. Нещо кило и половина може да има.
— Тю, да му се не знае, та не можа ли да се намери повече!
Свещеникът замислено поглади брадата си и се наклони към клисаря.
— Хм-м, та под престола ли е, каеш, Тодоре, еем…и сина и святяго духааа-а…
— Там, там, отче… Ааамин — отговори бае Тодор на влезлия в олтара свещеник и кротко зачете канона със своя тихичък и медоречив гласец.
Това нещо ставаше на Богородица — време, по което в такива краища, дето няма лозя, бъчвите пресъхват съвършено и виното почва да се явява само насън.
А дядо поп Серафим, този почтен стар свещеник, който тридесет години наред с небивало търпение служи на енориашите си, обичаше да се подкрепя с поняколко чашки добро винце, към което той имаше, като всеки човек, малка слабост. Инак го не биваше за нищо. Краката и ръцете му трепереха, очите му се премрежваха, езикът му се сплиташе и в такъв случай той не можеше да извърши даже един водосвет. Това се случваше рядко, защото тоя добър старец знаеше слабото си място повече от всекиго и се грижеше да има в зимника постоянно по няколко килца вино. А пък в критически минути мъдрата баба попадия се намираше да извади от ковчега си едно шишенце, пълно-пълнишаво. Само че в такива случаи тя ставаше скъперница и броеше чашките на стареца, от което той понякога се оскърбяваше. Една малка непредпазливост сега беше пресушила и този източник. И поврага му оскърблението, ако да имаше скрито поне една чашка, колкото да си припомни вкуса му, да си разведри очите с блясъка на цвета му. Ето вече цяла седмица, откак дядо поп, па и никой от Глушиново не е помирисал такова нещо. Липсата на тая червена капка пълни с униние душите, разкисва сърцата и киселй лицата. Пък не щеш ли, да се случи Богородица! Хората постили за пречест, а в селото да няма капка вино, колкото за комка. Ако това нещо бе се предвидяло по-рано, то пак тъй и тъй, но дядо поп се сети чак сутринта, когато влезе в черквата. Да видите смущението му! Цял се изпоти горкият!
„Е, па сега?“ — замисли се той с мъка на душата и повика клисаря.
— Тодоре — каже, — работата е спукана, знаеш ли какво е станало?
— Какво? — зина бае Тодор и се опули въз свещеника да чуе кой знае каква светла новина.
— Няма вино за комка! — рече отчаяно свешеникът и се замисли дълбоко-дълбоко.
— Ха!… И тая добра! — сепна се клисирят, като че сбърка канона.
Дядо поп безнадеждно скръсти ръце. — Хъка-мъка — това е!
— Е, па сега, отче?
— Не знам, Толоре…
Двамата дълго време се гледаха в очите. По едно време бедният клисар се почеса по врата.
— Това така няма ла го бъде, отче, ами чакай да поразпитам тук-таме из селото, може пък и да се намери…
Бае Тодор излезе из черквата като сънен и тръгна бързо към кръчмата. Върви и мисли:
„Ще тръгна от къща в къща и ще намеря!“
На моста пред черквата той се спря и взе да смята, като натискаше с едната ръка наред пръстите на другата.
— Ако няма у Ивановци, ще ида у Божичковци, ако няма у Загорските, ще ида у Чемерниим, ако няма там, ще ила там, оттам — там… там… после… ха — чакай — уу… ама у тях надали и вода има, какви им са мързеливи снахите!
И бае Тодор въздъхна. Под моста играеше като момиче реката, пъргава и бистра, бълбукаше, плискаше по камъните, току-що разбудена от утрото, бързаше надолу и викаше сбогом, сбогом, сбогом. Клисарят я гледа, гледа и се размиели.
— Да е да мога, като господ в Кана Галилейска, да я превърна на вино, и за комка ще има, и за народа ще има, ама… Ех! — въздъхна той и тръгна пак замислено из улицата.
— Какво си бъбриш, Тодоре, да не си забравил някоя молитва? — обади се съседът му Ангел, който отиваше на черква.
Тодор се спря.
