Кон - Атанас Далчев

    Атанас Далчев
    Кон

    Детето беше още твърде малко,
    ала очакваше тоз миг със трепет,
    загледано от горния прозорец.
    Разтваряше стопанинът вратата
    на свойта двуетажна селска къща
    и в двора втурваха се двата коня
    един след друг, с размахани опашки,
    препускаха и цвилеха високо,
    повдигнали глави, развели гриви,
    додето ги във дама приберат.
    Те идеха несдържно като вихър
    и също тъй несдържно като вихър
    отнасяха душата на детето.
    А то в прегръдките на свойта майка,
    готово всеки миг да се откъсне,
    трептеше цяло като лист на клон.

    И първата му дума беше: кон.

    Човек загубва рано или късно
    с годините и своите илюзии.
    Детето своята загуби много рано.
    След три години, четиригодишно,
    завърнало се вече във трада,
    то на разходка със баща си срещна
    отново своя блян. Той беше хубав
    и както някога неотразим.
    Ездачът, коня за юзда повел,
    видя възторга буен на детето,
    издигна го полека над главата
    и въз седлото скърцащо го сложи.
    О, как високо беше тука горе!
    Като на планина. И как тревожно!
    Под него нещо шаваше неспирно,
    вълнуваше се; и когато конят
    се понаведе да отскубне стръкче
    до дънера на някаква борика,
    уплашеният поглед на детето
    по склона на врата му се търкулна,
    увисна в миг над пропаст. То изплака.
    Свалиха го; треперещо се хвърли
    в прегръдките на татко си със стон.

    И повече не спомена за кон.

    1965 г.