„Не съм за рая аз, сиромах човек“: пълният текст на разказа „На оня свят“ от Елин Пелин
Зареждане на оценките…
Когато се разнесе из село новината, че дядо Матейка починал — никой не повярва, защото той обичаше да се шегува, па и по-напред такова нещо с него не бе се случвало. Ала когато баба Йова разправи за последния му час, всички се увериха, че тоя път той не се шегува. Върнал се човекът от дърва, разтоварил магаренцето си, вързал го, турнал му сенце и щом влязъл в къщи, та приседнал край огъня и запалил лулата си, нещо го прерязало през половината, той легнал, заохкал и…
Събрали се съседи, отишла и баба Йова. Нали бе сиромах самичък. Той и кротката му магаричка, сива като гълъбче, послушна и хрисима като калугерка. Отишла баба Йова, ама душа спира ли се, да я запре? Само, разправя тя, му викам да се прекръсти и той, божем сили, ама не може да мръдне. Донесоха му понуда шишенце ракия. Той я взе, засмя се, та чак, очите му светнаха и… издъхна.
Издъхна с усмивка. Дали че в рая му е тогава душата влязла, или че ракийка видя, това никой не може да каже.
Когато сиромах дядо Матейко тръгна за оня свят, той най-напред се спря на един кръстопът, дето имаше много пътници, такива като него.
— Добра стига! — поздрави ги той и без много да му мисли, попита: — Бре, байовци, накъде се отива за ада?
Всички го погледнаха зачудено.
— За пъклото, за пъклото кой път води? — поясни високо дядо Матейко.
Посочиха му го и той се упъти право по него.
„Мен сигурно там ще ме турят — мислеше той, — чакай барем с време да стигна. Не съм за рая аз сиромах човек… рая е направен за големците и за богатите. С тия дрипи и тия попукани ръце кой ще ме пусне там! Осемдесет години теглих и страдах като куче, та сега ли рахат ще видя? Истина, гледал съм по божия правина да живея, ама кой те пита. Нима господ ще седне да води сметка на такива като мене? Нас ни са записали у дяволския тефтер още кога сме се родили… Се да съм бил прав, па съм сгрешил барем веднъж в пиянство! А пиех! От тегло и от мъка пиех, наистина, ама нали пиех? Така и така няма прокопсия, мислех си пий! Пий, па дето ще да му излезе края!… Постлах си хубавичко за пъклото! Сега там, там да си отида.“
Така вървеше дядо Матейко, унесен в своите мисли.
Но изведнъж някой изневидело го дръпна за кожуха отзад.
— Стой бре, човек, къде ще идеш?
— Па, ете, у пъклото — отговори старецът.
— У пъклото ли? Ти си сбъркал пътя, дядо!
— Море не съм го сбъркал аз… знам аз кой за къде е, не гледай ме, че съм прост.
— Ама ти си писан за в рая… Ето, аз съм ангел, пратен да те заведа там.
— Бре, момче, я си върви по пътя, не се подигравай със стари хора, че е срамота…
Ангелът като видя, че с добром не може, прегърна стареца и хвръкна високо към светлите небесни пространства, дето миришеше на чуден измирски тамян и дето прехвърчаха на тумби, на тумби светли ангели с босилек в ръце и пееха, та чак унисаха: „Свят, свят, свят, господ Саваот!“
— Къде ме занасяш бре, момче, ще ти се карат там господарите — че видиш ли, че мириша на ракия — вика дядо Матейко и се дърпа да побегне, ала ангелът все по-силно лети и го носи в по-светло ширине, докато стигнаха до райските врата. Те бяха направени от злато и безцен камък и светеха като ясно слънце. Пред тях свети Петър чакаше със сребърен ключ в ръце и с голям тефтер под мишница.
— От кое си село? — обърна се той към дядо Матейко и взе да рови тефтера. Дядо Матейко няма накъде да шава. Хъка-мъка, па отвори уста:
— Ете, от Подуене съм…
— От По…?
— От Подуене! — викна високо дядо Матейко, като мислеше, че свети Петър не чуе.
— По… По… По… — взе да прелиства тефтера свети Петър, — Подуене. Добре — праведен.