— Ти да видиш беля, бае Ангеле, да видиш грях! Няма вино за комка! … Дядо поп мрънка в черковата, мрънка, па се сви в трона като квачка, не знае да служи ли, да не служи ли!
— Де не думай, де! — учуди се Ангел, който отиваше да се комкава. — Хайде-де, може ли така. Ще се намери.
— Кой знае… — сви рамене клисарят.
— Я слушай, Тодоре, какво ще ти кажа — рече бае Ангел, като помисли малко с мъничката си главица. — Припни дома и кажи на жената да даде там онова шише… тя знае… Кажи, че аз съм те пратил. Пазех го за ух-та-леле, ама нейсе, нали е за комка, нека е просто!
От тия думи грижовното лице на бедния клисар светна от радост. Пред очите му тоя човек, с малката главица и с крилатото елече, от бае Ангел стана сякаш божи ангел. И бае Тодор припна, взе шишето, па на връщане мина, та се похвали и на баба поладия. После вече имаха с дядо поп разговора, с който захванах приказката си, успокоиха се и както казах, бае Тодор внимателно зачете канона.
Гласът му се разнесе звънливо из тихата и почти празна черква. По синия свод на кубето се залюля тържествен и треперлив ек, сякаш хор ангели припяват на всяка дума. Това доведе бедния клисар до умиление. И когато, озарен от божествено вдъхновение, той вдигна глава и запя „Благословен еси господи“, очите на набожните жени се наляха със сълзи, пролени от умиление.
Между туй поп Серафим усърдно вършеше в олтара своята работа, която не е тъй лека, както може да си помисли някой. Какво? Толкова и толкова поклони трябват. Трябва най-малко половин час с вдигнати пред престола ръце да се моли, да споменува името на толкова грешници от селото и на два пъти повече светци от небето.
Два пъти, дядо поп вдигна треперещите си старчески ръце пред светия престол и дълго се моли. Два пъти взима кандилницата и кади из олтара, два пъти прави смирени поклони пред престола и целува каменното подножие.
Но третий път…
Когато третий път, с най-чисто смирение и набожност, пречупи старото си тяло, за да се поклони, той неволно съгледа под престола шишето, в което сякаш светеха очите на лукавия.
В миг развълнуваният в цялото си същество старец изправи величествената си фигура, вдигна старчески ръце, затвори очи и усърдно зачете молитва. По плещите му като разтопено сребро се разстла дългата му коса, бялата му брада затрепери. Но пред затворените му очи, в пропастта на тъмното, стоеше като закован призракът на шишето и растеше, растеше, за да изпълни цялата вселена. А в него лукаво се смееха блестящите очи на сатаната.
Бързо се навежда изуменият свещеник и прави дълбок поклон. Но очите му неволно се отварят и отново виждат под престола шишето, пълно с неумолимо изкушение. Пак се изпрявя горкият старец, затваря очи, скръства смирено ръце, вдига побеляла глава към небето и шепне от сърце: „Не изкушай раба твоего, владико господи!“
Но в тъмното пред очите му се пак трепти в червен цвят изкуситечният призрак на шишето, изпърво като малка светла точка. Тая точка расте, става по-голяма, по-голяма, докато почнат да се разливат ония светли лукави очи, които като гвоздеи заковават сърцето на свещеника.
Най-после той остава без сила и се покорява. Вдига покрова на престола, взима проклетото шише и почти безсъзнателно го вдига с двете си ръце, трепери и пие, пие, пие.
— Я гледай, я гледай!… Че то наистина било добро! — бъбре си дядо поп и се облизва.
После се ослушва.
Навън още не се е съмнало и плътна дрезгавина прониква през прашните стъкла и железни решетки на малките прозорци и пълни с някаква си тайнственост глухата черква, в чиято тишина тихо и тържествено се разлива гласът на клисаря. Чува се даже как вощениците слабо пращят, как дълбоко въздъхне някоя бабичка или как мистично шепнат молитва някои беззъби старешки уста.
Това ужаси свещеника.
— Бре! Какво направих аз?
