Напаст божия - Елин Пелин
Зареждане на оценките…
Елин Пелин
Напаст божия
В село эавърлува невярна болеет — тежката болест — и зареди да мори от къща на къща.
Изчезна радост, почерня измъчен народ. Сякаш зли духове прелетяха над селото.
— Боже, какъв тежък грях сторихме, боже!
И черковната камбана всяка сутрин почна да разнася медния си ек над загриженото слънце, да канн старо и младо на молитва. Свещеникът усърдно заслужи литургия след литургия. Малката черквица от сутрин до вечер стоеше отворена и хората, измъчени, покаяни, уплашени, идваха по два, по три пъти на ден да палят свещи, да се молят, да слагат мило и драго дар. Няколко пъти правиха водосвет, светиха масло, посребриха иконата на божията майка, отрупаха с дарове св. Иван Изцелителя, но нищо не помогна. Болестта от ден на ден по-страшно върлуваше, по-немилостиво косеше.
Учителят дълго мисли и един ден каза, че страшната зараза на болестта се разнася от поповия излак.
На мегдана, пред поповата къща, имаше стар излак, водата на който наистина бе по-вкусна от водата на чешмата. Ала тоя излак нямаше кофа и хората черпеха от застоялата му вода с всевъзможни съдове, уливките от които се втичаха пак вътре. Учителят имаше право, но той бе много млад и хората не искаха да го вярват, а продължаваха да разнасят страшната зараза по селото. Дебелият свещеник, суеверен като всички, им помогна още повече.
— Това е напаст божия! — говореше той.
И напук на учителя, свети вода на излака.
И болестта се усили. Току зачернее човеку пред очите, удари го в глава, отще му се всичко — легне, ни жив, ни мъртъв, по цели дни и недели. Съхне, вехне, губи се. Така умря бяла Неда, Аглика, умря Ирмена — млада невеста, вчера под венчило минала. В един гроб заровиха Магда и Ягодин — любовник и любовница, и двамата млади и зелени, и двамата селска слава.
Дори каменни сърца се покъртиха от жалост.
Вредом се почувствува нещо страшно, нещо черно, глухо, мъчно. Отчаяние и безутешна скръб се възцари в сърцата, тъга засени добродушните селяшки лица. В това работно време, време на труд, на пот, на мъка и усилие — дали болни, дали полска работа да гледат.
Почерняха селските ясни дни, смутиха се спокойните и тихи нощи. Вечер всичко ще се прибере, ще стихне, ще се потаи, а от четирнте краища на селото се подемат отчаяни гласове и писъци на осиротели майки, овдовели булки и се носят тъжно и страхотно чак до зори.
Па и друга беда настигна. Застоя се суша и като опустошителен пожар изгори всичко, иэпосуши поля и посеви, извори и кладенци. Грозна тримесечна задуха се простря навсякъде и се застоя да мори, да сусши, да пали. Цели три месеца по ясното небе се не мярна ни сянка от облачец. Слънцето от ден на ден, като напук, все повече и повече се разпаляше, все повече и повече печеше. Над изгорелите поля и посеви, над почернелите угари и попуканата земя затрепера страшна марана. Сякаш въздухът гореше и гърдите го поемаха като от някакви адски нажежени тръби. Дробовете съхнеха. Устата горяха за вода. Изпръхналите устни се пукаха до кърви.
Нажежената природа доби печален и убийствен вид. От каменливите и голи чуки над селото и от червените ронливи сипеи по тях се носеше един тежък и прижурлив лъх, като от купища разтопен метал. Чернило някакво повея от горите и душност замени хладината им. Вадички и горски потоци, чешми и кладенци, блата и гьолища, бари и мочури — всичко пресъхна. Добитъци гинеха за вода, изпокриха се весели птички. Тежко, с разтворени човки запрехвъркаха зажаднели гарвани и унилото им грачене разкъсваше от скръб селяшкото сърце. Щъркът замислено закрачи по изсъхналите мочури. Чучулиги, задушени от страшната мараня, падаха от висинето мъртви, с изплезени езичета, с уста, пълни с алена кръв, извряла из мъничкото, пукнато песнопойно сърчице.