— Не може да бъде! Имаш грешка, свети Петре.
— Каква грешка? Това не е зелник, а тефтер, прономерован, прошнурован и подпечатан с божя ръка скара му се свети Петър.
— Добре, ама после да не се каете — отговори дядо Матейко.
— Защо?
— А бе, човек, аз много пиех и не вярвам да съм праведен.
— Много си пил, ама и много си патил, та ти е простено — отговори свети Петър и му отвори вратата.
— А бе, свети Петре, да бях довел и магаричката — взе да моли дядо Матейко, но ангелът го тикна в рая и той, захласнат от учудване, не можа да изкаже думата си.
Щом влезе в рая, дядо Матейко се сети за бабата си, която бе оставила греховната земя много време преди него.
— Мене като пуснаха тук, че пиянствувах и я побийвах, нея трябва да са я турили в средата. Тя беше и от божа кравичка по-кротка и прощаваше всичко… Ех, какво ли шеше ла се случи с мене без нея?
И той се обърна към едно ангелче:
— Ей, фъркатичко, тук има ли някоя баба Матейца — Трена по име?
— От кое село? — попита ангелчето.
— От Подуене…
— Има, има — рече ангелчето и поведе стареца из рая.
— Бре че хубости, бре че чудесии! — дивеше се дядо Матейко, като гледаше тия чудни райски красоти, които само праведниците ще видят.
— Ами поп Николай тука ли е? — почна да разпитва той Мъничкото ангелче.
— Кой?
— Поп Николай от малката черква, дето ни даваше пари с лихва… Срам ме е да го срещна. Имаше да му давам, па той умря и дългът му умря.
— Поп Николай е в катрана, дядо.
— Стой не думай!
— Честна дума!
— Ами нали беше, божем, поп — свещеник!
— Се едно… Тук не бръснат никого — всекиму според делата му. Поп бил, ама грешил. Владиката, че е владика, па и той е в пъклото.
— Бре, не думай!
— И той е наказан, дядо … Той бе владика, истина, ама се гордееше със сана си и само големците считаше за хора, а сиромасите, бедните хич и не поглеждаше. Гнусеше се от тях и ако им даваше милостиня, даваше я с презрение, като гледаше час по-скоро да се отърве… Обличаше се богато и преяждаше всеки ден, а хората учеше ла се въздържат… Това не е ли грях?
Дядо Матейко поотри челото си с ръка, па рече:
— Па знам ли аз грях ли е, не е ли. Ние сме прости, не разбираме. Махни това, ами я ме заведи в кръчмата да пийна една ракийка, че гърлото ми гори на въглен.
— Е, дядо, тук кръчми няма! — рече ангелчето.
— А, няма ли?
— Няма, няма!
Бива ли при тия красоти да няма кръчми? Ами къде ще се спре човек да си почине, да пийне чашка ракийка, ла се подкрепи? Виж ме, чак от земята ида, уморен съм… Там попът ни казваше, че в рая има всичко, що душа поиска, пък то… До-харно да бях отишъл в ада. Там има ли кръчми?
— Там има.
— Я ме заведи там, молим те, защо ми е тукашният рахат, кога няма капка ракия! В пъклото, истина, е зло, ама аз съм научен: ще тегля, па в добър час ще си пийна и то ще ми олекне.
— Не може, дядо!
— Ех! — въздъхна старецът. — Та това на затвор прилича! Да не можеш да отидеш, къде искаш!
— Ще навикнеш, дядо! — рече да го утеши ангелчето.
— Ех, още ли има да се уча! — въздъхна пак дядо Матейко и взе да хитрува.
— А бе, момче — рече на ангелчето, — харно е да отворите и кръчма тука. Хем да срещна дядо господ, ще му кажа право в очите, че е харно… Най-напред няма къде бирникът да слезе, та друго всичко махни!
— Тук бирници няма, дядо.
— А, няма?
— Няма я!
— Ох, света майко богородичке, наистина тук на рахат ше бъда! — извика от радост дядо Матейко и като се прекръсти, настави:
— Е това най-много ви харесвам!
И той тръгна по-скоро да намери бабата си.
