„Как ще живеем, ако не гоним измамата?“: пълният текст на разказа „Мечтатели“ от Елин Пелин
Зареждане на оценките…
Елин Пелин
Мечтатели
Селският доктор, чичо Горан, с възпретнати до колене крачоли на потурите си, с обрамчена торбичка, гази наведен из реката и търси пиявици. Той върви бавно, внимателно обръща всеки камък, заспал в спокойната водица, и се взира в нежно милвания от стуите кадифен пясък по края. Шапката му се е килнала назад и едвам се крепи на едното му ухо, но той, вдаден в работата си, не намира минутка време да я поправи и върви наведен с вцепенена шия, пуши с луличката си, захапана накриво, и търси. Право върху него падат пладнешките лъчи на майското слънце и по потната риза на гърба му се лепят на рояк малки лъскави мушички, предвестници на сухо лято.
Така той извървя долът, като се провираше под сведените върби и ракитаци, и излезе наширокото в ливадите, дето реката тече бавно, разлива се повече и се пече на слънце между почти голи брегове. Обширните ливади, обрасли в буйна трева, се смееха под слънцето, щурците сговорно, усърдно и празнично свиреха. Реката, разгалена от слънцето и поздравлявана от жадната ширине, течеше тихо и бавно, ласкаеше златния пясък по брега и от време на време подплисуркваше леко, сякаш въздихваше. И тревите, и цветята наоколо посягаха към нейното освежително дихание.
Чичо Горан се изправи да разгледа наоколо.
Далечко из ливадите се щурашще човек. На всяка крачка той се спираше и ровеше дълго с тоягата си из тревата, като че търси нещо.
Чичо Горан турна мокра длан над вежди, гледа го дълго, и като извади лулата от устата си, извика:
— Рустем, хей, Рустем!
Момъкът се спря сред ливадите, вслуша се и се обърна. Чичо Горан му махна с ръка и Рустем се упъти към него с една усмивка, сякаш забравена отнякога на лицето му. Той дойде срещу чичо Горан, спря се на брега и се подпря на тоягата като овчар. От сухото му младо, мургаво циганско лице избяга усмивката. Под вехтия му и проскубан калпак над ушите се виеха тежки и черни кичури коса. Скъсаната му кирлива ризица бе отворена широко и под нея се виждаха слаби мършави гърди. Дрипав ален пояс увиваше като гъжва високото му стройно тяло. Крачолите на закърпените му потурци, излинели от старост, бяха разкопчани до коленете и свободно се матаераха въз босите му крака. Той стоеше на брега лек като вятър, приличен на някое водно насекомо, готово да заиграе по шаварлака. Черните му очи гледаха издълбоко като издъно, и в тях гореше някаква далечна мечта.
— Що се луташ из ливадите като въртоглав, да не си изгубил кесията с парите си? — каза чичо Горан.
Циганчето се засмя, наведе се засрамено и почна да чука едно камъче в тоягата си.
— Е така, ходя — що да правя!
Чичо Горан се наведе и пак запрестъпя из реката.
— Намират ли се, намират ли се? — попита Рустем и тръгна полека по брега, успоредно с доктора.
— Няма ги много, но като е за лек — намират се.
— Ами истина ли сега докторите не позволяват пиявици?
— Какво знаят докторите! — каза сопнато чичо Горан и се изправи. — Знаят само пари да взимат и толкова. И какво ли разбират? Разболееш се, вземат те в болницата, оттук те тупнат, оттам не тупнат, оплези се, опули се, кихни, дихни, па като не разберат болестта ти, дадат ти за пет пари отрова, и туйто. На другия ден запушат цигарките си, смеят се и те порят да видят от какво си страдал.
Чичо Горан излезе от реката, поизтри ръце о потурите си, напълни лулата и, като махна с ръка, продължи разпалено:
— Кой, мислиш, развъди тия болести, дето сега са завладели света? Докторите ги донесоха от Европа, да правят опит. Едно време знаехме само щарка, сипаница и лошата пъпка. И то беше рядко, и лекът му прост. Сета?… Черва се объркват, охтики различни, нерви, главоболия и не знам още какви си болести. И на никоя лека не знаят. Колко зоктори, толко и церове.
