Глава си давам, Яна не давам: историческите народни песни за робските насилия и неволи и песента „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово?“, анализ
Зареждане на оценките…
ИСТОРИЧЕСКИ НАРОДНИ ПЕСНИ – „ДАВАШ ЛИ, ДАВАШ, БАЛКАНДЖИ ЙОВО?“
ЗА РОБСКИТЕ НАСИЛИЯ И НЕВОЛИ
Многобройни са историческите песни, които свидетелстват за издевателствата на османските нашественици над българското население, за насилието и в същото време – за достойната съпротива на народа ни. Макар и потиснат, унижен и смазан от робството, той не губи волята си за свобода, не се примирява, а се противопоставя решително на поробителя и с цената на най-големи жертви успява да запази своята народност и език.
В културната памет на българите остават съхранени завинаги думите на Васил Левски: „Един народ, който не извоюва сам свободата си, не може да я заслужи.“ Доказателство за непрекъснатите борби срещу чуждите потисници са историческите народни песни. Те възхваляват героизма на българите, тяхната всеотдайност и жертвоготовност в името на родината – страдалница. На нерадостните й съдбини, мъки и скърби народният певец посвещава не една песен. В тези народнопесенни творби героят не е от царски произход, не е и от средите на популярните юнаци, възпети в юнашкия епос. Той е обикновен човек от народа, който понася и изстрадва на своите плещи жестокостите на робството. По дух героя т е свободна личност, за която собственото щастие е възможно единствено при наличието на щастие и за другите – близките и милия народ. Борбена и смела натура, той носи в себе си гневното отрицание на покоя и примирението, бунта срещу робския страх и срещу апатията на част от останалите си сънародници. Героят категорично не приема каквото и да било посегателство върху човешкото достойнство, затова решително се противопоставя на трагичните реалности в живота.
От най-ранна възраст българинът е закърмен с идеята за свободата. В една историческа песен се разказва как майката възпитава своя малък син силно да люби родината си и силно да мрази поробителя – паралелът с Ботевата поема „На прощаване“ се налага от само себе си:
Нани ми, синко, Стоене,
нани ми, расти, порасти!
Като си, синко, порастеш,
царството да си отървеш
от чужди ръце погански.
В друга историческа песен татари отвличат моми, които не се примиряват със злочестата си участ и търсят различни пътища, за да се освободят от чуждото посегателство върху честта и достойнството си. Като рефрен звучат думите на млада невяста, която подканя българите, събрали се на събор за Спасовден, да убият проклетия татарин, посегнал на честта й. Друга пък девойка дръзко се подиграва на кадията, който иска да я отвлече. Непримирима е и болната жена, омъжена насила за татарин, който я пита дали не й е омръзнало да лежи и да се лекува. А тя му отговаря:
Дек се е чуло, чуло, видело
на бела лоза църно грозде,
на църна лоза бело грозде,
та и бугарка арапин да люби.
Народностното съзнание и любовта на българите към род, родина и към най-близките хора са разкрити в ярки и силно вълнуващи образи. Често в тях се възпява момъкът, който е принуден да служи като ратай у турски паша и който упорито отказва да приеме мюсюлманската вяра. Това са най-вече песни, възхваляващи героичното поведение на мъже и жени, самоотвержено защитаващи своите най-близки хора от насилията на жестокия поробител. Така например в една не много известна историческа песен сестра се опитва да спаси своя брат Димновидец от „църни угрье и татаре“, които нападат дома й. Насилниците я хващат и измъчват, но тя не го издава:
– Се сечете, нищо не знам,
извартете – я па не знам.
Отсекли ю бели раце,
отсекли ю бели нози,
извартели църни очи,
та па она не казала.
Либето на Димновидец обаче го предава и татарите успяват да го заловят. Тогава сестрата се провиква:
Леле, брате, Димновиде,
немам очи да те видим,
немам раце да те пригърнем,
немам нози да те изпратим.
Насилниците, трогнати от голямата обич и преданост на сестрата, пускат Димновидец.
Мотивът за саможертвата на най-близкия човек е разработен и в други исторически песни. Но несъмнено най-хубавата от тези творби е песента „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово?". Тя пресъздава едни от най-страшните моменти на робството, когато насилието и стремежът за претопяване на подвластното население стигат дори до пълното физическо унищожение на човека. В нея обаче се откроява и героичното поведение на обикновения българин пред османските насилници, неговата духовна сила и народностна устойчивост, готовността му да понесе всички мъчения, но да остане непреклонен и непобеден в своята изстрадана жертвеност. Освен това тази великолепна творба на народнопесенното творчество разкрива и силната любов на брат към сестра.
