Към върха - Пейо Яворов

Поетът се обръща към собствената си песен като към жена, която се завръща при него след дълго скитане: тук е поместен целият текст на творбата, без съкращения и без коментар между строфите. Стихотворението започва със завръщането, с наведената глава и с думите, че назад няма какво да се гледа. Оттам нататък следва дълга поредица от въпроси, с които говорещият изрежда местата, където песента е била без него и заедно с него: при бедния труженик в прихлупената изба, при селянина в полето, из тъмните балкани над гроба на великаните, пред развратницата и пред невинността. Средната част е разказ за самото преследване, за ревността и безсилието, за претърсените на миг пленени души и за онова, което търсенето на истината и на лъжата в тях оставя накрая. Последните строфи преобръщат посоката: от скитането се стига до върха на самотата и до финал, изграден върху образите на пламъка, дима и горенето. Творбата е удобна за наизустяване, за точно цитиране в анализ или съчинение върху символизма у Яворов и за наблюдение върху обръщението, реторичния въпрос и повторението като организиращи похвати.

Пет строфи в дълъг, бавно разгъващ се стих, които започват и завършват с една и съща картина: тук е поместен пълният текст на стихотворението „Гора“ от Димчо Дебелянов. Творбата е дадена изцяло, с оригиналното делене на стиховете и с авторовите форми, така както се цитира в час. Пръстеновидната композиция личи веднага: началните стихове се връщат във финала с една малка, но съществена промяна на думата. Стихотворението рисува гората накрай полето като място на покой и приютена тишина, в която заглъхват страстните хорове на многогласното поле и морните криле намират подслон. Оттам нататък текстът следи какво намира в нея отрудения пътник: спомена за миналото в тръпнещите нощни листа, ласкавия живот в зори и мъдро спящите копнежи над примирената вода. Текстът е удобен за четене на глас, за точно цитиране в интерпретативно съчинение или в анализ, за упражнение върху епитета, звукописа и олицетворението и за проверка при наизустяване. Тълкуване тук не е добавено: страницата дава самото стихотворение.

Три строфи, в които мартенският сняг се стопява, речицата тръгва и по друма вече вървят хора. Разборът тръгва от историята на самото име Яворов. В началото е разказано как Пенчо Славейков става „кръстник“ на младия Пейо Крачолов, кои са първите творби, отпечатани с новия псевдоним, и къде излизат те. Оценката на Тончо Жечев е използвана, за да се очертае мястото на поета между Ботевата традиция и Вапцаров. Оттам вниманието се насочва към първата строфа: одухотворяването на селската речица, какво носи определението „съживена“, как движението измества зимния покой и защо тази промяна се усеща най-силно именно на село. Втората част се спира на светлината и на звука. Разгледани са ясното небе и „разпаленото слънце“, полетът на птицата като порив към нов живот и глаголът, с който цялата строфа се превръща в поздрав към идващата пролет. Самостоятелен акцент е последната строфа, в която пейзажът се допълва с човека: безглаголното изречение и скритата в него динамика, пробудените ниви, които чакат човешките ръце, и утъпканият друм с работливите селяци. Финалната част обобщава какво внушава кратката творба и я съпоставя с „На нивата“ и „Градушка“, за да проличи с какво „Пролет“ се отличава от трагичните картини на селския труд у същия поет. Подходящ е за подготовка за час и за изпитване по „Пролет“, за наблюдения върху пейзажната лирика и за писмен отговор на въпрос за връзката между човека и природата.

Пет петостишия, в които човекът говори за себе си като за дух, понесен без спирка из океана на тъмнината. Творбата е дадена изцяло, заедно с оригиналното посвещение. В началото лирическият говорител се самоопределя чрез урагана на битието: живота и смъртта са предвечните му крила, размахани задружно, предели не се виждат, а броят на бързотечните мигновения отдавна е изгубен. Следва въпросът, който движи цялата творба: къде отива този дух, терзан от знойна жажда, към светлина ли, към любов ли, и чий е родственият зов, който се обажда из хаосите. Пътят минава през димните звездни потоци и през гробно млъкналите бездни. Последните две строфи поставят две предположения, които обръщат целия смисъл на песента. Те не се преразказват тук. Текстът е подходящ за четене в час, за наизустяване, за точно цитиране в интерпретативно съчинение и за подготовка върху символистичната лирика на Яворов.

Анализ на социалната линия в творчеството на Яворов, съсредоточен върху двете творби, в които участта на българския селянин е пресъздадена най-силно. Въведението представя поета като наследник на Ботевата традиция: мислител с неспокоен дух и с изострено социално чувство, обърнат към неволите на народа. Първата част разглежда „На нивата“: денонощния труд на селянина, природата, която вместо съюзник се превръща в мъчител, бедняшката трапеза и идването на бирника. Показано е как от тази картина се ражда немощният, но искрен протест на героя и защо трапезата на човека, който изхранва държавата, се превръща в парадокс. Същинската част е посветена на „Градушка“. Проследена е композицията на поемата: началният монолог за вечното тегло, спомнянето на преминалите бедствия, неочакваният обрат към надеждата и светлите картини на сезоните, трескавата подготовка за жътва и дисонансът, който подготвя бедствието. Отделен акцент е поставен върху самата стихия: как чрез градация, елиптични изречения, алитерация и звукопис поетът превръща бурята в грандиозно стълкновение, пред което човекът застива безмълвен. Разгледани са и знаците, с които природата предсказва бедата, и първите признаци на страх у селянина, доловени с психологическа точност. Финалната част тълкува епилога на поемата, значението на епитета „кървав“ за труда, представата за „вечно зло“ и последната картина с посивелите лица, както и извода за демократичния дух на творбата. Анализът върви с цитати от двете произведения и с тълкуване на изразните средства, затова е подходящ за съчинение по темата за социалните мотиви у Яворов, за отговор на литературен въпрос и за подготовка на урок върху „Градушка“.

В нежната и меланхолична поезия на Дебелянов, населена с „белоцветните вишни“ на носталгичните блянове, стихотворението „Гора“ отваря паралелен свят на Красотата и Успокоението. Анализът разкрива защо лексемата е изписана с главна буква: Гората е символно обобщен образ на вечното, тихо и тайнствено пространство, което приютява изтерзания човешки дух и го докосва до тайните на битието чрез извисените до небесата клони. Проследени са модернистичната тема за завръщането към първоначалата и опозициите, върху които стъпва творбата: тленност и вечност, минало и настояще, труд и отдих. Показано е как лирическият аз търси път към себепознанието, връщайки се към първообраза на мечтаното щастие, и как пребиваването в сакралната гора се превръща в намиране на истинския дом. Финалът извежда тихата победа на смирението: духовното равновесие, просветлението и бленуваната завършеност на битието, които азът постига в единението с Гората.