Чичо Горан опъна няколко пъти бързо от лулата и тръгна полека към близките върби.
— Да починем малко.
Рустем тръгна с него. Като стигнахме сянката, чичо Горан откачи торбичката от рамото си, седна тежко на тревата и отложи шапка. По загорялото му продълговато лице течеха браздулици пот. Циганчето застана срещу него и го гледаше как жадно и сладко пуши лулата си.
— Седни де — покани го чичо Горан, който мълчаливо продължаваше да негодува против лекарите.
Циганчето полека се сложи на земята и загледа в мъгливата далечина.
— Шарлатани и нищо повече — поде чичо Горан — Моят братанец разправя, като бил войник, разболял се от нещо и го завели в болницата. Давали му там разни горчилаци и прашуляци да пие, смал не отровили момчето. Един ден му донесли чорба. Взел той да сърба, гледа — в лъжицата човешки пръст и на него пръстен…
Циганчето погледна плахо и с втрещени очи чичо Горан.
Но той не каза вече нищо. Очите му бяха се спрели нейде в ливадите. Там по пътя към селото вървеше народ на тумби, на тумби. Те се изтакаха из класилите ниви и пълнеха целия път. Чуваха се пискливи звуци от гайда.
— Сватба? — каза чичо Горан и погледна въпросително циганчето.
— Не — избор? — каза Рустем. — Тия пристигат от Шупливци.
— Вълци главата им да ядат! — рече докторът и цъкна плюнката си през зъби. — Влачат се по избори, бият се, трепят се, омразлъци правят, и какво? По-лошо става, по-добро не става! Народ — вълци главата му яли! Полъгал се по ума на разни панталонджии, доктори и нехранимайковци и мисли, че кой знае какви големи работи върши. Сиромах ли си, приятелю, спукана ти е работата. Все ще те лъжат, все на другите маша в ръцете ще си. Нямаш нищо в къщата си и се въртиш сиромашинката из село за торба брашно, да нахраниш децата си, а той, оня, панталонджията, който и да е тамо нему, ти казва: ти, приятелю, мислиш, че нямаш нищо, ама не е така, ти имаш най-голямото богатство в света — ти, каже, имаш избирателно право. И тоя синковец ти мушне някоя бюлетинка в ръка, ти се почешеш по врата, па я пуснеш в кутийката — и ето че хайдутинът дошъл да те управлява. Аз по тия работи не ходя. Душата ми се гнуси, като гледам всичко това, и децата си уча така да правят. Не им трябва. Нек овците избират овчар — ако не е Вълкан, то ще е Вълчан, пък те са братя пущините… Стойте си настрана, момчета, думам на децата си — лайте, ръмжете като кучета, ама овци не ставайте. Пазете се от тия гнусни работи!
Чичо Горан изчука лулата си о длан, откъсна една сламчица и почна да чести чубука. Рустем седеше неподвижен, чужд на докторските негодувания и мисли. Очите му блуждаеха в далечината и светеха без поглед. Слънцето прижижаше силно, а реката сякаш беше се спряла под сянката на върбите и не шаваше.
— Иих, сърчице човешко, и ти ако не си се настрадало, няма и да се настрадаш! — въздъхна докторът.
Водата сънливо избърбука край корените и пак заспа.
— Ходя си аз, момче, по полето — продължи той след дълго мълчание, — лежа по сенките, гледам небесния вис и си мисля: божичко мили, що ми не дадеш ти на мене една способност, хе тъй, каквото кажа — да стане. Света на рай ще ти обърна аз тебе. Ни болести ще има, ни тегло ще има, ни сиромашия ще има.
Циганчето въздъхна. То се обърна към доктора и го попита плахо:
— Може ли, чичо Горане, да се намери по нашите места разковниче?
Докторът го погледна изпод вежди и рече:
— Може! Може, но мъчно.
