Лудост, но има система в нея: мотивът за лудостта в „Хамлет“ от Шекспир и „Дон Кихот“ от Сервантес, съпоставителен анализ
Зареждане на оценките…
Безсмъртните образи на Дон Кихот и Хамлет са вълнували мислещите хора от различни времена и народи. Те привличат интереса и на съвременния човек. Учени литературоведи, философи и психолози са изписали много страници, за да изяснят тяхната същност, съпоставяли са ги и са търсили сходни черти и различия между тях. Наистина, на пръв поглед между тях като че ли няма нищо общо. Могат ли да си приличат блестящият високообразован принц на Дания и обеднелият идалго, захвърлен от съдбата в дълбоката испанска провинция, загубил разсъдъка си от четене на посредствени налудничави рицарски романи.Пред физически съвършения Хамлет Дон Кихот и външно изглежда като жалка карикатура. Това обаче е само на пръв поглед. По жизнена философия, нравствени възгледи и постъпки те си приличат като едноутробни братя близнаци,рожба на една и съща историческа епоха - късния европейски Ренесанс,много често характеризиран като "криза на Ренесанса".Същността на тази пли лика се корени в обстоятелството, че и Хамлет, и Дон Кихот са плод на една и съща естетика, на един и същ подход към изкуството,противопоставящ поезията на идеала и прозата на действителността. Един елегантен начин за представяне на това противоречие представлява изобразяването на лудостта. Така всеки, който носи в сърцето си идеалите на честта, свободата, красотата, справедливостта и любовта изглежда луд в очите на прагматично ориентираните хора. Ренесансът бележи края на Средновековието с неговото невежество,аскетизъм, схоластика и грубо господство на църквата и възвестява началото на нови времена - на свободомислие, вяра в силите на човека,разцвет на науката, изкуството, културата. Човекът от тази епоха получава ново самочувствие. Той вече не се надява само на Бога, а разчита преди всичко на себе си. Дон Кихот и Хамлет са носители на възвишените ренесансови идеали.Жестоките условия на живот обаче не им позволяват да ги осъществят в живота. Те са изключителни личности, но не могат да се преборят с по-силните от тях обективни обстоятелства. Това ги прави истински трагически герои, неразбрани и обявени за ненормални. Дон Кихот и Хамлет обявяват война на злото в света. Хамлет не може да се примири с неправдите, защото е дейна и честна натура, но да ги победи - няма сили. Чувството за самота до крайна степен засилва трагизма на героя. Сам срещу престъплението, лъжата и порока, той се потапя в "море от мъки" и иска да им сложи края. Срещу злото в живота се опълчва и Дон Кихот, но Сервантесовият герой действува без да разсъждава и в своето безразсъдство е убеден, че ще постигне целта си. Дон Кихот и Хамлет са мъжествени борци. Единият с престорена, а вторият с откровена лудост тръгват на бой с неправдата. И двамата са еднакво "безразсъдни". Не е ли безумие да се опълчиш сам срещу злините в живота? И за двамата са нетърпими "гаврите и бича на времето,неправдата на силния, на гордия презрението...потъпкването на законите,безочието на властта..." Забравили за себе си Дон Кихот и Хамлет безкористно се стремят да променят света, да възстановят нарушената хармония в живота, да възвърнат изгубените нравствени ценности, за да може човекът да изпълнява своето велико предназначение на земята. В "безумието" на Хамлет и Дон Кихот се съдържа дълбока мъдрост. Когато слуша какво говори Хамлет, успешно играещ ролята на умопобъркан, Полоний казва:"...това е лудост, но има система в нея." След случката с лъвовете Дон Диего де Миранда е принуден да признае, че всичко в обясненията на Дон Кихот е премерено "на везните на самия разум". В лудостта и на Дон Кихот има система, а там, където има система, там господствува разумът,защото системата е винаги плод на разум. Тя представлява една оформена жизнена позиция, съвкупност от основни принципи на отношението на човека към живота и хората. Неопределени са границите между разсъдъка и лудостта у Хамлет и у Дон Кихот. По този начин Шекспир и Сервантес дават на човечеството най-добрите уроци по мъдрост чрез устата на двама "луди". Дон Кихот и Хамлет наказват злото. Наказват го, а не отмъщават.Отмъщението разрешава конфликти между хора от определен кръг. То се поражда от лично раздразнение. Наказанието се осъществява от името на цялото общество. То се основава на общоприети нравствени принципи,издигнати в закон. Хамлет не отмъщава, а наказва. Той е лично засегнат - убит е баща му,узурпиран е престолът, който по право му принадлежи. Но не това е двигател на действията му. Те са породени от нещо по-дълбоко - неговата душевна хармония не може да се примири с разкъсаните връзки на времето,той иска "да намести неговите изкълчени стави". Хамлет не отмъщава на Клавдий, на кралицата и придворните. Като обективен и добросъвестен съдия той грижливо проучва всички обстоятелства около смъртта на баща си, старае се да проникне в душата на Клавдий. Чрез симулираната лудост и чрез пътуващите актьори изяснява най-фините психологически подробности, за да се убеди, че кралят е престъпник и узурпатор. За разлика от Хамлет Дон Кихот не проверява обстойно деянията,доказателствата и свидетелите. Той знае своя дълг и няколко прости благородни правила за живот, които прилага.
