Лексиката на българския език: лексикалната норма, значенията и употребите. Урок
Зареждане на оценките…
1. СЪЩНОСТ НА ЛЕКСИКАЛНАТА НОРМА
Лексикалната норма на българския книжовен език определя:
► Общоприетите значения на думите.
► Възможностите за употреба на думите в пряко и преносно значение.
► Правилата за употреба на думите в различни контексти и словосъчетания.
Думата е материален знак (съчетание от звукове или букви), който от една страна назовава явления от действителността (физически или абстрактни), давайки им имена, а от друга – изразява онези обобщени представи, характеризиращи различните явления, които наричаме понятия. Именно мисловната представа, изразявана от понятието, наричаме значение на думата.
В огромната си част значенията на думите са произволни – между същността на явлението и материалния знак, с който го означаваме, трудно се открива някаква връзка. В същото време обаче, за да предават информация, значенията на думите трябва да са общоприети. Това се постига с едно негласно споразумение между всички, говорещи даден език, че съответната дума ще означава точно определено понятие. По-късно тези общоприети значения са били събрани и съхранени в речници, заради което ги наричаме речникови значения.
От друга страна, думите не живеят в речниците, а в конкретната речева практика. А както знаем, всяко изказване се осъществява в точно определен контекст, при който общото речниково значение на думата се конкретизира и уточнява, за да предаде точно онзи нюанс на мисълта, който искаме да изразим в дадения контекст. Затова наричаме тези значения контекстови.
Например: Речниковото значение на думата път включва в себе си най-общо представата за придвижване в пространството. В различни контексти обаче това значение получава различни конкретизации. В изречението: Колата се движеше бавно по горския път значението на думата „път“ е: „физическо съоръжение, по което се извършва придвижване“. В изречението Утре тръгвам на път. обаче значението ще бъде: „придвижване от място на място“. А в изречението Неговият изпълнен с тревоги и грижи житейски път приключи вчера. думата „път“ е използвана, за да се означи образно идеята за протичане на човешкия живот.
Речниковото значение включва всички възможни контекстови значения на думата, констатирани в речевата практика. В речниците те се подреждат по честотата на тяхната употреба, като най-напред се посочва основното значение, а след това всички останали контекстови значения, включително и преносните. За да е по-ясно определението, всяко значение се илюстрира с пример.
Казаното ни подсказва и за още един признак, по който разграничаваме значенията, в които думите се използват. Те са:
► пряко значение и
► преносно значение.
Преносните значения се наричат така, защото „пренасят“ признаци на едно явление за означаване на друго, откроявайки някакво сходство.
Например: в израза Той има горещо сърце, значението на думата „горещо“ образно пренася идеята за топлина върху човешките чувства, които също са назовани образно с думата „сърце“.
В зависимост от механизма за уподобяване, преносните значения се определят като: метафора, метонимия, символ и алегория. В горния пример думата „горещо“ е метафора, а думата „сърце“ е метонимия (назоваване на едно явление с името на друго).
2. ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ ЗНАЧЕНИЯТА НА ДУМИТЕ
Значенията на думите, също както и явленията от действителността, са свързани помежду си. Различаваме следните смислови отношения между тях:
► Синонимия. В този случай значенията на няколко думи са приблизително еднакви като разликите се състоят в различни смислови нюанси.
Например: Идеята за млад човек може да се изрази с различни думи като „юноша“, „младеж“, „тийнейджър“, „подрастващ“ и т.н. Всяка от тях изразява общото значение, но има и определени смислови нюанси.
Важно е да се отбележи, че синонимията също зависи от контекста. Така например думата „висок“ е синоним на думата „дълъг“ в израза „висок човек“, но двете думи не са синоними в израза „висок морал“.
► Омонимия. В този случай думите имат еднаква форма – звукова или писмена, но различно значение.
Например: Думите въ̀лна и вълна̀ имат еднакъв звуков състав, но означават различни неща.
По степента на съвпадение омонимите са пълни и частични. Пълни са тези, при които думите съвпадат по начина си на произнасяне и писане във всички граматични форми. Частичните се разделят на омофони (произнасят се еднакво, но се пишат различно), омографи (пишат се еднакво, но се произнасят различно) и омоформи (съвпадат само някои форми на различни думи).
► Включване. В човешкото съзнание явленията от действителността се подреждат в строга йерархия от по-общи към по-частни. Така например думата тяло съдържа в себе си и значението на своите части, една от които е главата. Тя, от своя страна, включва в себе си значението на лице, а то пък – на нос, уста, брадичка и т.н. В езика тази йерархичност се изразява с помощта на родови и видови понятия. Важно е да се отбележи, че в различни контексти една дума може да изпълнява ролята и на родово, и на видово понятие.