— Их, да мога! — въздъхна циганчето, развълнувано от далечно неизпитано щастие.
— Рядка тревичка е тя, Рустем, рядка!
— Две лета го диря вече, чичо Горане, и още две ще го диря, ама ще го намеря.
Циганчето гореше като свещица от тъмни неясни надежди.
Двамата замълчаха. За миг като че ли всичко утихна. Малко облаче мина под слънцето и изчезна. Наблизо един кълвач удари три пъти вещателно по кората на една стара върба и се потаи.
— Като има човек тая тревица, нищо друго му не трябва — въздъхна Рустем. — Може да има каквото поиска: кои — звездите да сваля, скрито имане да намери, да вземе мома, каквато му сърце желае.
— Хм — усмихна се докторът, — Акима ти е забъркала ума, момче. Не показвай слабост пред жените — никакво разковниче няма да ти помогне. Ще се луташ ти по полето като сенчица, а сърцето ти ще страда.
Циганчето се зачерви от срам и очите му се изпълниха с влага на любовен спомен.
— Акима не ме иска вече.
— Ако не иска с добром — открадни я.
— Краднах я веднаж, чичо Горане, ама ми се примоли, приплака, и аз я пуснах. Стана ми мило.
— Слаба душица си ти, чичовото.
— Тя още лани ми каза: Рустем, чакам те година, не мога вече. Заключвам си сърцето. Само с разкавниче ще го отключиш. Претърсил съм полето, тревица по тревица. Не ям, не пия — току ходя и търся.
— Търси, пиленце, търси, може да имаш късмет — каза потънал в дълбока мисъл докторът. — Как ще живеем, ако не гоним измамата?
Той развърза тютюницата, изчука лулата си и почна полека да я тъпче и да сумти. Слънцето бе прескочило отдавна зенита и сенките на върбите бяха се нахвърляли като жадни по реката.
— Рустем, ти бяла кукувица видял ли си? — попита многозначително докторът, заклати важно глава и запуши изтежко лулата.
— Не съм, чичко.
— Хе, и аз не съм…
— Дали има? — попита циганчето с очи, опулени от любопитство.
— Има, има, но къде е! Нея да я намеря, тогава да ме видиш ти мене. Едно време чак по Тузлука сме ходили с баща си да я търсим. Там бяха я видели.
— Защо ще ти е птичката? Лете куку-куку, пък зиме — през море и царството.
— Ех, нищо не знаеш ти, момче! Още от старо време има скрито едно черковно имане, някъде си, в някоя пещера. Ама какво имане! Триста биволски кожи пълни със злато. Когато го крили, изкопали в канарата петстотин златни стълби една до една. Отпреде на самата дупка пази смок. И какъв смок! Страшна работа.
— И-и! — каза плахо циганчето.
— Ама то не е жив смок. Той е направен, момче, от сто ока восък, люспите му са от жълтици, а очите му — от безценни камъни.
Циганчето зацъка с уста, поразено от учудване, захласнато от вълшебните думи на доктора.
— В тая пещера живее бялата кукувица, благословена от Господа с безсмъртие. Ще рече — да не умира во веки веков. Тая бяла кукувица някога била царска дъщеря. Тя се влюбила в най-бедния войник, пазач на царските палати. Баща и се разсърдил и хвърлил войника в огнена пещ. Дъщеря му от скръб се хвърлила при него и изгоряла. Бог превърнал душата и на бяла кукувица.
Докторът се прокашля и замълча. Реката тихо и равно шумолене, сякаш продължаваше чудната приказка. Сърцето на Рустем, развълнувано от подвига на влюбената девойка, биеше неудържимо.
— Е, после, чичо Горане?
Докторът протегна изтръпналите си крака, изпъшка и стана.
— Ако видиш тая кукувица — каза той, — и паднеш да и се поклониш и викнеш три пъти: Сестрице, бяла кукувице, той те обича още! — тя ще те заведе в пещерата и ще ти предаде скритото имане.