И тежко като отсечен той пада на колене, туря ръце върху устата на шишето, слага си главата на тях и бързо и задъхано се моли:
Помилуй мя, боже, повелицей милости твоей, аз съгреших пред теб и пих от…
Увлечен от мислите си, той неусетно се отклонява от молитвата и бъбре несвързано:
— Най-паче, умий ме от греха моего, когато сотворих, като пих от това проклето вино, което Тодор ми похвали… с пълно право, човекът…
Тук свещеникът с ужас се прекъсва. Отчаянието отново го хвърля в трона му. Той затваря очи и несъзнателно пак вдига шишето и гълта жадно, бързо и уплашено.
Резливото вино се влива в жилите му и произвежда чудесна действие. Той чувствува мощ, телесна и душевна мощ. Ръцете му вече не треперят, езикът се развързва. Думите се отсичат ясно и отчетливо от устата му и се разнасят с приятния челичен звук на гласа му. Старецът само усеща това. Горд, величествен, усмихнат, той обикаля храма с канлилницата и навред разнася веселото настроение на своето сърце.
Живият поглед на ясните му очи, които даваха особена прелест на старешкото лице, навред сееше благост и, пълнеше сърцата на присъствуващите с любов и тиха задушевност, която вдигаше душите високо над всичко плътско и земно.
Този ден литургията се отличи със своята тържественост, Бае Тодор Клисарят бе паднал в такова нежно умиление, че при четенето и най-твърдите гласни ставаха в устата му по-меки от памук, по-сладки от мед, по-звучни от кавал. И когато вече всичко идеше към края си и сноп лъчи от изгрялото слънце проникна над олтара, озари разпятието и заигра по стъклените призми на полилея, когато бедният клисар с вдигнати към небето, сладко полусклопени очи свършваше „амина“, всички видяха на прикрепения като лястовичо гнездо на стената амвон, че се изправи величествената фигура на дядо поп.
Възцари се мълчание.
Светиня му ще държи реч.
— Благочестиви християни — разпалено започна той и протегна ръка. — Благочестиви християни каже, — колко сте благочестиви, толкова ще и добро да видите! Тежко и горко нам грешниците! Жените да ги махнем, те вечно клюкарствуват!… Ами мъжете. Смукачите? Какво да кажа за тях?… О, братя мои не ми се сърдете, че ви говоря право в очите! Истината си е истина! Любовта ви да къркате, всегдя нине и присно и во веки веков, не е божа любов и не ви готви добро нещо зад гроба! Докъде стигнахме, братя селяни!… Да няма капка вино в селото, за комка да не оставите! Но както вие, тука на земята, сушите бъчвите, така на оня свят, там горе в пъклото, ще ви съхнат езиците за капка вода… Селяни, опичайте си ума, докато е време! Тежко ви, когато настъпи второ пришествие!… Амин.
Когато пусна черква, само клисарят узна кое нещо бе вдъхновило светиня му за тая реч.
Свързани материали
На оня свят - Елин Пелин
Дядо Матейко умира с усмивка и с шишенце ракия в ръка, а после тръгва в отвъдното така, както е живял: убеден, че раят не е правен за сиромаси. Тук е поместен пълният текст на разказа „На оня свят“ от Елин Пелин. Творбата е дадена изцяло, без съкращения и без коментар. Началото стои в селото: недоверието на съседите пред новината за смъртта на стареца, разказът на баба Йова за последния му час и кроткото сиво магаренце, което остава без стопанин. Оттам разказът минава на кръстопътя, където дядо Матейко пита накъде се отива за пъклото и сам си подрежда сметките: осемдесет години тегло, попуканите ръце, дрипите и пиенето, заради което е сигурен, че е записан в дяволския тефтер още при раждането си. Срещата с ангела и разговорът пред райските врата със свети Петър, който прелиства своя прономерован и подпечатан тефтер, обръщат очакването му. Втората половина е разходката из рая. Старецът търси бабата си Трена, разпитва за поп Николай и за владиката и получава отговори, които подреждат мярката на Елин Пелин за грях и праведност: кой къде е попаднал и защо. Последната част е за онова, което липсва в рая и заради което дядо Матейко започва да хитрува, и за неочакваната утеха, която го помирява с новото място. Финалната му реплика е оставена на самия текст. Подходящ е за четене преди урок върху разказите на Елин Пелин, за точно цитиране при анализ на образа на българския селянин и на народния хумор, както и за съпоставка с други творби за сиромашията, вярата и отношението между църква и народ.