Анафоричното повторение: „Даваш ли, даваш...“, ни подсказва, че то е отправено към човек, който носи отговорност за живота и съдбата на младата и хубава българка Яна. Както се иска ръка за жена от баща или от по-голям брат, така поробителят издевателски иска Яна, за да я потурчи:
– Даваш ли, даваш, Балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
– Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра!
До последния стих на песента, където едва се разкрива родствената връзка – не става ясно дали този човек, който е готов да даде главата си за Яна, е неин баща, брат или любим. Може да бъде всеки един от тях! Така народният певец постига по-голямо напрежение и драматизъм при предаването на страшното изпитание, което предстои да се случи с героя.
Удивително е художественото майсторство на народния певец при извайването на мъжествения образ на Балканджи Йово. Самото име подсказва, че този човек е планинец, че идва от Балкана – пазител на героични легенди. Със забележителна пестеливост на изразните средства и с помощта на една съвършена композиция и жив диалог са обрисувани образите на брата и сестрата. Суровите щрихи на изображението придават монументалност и същевременно затрогват и вълнуват. Песента докосва най-съкровените чувства на народната душа.
Балканджи Йово е категоричен и неотстъпчив в отказа си да даде своята родна сестра „на турска вяра“:
Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра! –
Въпреки нечовешките мъчения, на които е подложен, той отстоява правото си на духовно свободна личност. Защо всъщност турчинът настоява братът да „даде“ своята сестра? Нали силата е в неговите ръце на поробител и насилник? Той би могъл безпрепятствено да я отвлече и без съгласието на Балканджи Йово, както става в самия финал на песента. Но целта на турчина е да го унижи, да потъпче честта и достойнството му, да го унищожи като човек, за да го накара да разбере кой е силният на деня. „Даването“ в песента е акт на отричане от християнската вяра, акт на предателство не само към най-близкия човек, но и към страдащия под хомота на робството български народ. И точно това дава сили на Балканджи Йово да не отстъпи пред жестоките изтезания преди смъртта си. Финалът на песента е наситен с изключителен трагизъм, който сякаш придобива извънвремеви измерения. Натуралистично предадените мъчения будят страх и ужас, но и възторг от устойчивия дух на Балканджи Йово. Братът е унищожен физически, но духът му остава непобедим. Затова успява да събере сетни сили за последно сбогом:
Хайде със здраве, хубава Яно!
Очи си нямам аз да те видя,
ръце си нямам да те прегърна,
нозе си нямам да те изпратя!
Значението на историческите песни, възкресяващи и увековечаващи спомените за робските насилия и неволи, е огромно, защото те успяват да съхранят борбения дух на българския народ. Като едни от най-мощните изразители на народния протест през вековете на робството, тези народнопесенни творби възпитават поколения българи в любов към родината, свободата и правдата.
Свързани материали
„Глава си давам, Яна не давам“: анализ на историческите народни песни „Овчар си гора питаше“ и „Даваш ли, даваш, балканджи Йово“
Две песни и две различни лица на едно и също робство: в едната страда самата гора, в другата един човек отказва да отстъпи. Разработката ги разглежда поотделно и после ги събира в общ извод. Първата част е посветена на „Овчар си гора питаше“ и на по-лиричната тоналност, с която там е разработен мотивът за робството. Проследени са ролята на гората като основен участник и като символ на българския народ, композиционният похват на диалога между гората и младия момък, възходящата градация и трите състояния на гората, откроени с точни цитати. Отделно внимание е отделено на преплитането на двата разказа, на гората и на „трите синджира роби“, и на това какво оплакват поотделно девойките, невестите и юнаците. Втората част тръгва от „Даваш ли, даваш, балканджи Йово“ и от драматичния диалог между турския войвода и Йово. Разгледано е защо потурчването е най-тежкото унижение, как поробителите се стремят да склонят, а не просто да отведат, и каква цена определя за себе си героят. Тълкувани са физическото унищожение на Йово, преувеличението, чрез което народният певец изразява преклонението си, и раздялата с хубава Яна, която не прекъсва духовната връзка между брата и сестрата. Финалът обобщава какво разкриват историческите народни песни за душевността на българина. Самото заключение е формулирано в текста и не е преразказано тук. Разработката е подходяща за анализ на фолклорна песен, за съпоставка между двете творби, за теза върху робството и народностната устойчивост и за отговор на литературен въпрос в час.