► Противопоставяне. Много думи се явяват по двойки, означавайки противоположни явления от действителността. Те се наричат антоними, каквито са например думите ден и нощ, високо – ниско, късо – дълго, бяло – черно, съвестен – безсъвестен и т.н.
► Паронимия. Много думи имат общ произход и сходно звучене, но различно значение. Тях наричаме пароними. Такива групи думи са незабелязан – незабелязващ – незабележителен – незабележим; централен – централизиран – центристки; злобен – злостен – зловещ – злокобен и др.
3. АКТИВНА И ПАСИВНА ЛЕКСИКА. ИЗМЕНЕНИЯ В ЗНАЧЕНИЯТА НА ДУМИТЕ
В речевата практика ограничен брой думи и словосъчетания се употребяват свободно и във всички сфери на живота. Такива са думи като живот, свят, небе, вода, въздух, земя, река, море, правя ,пия, спя и др. под. Поради това че се употребяват особено активно, те съставляват активната лексика на езика. За разлика от тях по-голямата част от думите в един език се употребяват сравнително по-рядко от различни хора и в различни сфери от живота. Тяхната съвкупност образува голямата група на пасивната лексика. Голяма част от тези думи се познават от всички, макар да не се употребяват често, но когато ги срещнем, ги разбираме. Друга част обаче са познати само на ограничен кръг от хора, защото се употребяват в специализирани сфери. Ако ги срещнем, трябва да правим справка за значението им в тълковния речник.
Лексикалната норма е най-изменчивата от всички езикови норми. С течение на времето животът се развива, а това поражда нови понятия, докато други явления отмират, което води след себе си отмиране и на думите, с които ги назоваваме. По този признак лексиката на един език се разделя на:
► Историзми. Това са думи, назоваващи явления, които вече са изчезнали от живота. Такива са: катапулт, диканя, иго, боил и др. под.
► Архаизми. Това са думи, назоваващи все още съществуващи явления, за които днес се използват други думи. Такива са: багри (цветове), бран (война), люде (хора) и др. под.
► Неологизми. Това са нововъзникнали думи за назоваване на нововъзникнали явления. Такива са: компютър, таблет, холдинг, рейтинг и др.
4. СТИЛИСТИЧНО РАЗСЛОЕНИЕ НА ЛЕКСИКАТА
Освен лексикално и граматично значение думите имат и стилистична характеристика. Чрез нея говорещият изразява оценка, отношение, чувство. Тя прави речта адекватна на ситуацията на общуване. По този признак лексиката на българския книжовен език се разграничава на два големи дяла:
► Стилово неутрална лексика. Тя съдържа думи, които се използват във всички ситуации и всички функционални стилове.
► Стилово маркирани думи. В зависимост от ситуацията на общуване, от изразяваното отношение, както и от използвания функционален стил се разграничават следните категории:
а) вулгаризми. Те се използват основно в разговорната реч и изразяват презрително или отрицателно отношение към предмета, за който се говори, или за човека, на когото се говори. Например: кикимора, селяндур, плюскам, келеш и др. под.
б) евфемизми. С тях се заменят думи, чието значение се възприема като твърде грубо или твърде директно. Например: да почина (вместо да умра), присвоявам (вместо крада) и др. под.
в) диалектизми и жаргонизми. Те също се използват основно в разговорната реч и придават на речта нюанси на просторечие и принадлежност на участниците в общуването към определена субкултура. Например: надире, друм, гадже, купон и др. под.
г) книжна лексика. Това са думи, които се използват основно в сферата на официално-деловото общуване, политическия живот, правото, художествената литература. Съдържа предимно абстрактни понятия, специфична терминология, правни понятия, поетични думи и др. под. Например: категория, местожителство, декларация, висина, горест, изкупление и др.