Свързани материали
Ракията като последен спътник: „На оня свят“ от Елин Пелин, анализ на разказа
Кратък литературен анализ, посветен на един от най-горчивите и нежни разкази на Елин Пелин. Началото поставя творбата в контекста на цялостния поглед на писателя към селския човек и към сложната му душевност, а след това вниманието се съсредоточава върху обстановката, с която започва „На оня свят“: смъртното легло на дядо Матейко и присъствието на съседката баба Йова. Оттук нататък разработката проследява стъпка по стъпка движението на сюжета: смъртта на стареца и озадачаващата усмивка, с която си отива, тръгването на душата му по избрания от самата нея път, намесата, която променя посоката, и срещата с един свят, чиито правила героят не познава. Анализът обяснява защо бедняшката душа пренася земните представи за ред и справедливост върху отвъдното, как в новата обстановка се събужда споменът за старата ѝ опора и до каква хитрост стига тя, за да я получи. Тълкуванията са подкрепени с точни цитати, които предават говора и мисленето на героя. Разработката е подходяща за подготовка за час, за писмен отговор върху разказа и за самостоятелно вникване в образа на дядо Матейко, като оставя финалния извод да бъде открит при самото четене.
Смехът на българското село: пет разказа от Чудомир („Un cadeau“, „Аламинут“, „Баклата“, „Без късмет“, „Вечеринка“), пълен текст за четене
Пет разказа от Чудомир, събрани в един файл и дадени в пълен текст така, както са писани: с диалектната реч, с прякорите и с късата ударна фраза, по която авторът се разпознава веднага. „Un cadeau“ започва на перона на гарата, където цялата официална власт посреща голям френски гост, а един сергиджия се промушва напред с необичаен подарък и с приветствие, което никой не е предвидил. „Аламинут“ е разказан от човек, който сравнява едновремешното пътуване до панаира с новото време на аероплани и бързина, и оттам стига до собствената си случка. „Баклата“ проследява един ден на жена, тръгнала по тъмно за нивата, но стигнала я чак когато слънцето е превалило, заради приказки и заплеси по пътя, и срещата ѝ с човека, който кладе купен на съседната нива. „Без късмет“ дава думата на шивач от чаршията, който се оплаква от жена си и от всекидневните ѝ благословии и обяснява откога според него го преследва липсата на късмет. „Вечеринка“ тръгва от майчината гордост на цяло село: синът ще казва стихотворение на вечеринката, а майка му вече е обиколила всички от единия до другия край, за да се похвали с него. Текстовете са дадени изцяло, без съкращения и без преразказ, затова репликите и описанията могат да се цитират дословно. Подходящи са за четене по избор и за домашно четене, за читателски дневник, за подготовка на устно представяне на творба от Чудомир и за работа върху хумора, иронията и речевата характеристика на героите.
Чужд човек в чуждото село: пълният текст на разказа „Другоселец“ от Йордан Йовков
Празничен ден, пълна кръчма и един дрипаво облечен непознат, доведен пред кмета насила: тук е поместен целият текст на разказа, без съкращения и без чужд коментар. Началото е широко и спокойно. Селяните идат в чисти ризи, говорят за поникналите ниви и за очаквания берекет, карат се и се сдобряват, кметът обещава глоба на всеки уловен в нивите добитък, а дядо Иван разказва за празника и за парченцето от честния кръст. На една маса се шегуват с касацията, на друга се спори за вярата, а настрана мълчи полупияният каменар Торашко, който живее зад своите камари камък и повтаря, че не ще да знае никого. Тази обикновена сутрин се пречупва в мига, в който полският пазач въвежда другоселеца, уловен с коня си в чужд ечемик. Оттам нататък разказът се движи между обвинението, оправданието и присъдата: сто лева глоба, разтрепераните ръце, които вадят вехтата кесия с копчета и огниво, и една неочаквана намеса, която обръща посоката на цялата сцена. Втората половина изнася действието вън от кръчмата, при падналия кон, около когото се струпва цялото село със съвети и помощ. После идва пладне, идва вечер и разказът се затваря с картина, оставена без нито една обяснителна дума. Текстът е подходящ за подготовка на анализ или съчинение върху темата за своя и чуждия, за човечността и състраданието у Йовков, за наблюдение върху ролята на диалога и на речевата характеристика и за търсене на точни цитати.