Народна поетична хроника на робството: разработка върху историческите народни песни, от похода на цар Иван Шишман до Балканджи Йово
Обзорна разработка върху историческите народни песни: какво отличава този дял от фолклора и защо тъкмо той е най-прякото доказателство за връзката между историята на един народ и неговата поезия. В началото песните са сравнени с юнашките. Показано е защо в тях няма митологични същества и старинни вярвания, откъде идва по-голямата им историческа конкретност и защо въпреки това от тях не бива да се иска документална точност. Обяснени са и анахронизмите, разместените имена и събития, като последица от устното предаване по памет. Следва подреждането на песните по тематични групи и по епохите, за които разказват, от превземането на България от турците и последните Шишмановци до националноосвободителните движения и войните. Същинската част се спира на две творби. Първата е песента за похода на цар Иван Шишман, започваща с „Откак се е, мила моя майно ле, зора зазорила“: разгледани са военната картина, веригата сравнения за войската, мястото на сражението в Софийско поле и това как народният певец е оценил владетелите си, без да ги идеализира. Втората е песента за Балканджи Йово, четена през композицията, изградена почти изцяло върху диалога, и през пестеливостта, с която е предадена трагедията на брата и сестрата. Финалната част обобщава какво е значението на тези песни за възпитанието и защо те остават сред най-силните художествени постижения на народното творчество. Разработката е подходяща за преговор върху фолклорния дял, за отговор на литературен въпрос и за подготовка на съчинение върху народната песен и историята.
„Кой глас ще ми викне, запее?“: песента и пеенето в „До моето първо либе“ и в лириката на Христо Ботев, разработка с тези и аргументи
Разработка върху един от най-устойчивите мотиви в Ботевата поезия, песента, проследен последователно в „До моето първо либе“, в „Хаджи Димитър“ и в цялата лирика на поета. Първата част тръгва от обстоятелствата около публикуването на стихотворението през 1871 г. и от двата полюса, между които е поставен лирическият Аз: любовната песен на либето и песента на Балкана. Разгледани са промененото отношение към любовта, повелителните глаголни форми, чрез които героят търси промяна, причините, поради които изборът се оказва предрешен, и начинът, по който смъртта се превръща в желана мярка за смисъл. Втората част пренася мотива в „Хаджи Димитър“ и показва как песента изгражда единството между герой, народ и природа, каква роля играят жътварската песен и хайдушката песен на Балкана и как чрез тях подвигът получава своето философско обобщение. Най-обемната част е теоретична и обяснява защо пеенето не е обикновено общуване: ритуалният произход на гласа, деперсонализацията на певеца и отвъдността, която Ботевата поезия използва като символ на надмогването. Върху тази основа са изведени три тези, за гласа, за чуването като нравствен акт и за пеенето като надмогване на делничното, всяка от които е подкрепена с аргументи и цитати от „Към брата си“, „Елегия“, „Хайдути“, „Борба“, „Делба“, „Моята молитва“, „На прощаване“, „В механата“ и „Обесването на Васил Левски“. Подходяща за интерпретативно съчинение, за есе върху мотива за песента и за подготовка за матурата, когато е нужен цялостен поглед върху Ботевата лирика, а не анализ само на едно стихотворение.
„Слънцето спряно сърдито пече“: анализ на „Хаджи Димитър“ от Христо Ботев, раната на деня и песента на нощта
Между кървавата рана на пладнето и чудното пеене на Балкана в полунощ се разгръща този подробен анализ на „Хаджи Димитър“ от Христо Ботев. Началото поставя творбата в нейното време: епохата на робството, гласът на поета революционер и въпросът за границата между смъртта и безсмъртието. Следва разбор на жанра. Показано е защо баладата тук приема и одични, и елегични черти, кои белези издават всяка от тези линии и как творбата едновременно ридае и слави. Отделно е разчетено заглавието: защо конкретното историческо име, а не безименният юнак, отваря стихотворението. Същинската част върви по строфите. Разгледани са контрастът между печащото слънце и нощната чудесност, песента на жътварката в робската земя и хайдушката песен на планината, образът на ранения войвода, солидарността на орлицата, вълка и сокола, идването на самодивите и краткият, но тежък диалог с тях. Композицията е проследена до кръговия финал и до онова, което той променя в смисъла на цялото. Самостоятелен акцент е поставен върху художествените средства: епитетите, антитезите, персонификациите, хиперболата и повторението, което се връща като вътрешен ритъм. Отделен раздел разчита Балкана като нравствено пространство, а мотивът за песента, като начин паметта да остане жива. Финалната част обсъжда посланието на творбата, връзките ѝ с романтизма и с просвещенската вяра в общото дело, както и моралния въпрос, който баладата отправя към читателя, без да му налага готов отговор. Анализът е подходящ за подготовка за час, за писмена работа и за преговор върху Ботевата поезия.