5. СВОБОДНИ И УСТОЙЧИВИ СЛОВОСЪЧЕТАНИЯ
В речевата практика думите се съчетават с други думи, за да изразят търсения смисъл. Така се образуват словосъчетания, които имат едно по-конкретно и по-точно значение по отношение на думите, които го съставят. По това какъв е новополученият смисъл разграничаваме два основни вида:
► Свободни словосъчетания. При тях смисълът се получава от съчетанието на преките значения на думите, които го съставят. Например: отворих прозореца, купих си нов учебник, отидох на кино. Тук обаче трябва да отбележим, че не всяка дума може да се съчетава с всички останали в езика. Нужно е да има смислова съвместимост между тях, която произлиза от същността на явлението, за което се говори. Затова има думи, чиято съчетаемост е силно ограничена, понякога до една-единствена друга дума. Така например думата цвиля може да се съчетае само и единствено с кон. Дори и употребена в преносно значение, тази дума може да се съчетае само с названия на живи същества, способни да издават звуци. При употреба на думите в речевата практика трябва да се внимава дали съчетаването им е възможно, или не.
Специално внимание трябва да се обърне върху съчетаемостта между пълнозначните и служебните думи. Допускат се много грешки, когато към определени глаголи се употребяват неправилни предлози, а и често говорещият се колебае кой предлог да употреби. Така например словосъчетанията присъединявам се към групата и влизам в групата са синонимни, но глаголите присъединявам се и влизам изискват употребата на различни предлози.
► Устойчиви словосъчетания. Те се образуват от свързването на две или повече думи, които изграждат едно цялостно значение, а изразът не се променя по състав и структура. Според това какво е новополученото значение устойчивите словосъчетания се делят на два основни дяла:
А) Устойчиви изрази. Тук спадат описателните и съставните названия, формулите на речевия етикет, устойчивите съкращения (абревиатури) и др. Например: заразна болест, момина сълза (цвете), развалям пари, добър вечер, БДЖ и др. под.
Б) Фразеологични словосъчетания. Към тях се отнасят фразеологизмите, устойчивите сравнения, пословиците, поговорките и крилатите изрази. Например: клатя си краката, като бял ден, от уста на уста, парен каша духа, разделяй и владей и др.
Значението на устойчивите съчетания е цялостно и непроменливо и затова те може да се възприемат като отделни думи. По тази причина те изпълняват всички функции на отделните думи – глагол, съществително, прилагателно, местоимение, наречие и дори междуметие. Имайки единно значение, устойчивите словосъчетания влизат в различни смислови отношения помежду си – синоними, омоними, антоними и т.н. Единното значение е и причината за непроменливостта на устойчивите словосъчетания.
6. ПРИЛАГАНЕ НА ЛЕКСИКАЛНАТА НОРМА В РЕЧЕВАТА ПРАКТИКА
При подбора на думите, които се използват в речевата практика, трябва да се спазват следните основни принципи:
► Значението на използваната дума трябва да е максимално близко до това, което искаме да съобщим – във всичките му смислови нюанси, отношения и чувства, както и да не се допускат двусмислия и погрешно разбиране. Особено внимание трябва да се обръща на използваните термини – значението им трябва да е точно и да съвпада във всички случаи. Но тъй като терминологията най-често произлиза от гръцки и латински, значението на определен термин невинаги е ясно на говорещия и се допускат грешки. За улеснение тук даваме в приложение таблица с най-често използваните корени, представки и наставки, от които се образуват термини, за да се знае тяхното точно значение.
Принципът, че значението на използваната дума трябва максимално точно да изразява смисъла на това, което говорещият иска да каже, води до едно златно правило: Никога не употребявай дума, чието значение не знаеш! Така например днес често се чува думата отсервирам. Има се предвид разчистване на масата след хранене. Но думата сервирам идва от латински и означава „служа“, „обслужвам“. Трудно е да си представим как някой ще от-обслужи масата.
► Връзките между използваните думи трябва да са допустими с оглед същността на явленията, за които се говори. Често се допускат грешки при използването на думи, чието съчетаване е неприемливо.
► Преносните употреби на думите трябва да са ясни на всички участници в общуването. Дори и в поезията, където употребата на неочаквани метафори е достойнство, говорещият трябва да е сигурен, че изразът му ще бъде разбран.
► Изказването трябва да е стилово еднородно. Говорещият трябва да се съобразява с функционалния стил, подходящ за конкретната ситуация на общуване, и да не употребява думи и изрази, недопустими за него. Само в художествената литература се допускат стилово нееднородни изрази и то само тогава, когато се прави речева характеристика, изгражда се специфична атмосфера или се въвеждат различни мотиви.