Хамлет не отмъщава и на Офелия, защото тя няма никаква вина пред него.Той я наказва само поради това, че предусеща в нея женската слабост,която по негово мнение неизбежно ще я доведе до престъпление като това извършено от майка му. Хамлет наказва злото, което вижда около себе си, а не хората, които са причинили зло на него лично. Той поема върху себе си наказанието за всеобщото зло и скърби, че няма време да накаже всички престъпления,извършени срещу човека, истината и красотата. Многократно Дон Кихот заявява, че е отмъстител срещу неправдите и злочестините, и той действително ги наказва с цялата енергия на своя буден дух. При него обаче отмъщението е издигнато до наказание, защото се отнася не до дела, извършени срещу него непосредствено. Дон Кихот заявява: "Аз съм рицар от Ла Манча, казвам се Дон Кихот и призванието ми е да странствам по света, за да се боря срещу неправдите и да наказвам злочинствата... Главната задача на моя занаят е да прощавам на смирените и да наказвам надменните." Дон Кихот и Хамлет са оръдия на всеобщото наказание. При това и двамата осъзнават, че са такова оръдие. Те изпитват жажда за чистота и благородство в човешките отношения, търсят в интересите и делата на хората разум, справедливост и красота. Дон Кихот се сродява най-силно с идеите на хуманизма чрез своето отношение към свободата. За него тя е едно от най-ценните блага за хората. С нея не могат да се сравняват всичките съкровища на земята, взети заедно. За нея трябва да се жертва всичко, дори и живота. Според Дон Кихот истинското благородство на човека се крие в неговите добродетели, а не в произхода му. Човек превъзхожда другите, само ако върши нещо по-съвършено от тях. Личните качества и нравствените добродетели, а не неговият социален произход,трябва да определят мястото на човека в обществото, защото "кръвта се наследява, а добродетелта се придобива и струва сама по себе си много повече от кръвта." Хамлет е принц, а се държи внимателно и човечно към по-нискостоящите В отношението му към тях няма и намек за надменност и чувство за превъзходство. Най-искрен и най-доверен негов приятел е Хорацио, човек, споделящ неговите възгледи, но не притежаващ аристократичен произход. Всички тези подробности свидетелствуват, че в естетиката на Шекспир и Сервантес лудостта се е превърнала в пространство за изразяване на най-съкровените човешки ценности. Освен това лудостта представлява прекрасно средство за изобразяване на човек,който е изпреварил времето си. Дон Кихот и Хамлет преживяват краха на своите идеали, но те и двамата излизат морални победители в борбата срещу злото в света. Умират като свободни личности, а идеите им далеч изпреварват времето, в което те живеят. Дълбоко идейно и нравствено родство свързва героите на Сервантес и Шекспир. Техните идеали представляват нравствен ориентир и за съвременността, затова ние чувстваме Дон Кихот и Хамлет като свои съвременници и учители.