Докторът нагази пак в реката, наведе се и почна да се взира по пясъка.
— Да имам разковниче, може и тая кукувица да видя! — каза Рустем. И като стана, погледна слънцето, тръгна из ливадата и почна да рови тревата с тоягата си.
Денят бе се смълчал и със спрян дъх се бе заслушал в мечтателната песен на реката, в нейните откъслечни дълбоки въздишки, недомлъвки и томления.
Идин кълвач удари рязко няколко пъти по кората на една стара върба и също се заслуша.
Свързани материали
ТЕСТ – Елин Пелин (12 клас)
1. От кой разказ е цитатът? Нас са ни записали в дяволския тефтер още кога сме се родили... Се да съм бил прав, па съм сгрешил барем веднъж в пиянство! А пиех! От тегло и от мъка пиех, наистина, ама нали пиех? Така и така няма прокопсия, мислех си - пиех! Пий, па дето ще да му излезе края!... Постлах си хубавичко за пъклото! A) „Задушница“ Б) „Ветрената мелница“ B) „На оня свят“ Г) „Косачи“
„Нощес ще играят гергьовските огньове“: лирични разкази от Ангел Каралийчев, пълни текстове за четене („Гергьовски огньове“, „Земята на българите“, „Змей“, „Пролет“, „Ръж“)
Събрани на едно място, разказите на Ангел Каралийчев звучат по-скоро като стихотворения в проза, отколкото като случки с начало и край. Тук са пълните им текстове за четене, а не преразказ или анализ. „Гергьовски огньове“ е изповед на младия Калчо в деня преди Гергьовден: коситбата, срещата с куция Ибрахим при големия кладенец, обещаната мермерна чешма с девет корита, годеницата Мария и конете, които ще пасат на Белия камък, докато заиграят огньовете над скритото имане. „Земята на българите“ е лирично обръщение към родината като към жива жена, чиито очи помнят ослепените Самуилови войници, вдигнатия над светия старец Евтимий ятаган и куршума, пропищял една вечер в стария Балкан. „Змей“ пренася в света на поверието: Яна, която чака среща с невидимото същество на Коминчето, Никола, който не вярва на хорските приказки, и пламъците, обхванали житата, докато селото търси виновник. „Пролет“ проследява един ден на орача Илия, от чукането по прозореца преди изгрев до вечерното връщане с воловете, и мълчаливата среща с незнайната жена със зелени, замайващи очи. „Ръж“ е момински монолог в навечерието на жътвата: чукът на черния Нено, който кове сърпове, лудогорците, спрели за нощувка на мегдана, и мечтата да заминеш по света. Текстовете са подходящи за самостоятелно четене, за подготовка на преразказ, за характеристика на герой и за работа върху езика и образността на Каралийчев: сравненията, олицетворенията и диалектните думи, с които е изградена картината на българското село.
Когато читателят влезе в книгата: „Приказка без край“ от Михаел Енде, романът за четене с кратко въведение
Романът на Михаел Енде е даден тук за четене в български превод, а преди самия текст стои кратко въведение: кога и къде излиза книгата, какви адаптации е получила и кой е нейният главен герой. Историята започва с представяне на Бастиян Балтазар Букс, момче на десет-единайсет години, което обича да чете и да фантазира, но у дома живее в мълчание, а в училище е обект на подигравки и груби шеги. В едно дъждовно ноемврийско утро, бягайки от съучениците си, той се озовава в антикварна книжарница и там попада на книга, която собственикът не би му дал по никакъв начин. Оттам нататък четенето се превръща в събитие. Композицията е построена като книга в книгата: докато Бастиян чете на училищния таван, читателят следи едновременно неговата съдба и събитията в света, за който се разказва в открадания том. Двете линии са отделени и графично в текста, така че се вижда ясно кога героят чете и кога живее. Светът вътре в книгата е населен с най-различни създания, а при първата им поява става ясно, че там се случва нещо необяснимо и заплашително, заради което те тръгват на път. Какво е то, кой може да го спре и каква роля ще отреди приказката на своя читател, се разбира едва от нататъшното четене. Текстът е подходящ за четене по избор и за извънкласно четене, за читателски дневник, за подготовка на преразказ и на характеристика на героя, както и за съчинение по темите за въображението, за самотата, за приятелството и за смелостта да бъдеш себе си.