Свързани материали
Негласният договор между говорещите: същност на лексикалната норма, речниково и контекстово значение на думите. Учебен материал по български език за 10. клас
Защо две изречения с една и съща дума могат да означават напълно различни неща и кой всъщност се разпорежда със значенията в един език? Разработка по български език, която обяснява същността на лексикалната норма, тръгвайки от съвсем всекидневни примери. Началото показва как една дума сменя значението си според контекста и стига до извода, че между говорещите съществува негласна уговорка какви да бъдат значенията на думите. Именно тя получава името лексикална норма и е формулирана точно, преди изложението да продължи нататък. Основната част е разделена на четири раздела. Първият разглежда речниковото значение: защо речниците изреждат по няколко значения за една дума, как се подреждат основното и преносните и защо термините са изключение от правилото за многозначност. Тук са включени и примери за грешки, които се дължат не на непознаване на езика, а на липса на обща култура. Вторият раздел въвежда контекстовото значение чрез кратък диалог и показва, че преносната употреба също е регламентирана и че уместността ѝ зависи от речевата ситуация. Третият раздел разглежда смисловите отношения между думите: синоними, омоними, антоними и пароними, както и включването на родови и видови понятия, с пример за това как синонимията се променя според контекста. Четвъртият раздел е посветен на промените в значенията: думи, които днес значат нещо друго, отпаднали и остарели думи, поетизми и напълно нови думи, влезли в езика заедно с новите явления. Изведено е и практическото следствие при четене на по-стари текстове. Разработката е подходяща за подготовка по темата за езиковите норми, за преговор преди изпитване и за самостоятелна работа върху значението и употребата на думите.
Думите като езикови знакове: значение, многозначност, синоними и фразеологизми. Урок по български език
Думите са най-важните езикови знакове: съставени от звукове, те назовават явления от действителността, физически като земя и вода или идеални като любов и добро, и така носят значение. Урокът въвежда в дяла на езикознанието, който изучава думите откъм значението им, лексикологията, и показва как между значенията се раждат отношенията близост, противоположност и включване. Оттам идват и основните явления в речника: синонимия при думи с различна форма и сходно значение, омонимия при еднаква форма и различни значения, антонимия при противоположни значения, паронимия при сходно звучене с общ произход, както и родово-видовото включване. Отделено е място на разликата между речниково и контекстово значение, на прякото и преносното значение и на многозначните думи, при които отделните значения са се раздалечили дотолкова, че на практика са възникнали нови думи. Финалът систематизира устойчивите словосъчетания: описателни и съставни названия, термини, поздрави от речевия етикет, а сред фразеологичните съчетания са фразеологизмите, устойчивите сравнения, пословиците, поговорките и крилатите изрази. Така урокът дава пълната картина как лексиката на българския език се променя, обогатява и подрежда.
Когато думата смени значението си. Учебен материал по лексика: пряко и преносно значение, метафора и метонимия
Едно и също съществително може да бъде разчетено по два напълно различни начина: веднъж като смисъл, втори път като набор от граматични признаци. С това разграничение започва и настоящият учебен материал по лексика, който поставя думата и нейните значения в центъра на вниманието. В началото речниковото и граматичното значение са съпоставени в таблица с конкретен пример, а след това е обяснено чрез кои части на думата се предава всяко от тях. Оттук нататък изложението се насочва към прякото, назоваващо значение и към пътищата, по които то се разширява. Същинската част представя двата основни типа преносна употреба. Метафоричната е илюстрирана с думи, назоваващи части на човешкото тяло, и с примери от Христо Ботев, при които е проследено как един цвят се превръща в символ. Метонимичната употреба е показана чрез стих на Иван Вазов, като е обяснено какво точно замества използваната дума и какъв ефект се постига. Отделено е внимание и на въпроса защо преносната употреба не е само белег на художествената литература. Следва кратък раздел за обогатяването на книжовния език и за думите, навлезли у нас от английски през последните десетилетия. Финалната част разграничава неутралните от експресивните думи и посочва по какви словообразувателни пътища една дума придобива оценъчна, иронична или пренебрежителна отсянка. Текстът е подходящ за подготовка по лексикология, за преговор преди изпитване и за упражнения върху значенията на думата в текста.