Свързани материали
Рицарят мечтател и принцът мислител: съпоставителен анализ на Дон Кихот от Мигел де Сервантес и Хамлет от Уилям Шекспир като ренесансови герои, с прочит за нашето съвремие
Двама герои от различни страни и различни книги, а въпросите им се оказват едни и същи. Съпоставката тръгва от общото им положение на границата между старите и новите представи за човека и обяснява защо точно това ги прави едновременно възвишени и трагични. Първата част очертава идеала поотделно при всеки от тях: вярата на обеднелия испански благородник, че светът може да бъде поправен от този, който следва гласа на съвестта си, и жаждата за истина при образования принц, у когото същият идеал минава през съмнението и доказателството. Оттам изложението показва как всеки от двамата влиза в конфликт с реалността и защо и двамата остават неразбрани от обкръжението си. Следва темата за лудостта и разума, при която двата случая са изрично противопоставени, защото при единия става дума за състояние, а при другия за избрана маска. Отделен раздел е посветен на двубоя им с времето: единият идва от епоха, която вече е отминала, а другият носи идеи, за които неговата среда още не е готова. Финалите на двете произведения са разгледани един до друг, с вниманието към това какво губи и какво печели всеки от героите в последния момент от историята си. Последната част е обърната към днешния ден и описва двата типа поведение, които тези образи са завещали, с конкретни всекидневни примери и с въпроса какво се получава, когато човек е само единият от тях. Разработката върши работа при подготовка за съпоставителен анализ, за междутекстова връзка между двете творби и за съчинение върху ренесансовия герой и неговите ценности.
Рицарят и принцът срещу своя век: съпоставителен анализ на Дон Кихот и Хамлет като ренесансови герои
Съпоставителен анализ на двата най-разпознаваеми образа на Ренесанса, построен на ясни тематични двойки: всяка част поставя един и същ въпрос първо пред Дон Кихот, а после пред Хамлет. В началото е очертан ренесансовият идеал: чрез коя своя реч рицарят на Сервантес го разкрива най-пълно и каква мисия си поставя, а срещу това, къде се формират представите на датския принц за човека и какво според него отличава истинската личност. Следващата част сблъсква идеала с действителността: как Дон Кихот назовава своята епоха и как Хамлет вижда Елсинор и света около себе си, както и до какво душевно състояние го довежда това откритие. Самостоятелен акцент е поставен върху лудостта: подмяната на реалността с въображаемото при единия и престорената лудост при другия. Изброени са възможните обяснения за маската на датския принц и са привлечени гледните точки на Мигел де Унамуно и на Мишел Фуко, но изборът между тях е оставен на четящия. Частта за двубоя с времето сравнява волята и постоянството на рицаря с колебанието, мъчителния размисъл и самообвиненията на Хамлет и посочва кое е най-драматичното в неговото положение, когато трябва да води борбата със средствата на своя противник. Финалната част се спира на трагичното: самотата на двамата герои сред общество с фалшиви ценности, гибелта на принца и връщането на рицаря към предишното му име и към разума преди смъртта, както и върху това какво остава от тях въпреки печалната развръзка. Текстът е подреден в пет части с подзаглавия и е удобен за преговор: всяка от тях може да се чете самостоятелно, наблюденията са подкрепени с кратки цитати от трагедията и от романа, а съпоставките са изведени така, че лесно да се превърнат в теза и аргументи. Анализът е подходящ за съпоставителна тема и за есе върху ренесансовия човек, за характеристика на Хамлет и на Дон Кихот и за въпроси върху идеала, лудостта и трагичното в литературата на Ренесанса.
Отговор на литературен въпрос на тема „Съпоставка между Дон Кихот и Хамлет“: Ентусиастът и скептикът между идеала, действието и съмнението
Съпоставката е построена върху пет ясно означени прилики. Началото представя двамата герои като едни от най-великите литературни образи на Високия и Късния ренесанс и уточнява, че творбите им се появяват в началото на XVII век. Първата обща черта е, че и двамата живеят в свят, който не отговаря на техните идеали. Втората е, че околните ги смятат за луди, макар и по различни причини. Третата ги определя като дълбоки идеалисти и обяснява в какво вярва всеки от тях. Четвъртата показва, че и двамата са трагични фигури, но трагизмът им е от различен вид. Петата тръгва от една обща подробност, четенето, и извежда от нея неочакван извод. Всяка прилика е обоснована с конкретни моменти от двете произведения, а различията са отбелязани там, където имат значение. Разработката е подходяща като образец при съпоставителен текст и при подготовка за класна работа върху ренесансовите герои. Съпоставката е направена по признаци, а не по сюжети, което е и по-трудният подход, но именно той позволява двама толкова различни герои да бъдат сравнени убедително. Изводът обобщава какво свързва двамата герои отвъд отделните прилики.