„Жив е той, жив е!“: смъртта и безсмъртието в баладата „Хаджи Димитър“ от Христо Ботев. Разработка
С думите „Жив е той, жив е!“ започва най-величествената българска балада за борбата между смъртта и безсмъртието, а разработката проследява как Ботев превръща гибелта на войводата в опоетизирано безсмъртие. В началото са дадени историческите сведения за четата: преминаването на Дунав, боевете край Караисен и Горна Липница, пленяването на Стефан Караджа и последното сражение на връх Бузлуджа. Оттам нататък текстът следва баладата строфа по строфа. Разчетено е началното твърдение за живия юнак редом с картината на смъртно ранения борец, ролята на „сърдитото“ слънце и на песните на робините, както и резкият обрат, който превръща поражението в подвиг. Показано е как мотивът за безсмъртието се преплита с мотива за песента и защо на юнака е отнето правото на гроб. Самостоятелен акцент е поставен върху идиличната картина с орлицата, вълка и сокола, върху нощния Балкан, който пее хайдушка песен, и върху появата на самодивите с „бели премени“. Обяснено е и как римите в тази строфа изграждат усещане за космичност и извънвременност. Финалната част проследява денонощния кръговрат в творбата и извежда въпроса кой заслужава безсмъртието в песента. Разработката съдържа подбрани цитати от баладата, готови за използване в съчинение или в отговор на литературен въпрос, и е подходяща за подготовка на изпитване, за преговор преди класна работа и за самостоятелна работа върху Ботевата поезия.
Анализ на песните „Стани, стани, юнак балкански“ и „Вятър ечи, Балкан стене“ от Добри Чинтулов – теми, образи, мотиви и послания. Тръбата над Балкана
Двете песни на Добри Чинтулов се учат заедно, а обикновено се анализират поотделно. Тук са поставени една до друга от първата страница до последната – и точно в това е силата на материала. Съпоставката, която иначе се прави набързо в час, тук е разгърната докрай. Съпоставката започва още в началото, с таблица по пет признака: дължина, начало, тон, водеща дума и цялостно въздействие. Пет реда, които се преписват направо в тетрадка и вършат работа при всеки въпрос за разликата между двете творби, устен или писмен. Оттам нататък разработката минава през единадесет озаглавени раздела с римска номерация. Обхватът е рядко пълен: епоха и автор, съдържание на двете песни, анализ на строежа, трудностите пред читателя, смисълът на ключовите думи, заглавията с началата и краищата, мотивите, героите, конфликтите, посланията и обобщение. Разделът за мотивите изброява десет отделни линии, всяка с цитат от текста. Този за героите разглежда шест образа, включително природата като действащо лице. Конфликтите са седем, подредени от външния към най-вътрешния, а посланията – седем, всяко формулирано в едно изречение. Такава изчерпателност рядко се среща на едно място. Отделно място заема речниковата таблица – шестнадесет остарели израза от двете песни с обяснение на всеки. Тя решава предварително най-честото затруднение при четенето и спестява ровенето в речник. Онова, което отличава материала от обичайните анализи, е тонът. Изложението не съобщава изводи, а води към тях: почти всеки раздел завършва с въпрос към читателя, при това въпрос без готов отговор. Общият им брой надхвърля дузина, а последният излиза изцяло извън творбите и се обръща направо към днешния ден. Такъв похват превръща анализа в разговор, а не в диктовка. Езикът е достъпен и обяснява през познатото – защо повторението в едно заглавие има смисъл, защо липсата на имена е предимство, защо редът на частите не може да се размести. Всяко твърдение е подкрепено с цитат, отделен на нов ред, така че доводът и текстът се виждат едновременно. Преподавателят получава готов урок с въпроси за беседа, вградени на място; двете таблици могат да се раздадат отделно, а всеки от единадесетте раздела върши работа и самостоятелно. За ученика ползата е двойна: покрити са всички въпроси, които се задават при изпитване, а въпросите в самия текст подготвят и за онова, което не се пита направо – собствената позиция. Материалът е годен за отговор на литературен въпрос, за интерпретативно съчинение и за преговор преди класна работа.