Сушата като невидима дяволска птица пъдеше с огнените си криле всяко облаче от кръгозора и ставаше от ден на ден по-страшна и по-убийствена. Със смъртна тъга се връщаха вечер от полето морни, изпогорели жетвари: от припламналите класове на безкрайните нивя се ронеше като дъжд изцибрено и безхлебно зърно. Из широкото, разлюляно като златно море поле не се носеше звънкият отглас нито на една жетварска песен. Мълчаливо се мяркаха там жетвари от заран до вечер. Мълчаливо се навеждаха и изправяха. Мълчаливо, като че събираха трупове на бойното поле, градяха на кръстци празните снопи и кръв капеше от сърцата им. Полето мълчеше като пусто. Само от усамотен горски крайчец нейде тихо и продължително се подемаше трогателен плач на черна вдовица или осиротяла майка и тъжният му ек, сякаш отразен от небесния купол, падаше и удряше като с хладна кама сърцето ти.
Навред тъга и глухота, като че ли черна чума върлуваше или настъпяше второ пришествие.
Напусто всеки празник свещеникът извеждаше на лития по четирите краища на селото и мало, и голямо. Напусто децата всеки ден носеха черковните хоругви по ниви и по ливади. Бог не чуваше горещите молби на старо и младо — за капка росица, за здраве и за утеха.
Трябваше човек да види тъжното шествие на литията, за да му се свие сърцето от скръб. Наредени на дълга печална върволица, проточена като голяма гъсеница из полето, селяните — измъчени, боси, гологлави — мълчаливо вървяха след белите черковни хоругви. По лнцата на всички се чете тъга и покаяние, от сбърчените им чела капе едра пот. Босите им крака ревят жежкия пясък и вдигат облак от златен прах, който покрива цялото шествие и прави черни браздулицн по изпотените лица на селяните. Над голите им глави пече адско слънце. Тежка миризма на тамян и восък се носи наоколо. По цели часове те обикалят селото, кръстосват полето, после се спират, окръжават свещеника и дълго се молят. И под това адско нажежено небе, посред това изгоряло поле едвам се чува плачевният припев на тия убити от скръб и безнадеждност човешки същества.
— Господи, помилуй!
Но напразно! Челиченият ек от жабешкото крякане, което цяла нощ трептеше над припламналото поле и над скръбното селце, предсказваше продължение на страшната суша.
А болестта замори по-често и по-често.
Отникъде помощ, отникъде надежда. Сбъркаха се клети сиромаси. Попът, доволен от печалбите по опела и водосвет и от победата над учителя, спокойно си седеше в кръчмата с чаша в ръка и бъбреше:
— Ей, хора, тая беда за вас е малко! Чумата, чумата ви се пада! Потънахте в грехове до шия, продадохте душите си на дявола, забравихте пост и пречест, пропихте се и разгневихте бога … Сега сърбайте каквото сте дробили! Думах ви да подновим параклиса под село — не искате! Теглете сега!
И хората навеждаха глави смирено, огорчени, засрамени. Само младите негодуваха против думите на попа и говореха явно:
— Греховни сме били, а? Пияници? Я нека се поогледа светиня му!
А учителят непрестанно учеше, че гнездото на страшната зараза е поповият излак, и горещо настояваше да се запусти.
— Само така ще се избавим — казваше той.
— У-у-ут — крещеше му дебелият свещеник, — вчерашно хлапе, на побелели глави ум ще дава! Не ще молитва, а? Протестантин! Безбожник! Болестта била в излака! Те зарад такива бог ни наказва! Излака да не барате, че ви ръцете изсъхват! Който иска спасение, ето черквата — нека се моли!