Чудомир - разкази
Пет разказа от Чудомир, събрани в един файл и дадени в пълен текст така, както са писани: с диалектната реч, с прякорите и с късата ударна фраза, по която авторът се разпознава веднага. „Un cadeau“ започва на перона на гарата, където цялата официална власт посреща голям френски гост, а един сергиджия се промушва напред с необичаен подарък и с приветствие, което никой не е предвидил. „Аламинут“ е разказан от човек, който сравнява едновремешното пътуване до панаира с новото време на аероплани и бързина, и оттам стига до собствената си случка. „Баклата“ проследява един ден на жена, тръгнала по тъмно за нивата, но стигнала я чак когато слънцето е превалило, заради приказки и заплеси по пътя, и срещата ѝ с човека, който кладе купен на съседната нива. „Без късмет“ дава думата на шивач от чаршията, който се оплаква от жена си и от всекидневните ѝ благословии и обяснява откога според него го преследва липсата на късмет. „Вечеринка“ тръгва от майчината гордост на цяло село: синът ще казва стихотворение на вечеринката, а майка му вече е обиколила всички от единия до другия край, за да се похвали с него. Текстовете са дадени изцяло, без съкращения и без преразказ, затова репликите и описанията могат да се цитират дословно. Подходящи са за четене по избор и за домашно четене, за читателски дневник, за подготовка на устно представяне на творба от Чудомир и за работа върху хумора, иронията и речевата характеристика на героите.
Александър Пушкин - "Евгений Онегин"
Пред теб е самото произведение, а не разказ за него: „Евгений Онегин“ на Александър Пушкин в български стихотворен превод, четим изцяло на страницата. Именно затова текстът е удобен за точно цитиране при подготовка на анализ, съчинение, реферат или отговор на литературен въпрос, а не само за преразказ по чужди думи. Изданието започва с авторовото посвещение, в което Пушкин представя творбата като скъп залог на вярна дружба и предупреждава, че стиховете му са пъстри, ту шеговити, ту печални, родени и в безгрижни часове, и в безсъници. След него върви първата глава с епиграфа от княз Вяземски и с представянето на героя: домашното възпитание при чуждите гувернантки, лустрото на светското образование, езиците и танците, познанията, които стигат само колкото да блеснат в разговор. Оттам нататък текстът следва деня на Онегин в столицата, разходките, театъра, кабинета му, бала до зори и умората, която идва след всичко това, а после и заминаването при болния му вуйчо, наследството и първите му дни на село. Романът в стихове тече в характерните римувани четиринадесетстишни строфи, номерирани една след друга, а между тях се вплитат авторовите отклонения, в които разказвачът говори за себе си, за своята младост и за разликата между него и неговия герой. Оригиналната композиция е запазена, така че всяка строфа може да се намери по номер, а повествованието продължава глава след глава в същия стихотворен строй. Още в първата глава се вижда и онова, което прави романа необичаен за времето си: разказвачът не се крие зад героя, а спори с него, шегува се със себе си и предупреждава читателя да не бърка двамата. Тъкмо тези места са най-полезни при писане, защото дават готови опори за разсъждение върху иронията, върху отношението автор и герой и върху скуката, която движи Онегин. Текстът е подходящ за четене вкъщи и в час, за откриване и извеждане на цитати, за характеристика на героя, за наблюдения върху иронията на разказвача и върху ролята на авторовите отклонения, както и за подготовка по темите за романтическия герой и за руската класика.