Разковничето, бялата кукувица и цената на мечтата: анализ на разказа „Мечтатели“ от Елин Пелин
Подробен разбор на разказа „Мечтатели“ от Елин Пелин, който тръгва от годината и изданието, в което творбата се появява, и стига до последния образ в епилога. В началото е изяснено какво подсказва самото заглавие и къде се крие проблематиката на текста: стремежът към недостижимото и към свръхестественото като опора на човека. Оттам разборът извежда основния въпрос, около който е построен сюжетът, и показва защо отговорът му не е еднозначен. Композицията е разгледана отделно: защо действието тръгва едва от третия абзац, каква роля играят първите два, как двамата герои влизат в текста и по какъв начин са изградени портретите им. Външният вид на селския доктор и на младия циганин е съпоставен щрих по щрих, за да се види какво казва той за мястото на двамата в обществото след Освобождението. Самостоятелен акцент е поставен върху двете вярвания, които движат героите: чудодейната трева и легендата за бялата кукувица. Проследено е как всеки от двамата се отнася с недоверие към мечтата на другия, а същевременно държи здраво за собствената си, и какво следва от това за разбирането на творбата. Отделен раздел е посветен на вмъкнатата в композицията представа за политическия живот и за положението на сиромаха, подкрепен с най-показателните реплики от текста. Финалната част разглежда природата като участник в разказа: как отделните ѝ реакции подсилват картините и защо епилогът оставя въпросите отворени. Разборът е подходящ за подготовка за час по литература, за домашна работа върху творчеството на Елин Пелин и за преговор преди класно съчинение или изпитване.
Резюме на романа „Ноев ковчег“ от Йордан Радичков
Космическият удавник, или въведение към Ноевия ковчег Разказвачът е обсебен от видение за огромен удавник, който многократно „преминава“ през съзнанието му. Когато го вижда откъм гърба, по плещите на удавника зеят пресни, дълбоки рани, сякаш от ръфане на хищно животно, но те никога не кървят. Лицето е безкосмено, повехнало, със сиви очи; понякога по тялото се появяват подпухнали морави петна, друг път повърхността е съвсем гладка.
Смехът на българското село: пет разказа от Чудомир („Un cadeau“, „Аламинут“, „Баклата“, „Без късмет“, „Вечеринка“), пълен текст за четене
Пет разказа от Чудомир, събрани в един файл и дадени в пълен текст така, както са писани: с диалектната реч, с прякорите и с късата ударна фраза, по която авторът се разпознава веднага. „Un cadeau“ започва на перона на гарата, където цялата официална власт посреща голям френски гост, а един сергиджия се промушва напред с необичаен подарък и с приветствие, което никой не е предвидил. „Аламинут“ е разказан от човек, който сравнява едновремешното пътуване до панаира с новото време на аероплани и бързина, и оттам стига до собствената си случка. „Баклата“ проследява един ден на жена, тръгнала по тъмно за нивата, но стигнала я чак когато слънцето е превалило, заради приказки и заплеси по пътя, и срещата ѝ с човека, който кладе купен на съседната нива. „Без късмет“ дава думата на шивач от чаршията, който се оплаква от жена си и от всекидневните ѝ благословии и обяснява откога според него го преследва липсата на късмет. „Вечеринка“ тръгва от майчината гордост на цяло село: синът ще казва стихотворение на вечеринката, а майка му вече е обиколила всички от единия до другия край, за да се похвали с него. Текстовете са дадени изцяло, без съкращения и без преразказ, затова репликите и описанията могат да се цитират дословно. Подходящи са за четене по избор и за домашно четене, за читателски дневник, за подготовка на устно представяне на творба от Чудомир и за работа върху хумора, иронията и речевата характеристика на героите.