„Векът е разглобен“: Трагедията на ренесансовия човек в средновековната вселена на злото. Подробен и разширен литературен анализ на „Хамлет“ от Уилям Шекспир с въпроси и отговори
Пред ученика е разгърнат цялостен прочит на най-известната трагедия в световния театър. Началото представя Уилям Шекспир и мястото на творбата в неговото наследство, след което са изяснени сюжетът и стилът на трагедията. Анализът следва действието: първият монолог на Хамлет, съветите на Полоний към Лаерт и появата на призрака, престореното полудяване и размисълът за човека, прочутият монолог за живота и смъртта, съдбата на Офелия и финалът на трагедията. Всеки епизод е свързан с водещата идея за разглобения век и за самотата на ренесансовия човек в един свят, останал средновековен. Практическата част е разделена на две групи въпроси и задачи и обхваща близо петдесет питания с отговори: за смисъла на ключов литературоведски термин, за това хуманист или мизантроп е Хамлет, вярващ ли е той или неверник, убеден ли е във вината на майка си и какво го възпира да действа. Обемът и подредбата правят разработката удобна както за подготовка за матура, така и за работа върху отделен епизод от трагедията. Предимство е и че цитатите са дадени в контекст: всеки от тях е обяснен чрез мястото си в действието, което улеснява запомнянето им и използването им в собствен текст.
Един и същ ренесансов човек в четири различни жанра: междутекстови връзки между „Притчата за трите пръстена“ от Джовани Бокачо, първа и осма глава на „Дон Кихот“ от Мигел де Сервантес, „Хамлет“ и Сонет 91 и Сонет 130 от Уилям Шекспир
Притча, роман, трагедия и две лирически миниатюри изглеждат несъвместими, докато не се чуе общият им въпрос: какъв трябва да бъде човекът и по какво да подрежда ценностите си. Разработката тръгва оттам и свързва петте текста в една обща картина на епохата. Първата част представя всяко произведение поотделно и извежда проблема, който то поставя: спорът за истинската вяра и защитата на търпимостта при Бокачо, сблъсъкът между идеала и действителността по пътищата на Ла Манча, търсенето на справедливост в свят от маски при Шекспир и накрая двата сонета, които пренасят същите въпроси в личното пространство на човешката душа. Оттам нататък текстовете вървят заедно. Съпоставени са героите и общото между тях въпреки разликите в жанра и в сюжета. Отделен раздел проследява как жанровите особености работят за идеята: с какво притчата постига поуката си, как хуморът и гротеската разобличават една остаряла ценностна система, какво позволяват монологът и сцената в трагедията и защо четиринадесет стиха стигат за цяло обобщение. Следват частите за времето и мястото на действието, за преплитащите се мотиви, сред които маската, играта и пътят, и за ценностите, които всички тези творби защитават. Полезно за обобщителен урок върху Ренесанса, за подготовка на съпоставителна писмена работа и за отговор на въпрос върху междутекстовите връзки в дела.
Мъдрец в мислите, безумец в делата: анализ на мъдростта и безумието в романа „Дон Кихот“ от Мигел де Сервантес
Може ли лудостта да бъде единственият начин човек да остане верен на себе си? Анализът разглежда романа „Дон Кихот“ от Мигел де Сервантес през едно противоречие, което върви през цялата творба: героят е мъдрец в идеите си и безумец в делата си. В началото е очертан замисълът на автора: срещу какво е насочена пародията на рицарските романи, каква картина на Ренесанса се получава от нея и защо приключенията на разорения идалго се превръщат в разказ за пътя на човека към доброто и към посредствеността. Следва разглеждане на самото безумие. Обяснено е върху какъв сблъсък е изградено то, как в поредица от случаи нереалните представи на героя ту се провалят, ту удържат победа, и защо той изразява най-съкровеното си виждане, без да се съобразява с общоприетите норми. Централната част тълкува мъдростта в безумието: какво стои зад съветите към Санчо, каква стойност се придава на свободата и защо търсенето на справедливост изглежда лудост в свят с дълбоки нравствени деформации. Разгледано е и превращението на Алонсо Кихана в странстващ рицар. Отделно е проследено комичното в образа: външността, шлемът, копието, конят, любовта към Дулсинея и прочутите превращения на овчите стада и на вятърните мелници. Анализът показва защо всичко това е едновременно смешно и тъжно и какво прозира зад тънкото було на лудостта. Финалната част се спира на философията на героя, изразена в речта пред козарите: по какво се измерва стойността на човека, какъв е представеният идеал за щастлив век и защо тези възгледи изпреварват своето време. Анализът е подходящ за подготовка по литература върху Ренесанса, за отговор на литературен въпрос, за интерпретативно съчинение и за преговор преди изпитване.