ТЕСТ – Елин Пелин (12 клас)
1. От кой разказ е цитатът? Нас са ни записали в дяволския тефтер още кога сме се родили... Се да съм бил прав, па съм сгрешил барем веднъж в пиянство! А пиех! От тегло и от мъка пиех, наистина, ама нали пиех? Така и така няма прокопсия, мислех си - пиех! Пий, па дето ще да му излезе края!... Постлах си хубавичко за пъклото! A) „Задушница“ Б) „Ветрената мелница“ B) „На оня свят“ Г) „Косачи“
Хитрини, вълшебства и сирашки съдби: „Имало едно време“ от Ангел Каралийчев, приказки за четене
Сборникът събира едни от най-обичаните приказки на Ангел Каралийчев в оригиналния им вид, без съкращения и без преразказ. Началото е с „Братче и сестриче“: историята за Иванчо и Марийка, които се измъкват от бащината къща в нощта преди Гергьовден, за да не бъдат отведени на пазара, и за онова, което следва, когато жаждата надделява над предупреждението на по-голямата сестра. „Двамата старци и месечината“ пренася действието в дома на бедна старческа двойка, в чийто кош една нощ се хваща необикновено гостенче, а къщата после сама започва да се разтребва, докато двамата не решат да разберат кой шета в нея. „Златното момиче“ поставя редом сирачето и рожбата на мащехата, изпраща ги по един и същ път към колибата на бабичката и показва как двете момичета се връщат у дома с две различни сандъчета. „Хитрата лисица“ сменя тона: петелът тръгва на пазар, вълкът и мечката се присъединяват към компанията, а кумата лисица подхваща броилка, чийто край е ясен на всички освен на онези, които я слушат. По-нататък „Иванка и Марийка“ отвежда в гората, в дома на една рунтава мецана, където хурката с конопа се превръща в изпитание за момичето. Приказките са дадени с езика на Каралийчев: народните обръщения, умалителните имена, живият диалог и характерният ритъм на разказването, който прави текстовете удобни за четене на глас. Изданието е полезно за часовете по литература в началния етап, за домашно и извънкласно четене, за читателски дневник, за упражнения по преразказ и за характеристика на герой. Развръзките никъде не са издадени предварително, а остават в самите приказки.
„Заработеният обед е сладък“: повестите на Любен Каравелов, пълни текстове на „Богатият сиромах“, „Българи от старо време“, „Маминото детенце“ и „Хаджи Ничо“
Каравелов пише така, както се говори на улицата, и точно затова героите му се помнят. Тук са събрани повестите му в пълен текст, без съкращения, така че ученикът да работи направо по оригинала, а не по преразказ или по откъс от христоматия. Изданието започва с „Богатият сиромах“. Първите страници въвеждат двамата неразделни чорбаджии Георги и Спиро, съседския разговор пред вратниците, разказвача бербер с прякора философ, а след това пренасят действието в Русчук по време на гроздобер, където младият Смил спори с приятеля си за търпението и за робството. Още от началото личи как авторът редува портрет, диалог и ирония, за да изгради своята картина на българското общество преди Освобождението. В сборника са включени и другите известни повести на Каравелов, сред които „Българи от старо време“, „Маминото детенце“ и „Хаджи Ничо“, така че текстовете за няколко теми от учебната програма стоят на едно място. Четенето на оригинала дава онова, което никой анализ не може да замени: живия език на епохата, характерните обръщения и пословици, битовите подробности и авторовата ирония, върху които после стъпва всяко съчинение. Текстовете са предадени със стила и с остарелите и диалектни думи на автора, така че се чува как е звучал българският език през Възраждането. При четенето си струва да се следят няколко неща: как Каравелов изгражда цял образ само с една подробност от облеклото или от речта, как поговорките и обръщенията носят готова оценка за героя и как разказвачът се намесва с ирония, вместо да обяснява. Точно тези места се оказват най-добрите цитати за съчинение или за отговор на литературен въпрос. Подходящо е за четене по програма, за търсене и подбор на цитати, за подготовка на преразказ и за час по литература, в който се работи върху конкретен откъс.