Ветрената мелница - Елин Пелин
Изоставеният скелет на върха на баирчето над селото е първото, което вижда читателят, и последното, което ще разбере. Тук творбата на Елин Пелин е поместена като текст за четене, без анализ и без бележки. Началото описва пущинака на Лазаровата ветрена мелница така, както го вижда селото десет години по-късно, и оттам се връща назад към годината на страшната суша: пресъхналите извори и кладенци, измрелия за вода добитък и деня, в който воденичните камъни замлъкват. Оттам нататък разказът въвежда двамата си главни герои: винаги веселия Лазар Дъбака, известен с шегите и с изоставените си начинания, и седемдесетгодишния дядо Корчан, шеговит, малко глух и малко куц, който дялка нещо под ореха и тананика. Разговорите им дават тона на цялата творба. Следва самото начинание: сметките и планът, изкараният материал, забитият дирек с кръст и венец, каменната основа и седмиците труд под палещото слънце, докато селото се трупа на баирчето и се шегува с двамата майстори. В този градеж се появява и въпросът, който дядо Корчан задава между два удара с теслата, а именно докога човек ще хаби младостта си по ветрени мелници. Последната част от разказа пренася действието при народното веселие, гайдата и ръченицата, където се появява прочутата игралица Христина и се стига до предизвикателството и облога пред цялото село. Как завършва надиграването и какво става с мелницата, читателят вижда в самия текст. Публикацията е удобна за четене в час, за цитиране в анализ, преразказ или съчинение и за подготовка по творчеството на Елин Пелин.
Ангел Каралийчев - разкази /Ръж, Пролет, Змей.../
Събрани на едно място, разказите на Ангел Каралийчев звучат по-скоро като стихотворения в проза, отколкото като случки с начало и край. Тук са пълните им текстове за четене, а не преразказ или анализ. „Гергьовски огньове“ е изповед на младия Калчо в деня преди Гергьовден: коситбата, срещата с куция Ибрахим при големия кладенец, обещаната мермерна чешма с девет корита, годеницата Мария и конете, които ще пасат на Белия камък, докато заиграят огньовете над скритото имане. „Земята на българите“ е лирично обръщение към родината като към жива жена, чиито очи помнят ослепените Самуилови войници, вдигнатия над светия старец Евтимий ятаган и куршума, пропищял една вечер в стария Балкан. „Змей“ пренася в света на поверието: Яна, която чака среща с невидимото същество на Коминчето, Никола, който не вярва на хорските приказки, и пламъците, обхванали житата, докато селото търси виновник. „Пролет“ проследява един ден на орача Илия, от чукането по прозореца преди изгрев до вечерното връщане с воловете, и мълчаливата среща с незнайната жена със зелени, замайващи очи. „Ръж“ е момински монолог в навечерието на жътвата: чукът на черния Нено, който кове сърпове, лудогорците, спрели за нощувка на мегдана, и мечтата да заминеш по света. Текстовете са подходящи за самостоятелно четене, за подготовка на преразказ, за характеристика на герой и за работа върху езика и образността на Каралийчев: сравненията, олицетворенията и диалектните думи, с които е изградена картината на българското село.
Виктор Юго - "Клетниците"
Книга, която самият Виктор Юго определя като необходима дотогава, докато на земята съществуват мрак и нищета. Тук тя е дадена с текста си, разгърнат в части и глави със собствени заглавия, а изданието се открива с краткия авторов предговор от 1862 година, в който писателят формулира трите проблема на своя век. Първата част носи името „Фантин“ и започва с обстоен портрет на епископа на Дин, господин Мириел: неизвестното му минало, скромният му бит, срещата му с императора и начинът, по който разбира службата си. Оттам повествованието стига до вечерта, в която на вратата му потропва странник с жълт паспорт, представящ се като Жан Валжан, и до онова, което тази среща променя у двамата. Текстът върви на къси глави със заглавия, което го прави удобен за четене на части и за връщане към определен епизод. Диалозите са запазени изцяло, а българският превод е четивен и подходящ за самостоятелно четене. Романът поставя въпросите, заради които се чете и до днес: за вината и изкуплението, за милосърдието и закона, за бедността и човешкото достойнство, за това дали един човек може да започне живота си отначало. Отговорите обаче остават в самия текст. Изданието върши работа за читателски дневник, за подготовка за час по литература, за цитиране при характеристика на герой и за проследяване на сюжетните линии по глави. Може да се използва и за преговор преди изпитване, когато е нужно бързо да се намери конкретен епизод.