Учителят не се стърпя. Един ден той събра момците, който бяха с него, и пред всички селяни заковаха излака с яки дъбови капаци. Цяло село се събра на мегдана. Кметът, чорбаджията, старците — всички роптаеха против учителя, но младежите не искаха и да чуят. Попът вдигна брадвата да откове капака, но мъжката ръка на учителя го спря:
— Бъди благоразумен, дядо попе!
— Благоразумен ли? Махнете се оттука бре, хлапаци недни, не лъжете света, че ви дявол взима — зафуча светиня му. Очите му светеха, брадата му трепереше от гняв.
Тогава срещу него се изстъпи буйният Младен, годеникът на Неранза, която лежеше болна, и брат на починалата Аглика, па извика отчаяно и страшно:
— Дядо попе, хвърли брадвата настрана, че ми тъмнее пред очите!
— Ти си глупав, Младене! Не си дошъл ни веднаж на черква, пък… — заекна позеленял от яд свещеникът.
— Махни се по дяволите с твоите молитви! Те умориха Аглика и поболиха Неранза. Да се махнеш оттук, че… не знам какво ще сторя! — извика Младен и очите му се замъглиха, и пръстите му се свиха на железни юмруци. Той извади един кол от ближния плет и застана край излака.
— Който смее, нека приде!
Старият му баща, треперещ от яд, вдигна ръка към него и му викна:
— Да не си ми стъпил вече в къщата, чу ли!
— Тате, назад, че никого не жаля! — викна извъи себе си Младен. — Ако бяхме направили това по-напред, сега Аглика да е жива и Неранза да е здрава.
Две едри сълзи се отрониха от очите му и се търколиха по мургавото му юнашко лице.
Старите постояха, погледаха, посърдиха се, па си отидоха.
— Много вирят нос младите! Не знам де ще му излеэе края — рече им Младеновият баща. — Видяхте ли го моя син? Щеше да ме бие за нищо работа.
Оттогава момците се заредиха да пазят излака дене и ноще. Цели четири недели който и да минеше оттам, ще види изправена до върбата стройната фигура на момък с голяма тояга в ръка, млад, бодър, бдящ като войник на поста си.
А сушата все още немилостиво гореше и челиченият ек на жабите все още по цяла нощ трептеше над ширното припламнало поле, над озлочестеното селце и предсказваше, че няма скоро да се свърши.
И едно глухо неверие се роди между млади и стари. Един злобен ропот се понесе от недоволните души и отчаяните сърца, които почнаха да давят с вино и ракия тъгата и мъката си. Свещеникът, уморен и разочарован, заряза литии и водосвет. В черквата освен жени и старци друг никой не стъпяше. А кръчмите се пълнеха с отчаян и пиян народ. И там сред грозния шум се чуваха и греховни думи:
— Бог не е милостив — не молете му се! Нека като жабите, кога им пресъхне блатото — да прокълнем и да умрем.
Свързани материали
Ангел Каралийчев - разкази /Ръж, Пролет, Змей.../
Събрани на едно място, разказите на Ангел Каралийчев звучат по-скоро като стихотворения в проза, отколкото като случки с начало и край. Тук са пълните им текстове за четене, а не преразказ или анализ. „Гергьовски огньове“ е изповед на младия Калчо в деня преди Гергьовден: коситбата, срещата с куция Ибрахим при големия кладенец, обещаната мермерна чешма с девет корита, годеницата Мария и конете, които ще пасат на Белия камък, докато заиграят огньовете над скритото имане. „Земята на българите“ е лирично обръщение към родината като към жива жена, чиито очи помнят ослепените Самуилови войници, вдигнатия над светия старец Евтимий ятаган и куршума, пропищял една вечер в стария Балкан. „Змей“ пренася в света на поверието: Яна, която чака среща с невидимото същество на Коминчето, Никола, който не вярва на хорските приказки, и пламъците, обхванали житата, докато селото търси виновник. „Пролет“ проследява един ден на орача Илия, от чукането по прозореца преди изгрев до вечерното връщане с воловете, и мълчаливата среща с незнайната жена със зелени, замайващи очи. „Ръж“ е момински монолог в навечерието на жътвата: чукът на черния Нено, който кове сърпове, лудогорците, спрели за нощувка на мегдана, и мечтата да заминеш по света. Текстовете са подходящи за самостоятелно четене, за подготовка на преразказ, за характеристика на герой и за работа върху езика и образността на Каралийчев: сравненията, олицетворенията и диалектните думи, с които е изградена картината на българското село.