Когато една и съща дума значи различни неща: лексикалната норма на българския книжовен език (речниково значение, контекст и промени във времето)
Двама души си говорят за „братя“ и не се разбират. Точно от такъв дребен, но показателен пример тръгва този урок по български език, за да покаже защо общуването се нуждае от правила и какво именно урежда лексикалната норма. Началото изяснява защо думите трябва да се употребяват с общоприети значения и как многозначността превръща едно най-обикновено изречение в източник на недоразумение. Оттук се стига до самото определение на лексикалната норма и до трите основни аспекта, около които е организирана същинската част. Първият раздел е посветен на речниковото значение: какво представлява то, защо в речника значенията обикновено са повече от едно и по какъв ред се подреждат. Показано е и колко често грешките идват не от езика, а от непознаването на самите явления, с два примера за модерни, но неточни употреби на научни понятия. Вторият раздел разглежда контекстуалното значение. Чрез кратък ученически диалог е илюстрирано как една и съща реплика носи две съвсем различни значения и защо преносната употреба не е произволна, а също е закрепена в нормата, включително въпросът кога тя е уместна и кога не. Третият раздел проследява измененията в значението на думите: примери от възрожденската поезия, думи, които днес звучат поетично и остарели, и напълно нови думи, появили се заедно с новите неща около нас. Обяснено е и защо лексикалната норма е най-подвижната от езиковите норми и какво следва от това при четенето на по-стари текстове. Подходящ за подготовка по български език, за упражнения върху езиковите норми и за преговор преди изпитване или изпит.
От звука до текста: системата на езика. Петте езикови равнища и видовете езикови норми, учебен материал по български език
Езикът е система, но какво точно означава това и защо звукът, думата и изречението не се разглеждат по един и същи начин? Разработката отговаря, като подрежда езиковите единици в йерархия и обяснява всяко от петте равнища поотделно. Първата част представя фонетичното, морфологичното, лексикалното, синтактичното и текстовото равнище. За всяко е показано какви единици му принадлежат, защо промяната само на един звук променя значението на думата, каква е разликата между поглед към формата и поглед към значението и кой дял на езикознанието се занимава с него: фонетика, морфология, лексикология, синтаксис и текстология. Обяснението върви през разгледано изречение пример, върху което се проследяват частите на речта, морфемите, представката и коренът, а след това и частите на изречението. Втората част въвежда понятието езикова норма. Тя започва с кратък битов диалог, в който двама души не могат да се разберат, и оттам извежда защо са необходими общи правила. Дадено е определение на нормата и са изброени и обяснени отделните ѝ видове: фонетична, лексикална, словообразувателна, морфологична, синтактична, правоговорна, правописна и пунктуационна. Показано е и как равнищата се надграждат: как от звуковете се получават думи, от думите изречения, а от изреченията цялостно изказване с определена цел на общуване. Изложението върви с кратки определения и с примери от всекидневната реч, така че понятията да могат да се преговорят бързо. Накрая е показано защо спазването на нормата се възприема като белег на обществен престиж, с познат пример от европейската драма, и какви са последиците от езиковите грешки. Текстът е подходящ за преговор преди класна работа по български език, за самостоятелна подготовка по темата за строежа на езика и за учители, които търсят кратко и подредено обяснение на равнищата и нормите.
Думи, които не значат това, което казват: свободно, устойчиво и фразеологично словосъчетание. Разработка по български език с определения и примери
Един кратък откъс за отворения прозорец и уличната котка е поводът, от който тръгва тази разработка по български език. В същите няколко изречения се крият изрази като „на бърза ръка“, „превива гръб“ и „не ми дава сърце“, и точно те повеждат обяснението към разликата между свободното и устойчивото словосъчетание. Първата част съпоставя двата типа съчетания и показва защо при едните думата може да бъде заменена с друга, без изразът да се разпадне, а при другите замяната унищожава смисъла. Изведени са и двете определения, които ученикът трябва да знае точно. Втората част подрежда устойчивите словосъчетания във видове. Отделно са разгледани устойчивите изрази с описателните названия, съставните термини, преносните названия и формулите на речевия етикет, заедно с обичайните им съкращения. Следват фразеологичните словосъчетания с техните четири групи: същинските фразеологизми, устойчивите сравнения, фразеологизираните конструкции и пословиците, поговорките и крилатите изрази. Всяка група е придружена от списък с примери. Третата част е най-подробна и се занимава със смисловите и граматичните особености. Върху шест изречения е показано как един фразеологизъм може да поеме ролята на глагол, на съществително, на прилагателно, на местоимение, на наречие или на междуметие. Обяснено е защо изразите са традиционни и неизменни, откъде идват старинните форми в изрази като „добър вечер“ и „со кротце, со благо“, и как фразеологизмите влизат в отношения на синонимия, омонимия и антонимия, представени чрез съпоставени двойки. Финалната част се спира на употребата в речевата практика: кои фразеологизми са стилистично неутрални, защо разговорната реч и художествената литература са тяхната естествена среда и кои изрази носят подчертано книжовен характер. Разработката е подходяща за подготовка за класна работа и за упражнения върху лексикалната система на българския език.