Иван Вазов - Една българка /разказ/
Пълният текст на разказа „Една българка“ от Иван Вазов, поднесен в оригиналния му вид, заедно с подзаглавието „Исторически епизод“ и с народния епиграф, който стои преди първия ред. Повествованието започва с точна дата и с ясно очертан исторически фон, следобеда на деня, в който Ботевата чета е разбита, и оттам въвежда в едно съвсем обикновено ежедневие край брега на Искър, където жени чакат ладията, а заптиетата решават кой да мине. Оттук нататък разказът следва пътя на една възрастна селянка от Челопек, тръгнала към Черепишкия манастир с болното си внуче на ръце. По този път тя се изправя пред няколко избора и всеки следващ иска от нея повече от предишния, а текстът ги подрежда в шест части със самостоятелни сцени. Читателят ще намери тук цялата поредица от епизоди, около които обикновено се води разговорът в час: молбата пред заптието на брега, среднощното хлопане по манастирската порта и разговорът със сърдития калугер, срещата в церовата гора и утрото, в което потерята излиза срещу селото. Финалът, в който се решава съдбата и на детето, и на момъка от гората, Вазов е оставил за последните редове и той остава да бъде прочетен в самия текст. Изданието е удобно за подготовка на преразказ, за точно цитиране при съчинение или анализ, за проверка на конкретна реплика и за четене на творбата наведнъж, без съкращения и прескачане.
Кочо /Епопея на забравените/ - Иван Вазов
Пълният текст на една от най-тежките оди в „Епопея на забравените“, поместен тук в цялост, без съкращения и без придружаващ коментар. Творбата започва с обръщение към самото движение и веднага задава мярката си: епопея, в която геройството и срамът стоят едно до друго. Оттам действието се пренася в обсадения храм, където са се събрали деца, невести, бащи и въстаници и където всеки вече е разбрал каква ще бъде участта му. Следват картините на обсадата: гладът и барутният дим в оградата, майката, която подава на сина си напълнена пушка, бабата, понесла куршуми в полата си, старците и децата, въвлечени в последния бой. Стихът редува гласовете на двете страни, а краткият спор между обсадените дали да се предадат е предаден почти изцяло с реплики. Средната част е отделена на прославата на самия град: изреждането на причините, поради които гибелта му е представена като тържество, и съпоставките с чужди градове, паднали по същия начин. Финалните стихове стигат до чизмаря Кочо и до сцената, заради която творбата се помни, а последните два стиха връщат погледа високо над храма. Записът върши работа при учене на откъси наизуст, при точно цитиране в интерпретативно съчинение и при подготовка за час върху „Епопея на забравените“, когато е нужен верният текст, а не преразказ по памет.
Веселият монах - Елин Пелин
Разказът „Веселият монах“ на Елин Пелин е даден тук изцяло, без съкращения и без съпътстващ разбор. Творбата започва с описание на запустелия планински манастир „Света Троица“ и на мъртвилото наоколо, а веднага след това с поляната в падината, където бликат живи извори, зверовете пият вода един до друг, без да се нападат, и цветята цъфтят от първите пролетни теменужки до есенния минзухар. Там е гробът, при който хората идат да търсят изцеление, макар в него да не почива светец, записан в календара. Оттам нататък е разказана историята на онзи, който лежи под камъка. Проследени са детството на осиротялото момче, дадено за прислужник в манастира, годините му на пастир, разбирателството му с птиците и зверовете и уплахата на монасите, когато го виждат да се прибира между два вълка. Следва частта за спора в манастира: обвинението, че цветята и песните са светско увлечение, отговорът на младия монах какво са според него цветята и песните и вечерта на скалите, когато до него сяда лукавият и му задава въпроса за чие спасение всъщност се грижат отшелниците. Разговорът между двамата е даден изцяло, а последиците от него се разиграват пред очите на цялото братство. Втората половина е за слизането при хората. Текстът разказва как монахът влиза в първото село, как децата го замерят с камъни, как жените го смятат за магьосник и как мегданът се превръща в хоро. Показано е и какво се променя в целия беден край, докато той върви от село на село с китка цветя и с пастирска свирка. Финалната част е за завистта, за клеветата и за присъдата над него. Какво се случва пред кладата и защо на гроба му всяка пролет никнат всички планински цветя, остава да се прочете в самия текст. Удобен за четене на творбата в оригинал, за точно цитиране в интерпретативно съчинение или в отговор на литературен въпрос, за подготовка на преразказ и за характеристика на героя, тъй като целият текст е събран на едно място.
Нощ - Пейо Яворов
Стая с оголени стени, угаснала камина и човек, който не може да заспи: тук е поместен целият текст на „Нощ“ от Пейо Яворов, без съкращения и без чужд коментар между стиховете. Творбата тръгва от треската и полумрака в тясното помещение, минава през прозореца към бягащите облаци и от външната буря се пренася навътре, в душата, където тътенът се превръща в писъци, окови и размахан бич. Оттам израства обвинението на съвестта и клетвата пред родината, изречена с думите, които се цитират най-често от цялата творба. Следват виденията: веригите, които стягат насън, злобният дух с продадените отдавна мечти, изчезналата звездица и появата на мечтата, дошла окъсана и премръзнала, а след нея, тълпата. Втората половина е предсмъртно видение, отправено към майката: гробът, босилекът, жената, която ще дойде в лунна нощ, и гласът на родината, зовяща и живите, и мъртвите. Финалът връща утрото и същата стая, така че кръгът на творбата се затваря там, откъдето е тръгнал. Записът пази оригиналната графика, включително дългите редици чертички, с които е предаден прекъснатият сън. Удобен е за точно цитиране в анализ или съчинение, за наблюдение върху видението като похват, върху смяната на гласовете и върху мотивите за нощта, съня, съвестта и родината, както и за наизустяване на отделни части.
Пейо Яворов - Избрани стихотворения
Подбор от шест творби на Пейо Яворов, събрани на едно място с пълните им текстове. Началото е с „Градушка“: разгърнатата картина на селския труд, на надеждата за добра реколта и на стихията, която за минути помита труда на цяло семейство. Следва „Заточеници“, където корабът отнася героите все по-далеч от родните брегове, а имената на реките и планините остават единственият спомен за загубения роден край. „На нивата“ носи натрапчивия рефрен на орача и показва как еднообразният труд, бирникът и мизерията се сливат в едно безизходно ежедневие. „Арменци“ представя изгнаниците в чуждия бордей, чиято песен прераства в бунт, подет от зимната буря. „Две хубави очи“ е кратката, музикална творба, изградена от повторения и огледални стихове, а последната част от подбора е поемата „Калиопа“ с приказния ѝ сюжет за затворената хубавица, младия ковач и стария лихварин. Текстовете са дадени изцяло, с оригиналното разделяне на строфи и части, така че да се четат, цитират и сравняват направо от страницата, без съкращения и преразказ. Подборът е удобен за подготовка по темите за социалната поезия и за интимната лирика на Яворов, за откриване на точен цитат при анализ, интерпретативно съчинение или устен отговор, както и за преговор преди изпитване върху творчеството на поета.