Когато турците дошли по нашите места: българските народни предания и легенди, учебна разработка за историческата памет във фолклора
Зареждане на оценките…
Народното ни творчество е богато на предания, предавани от уста на уста, от майка на дъщеря, от баща на син, от поколение на поколение... Както в народните песни, така и в преданията могат да се открият множество древни мотиви и герои, зад които се крият действително живели исторически личности.
Най-голям брой предания са свързани с османското нашествие. Преданията за селища и местности най-често са посветени на обяснение какво знаменателно събитие се е случило по времето, „когато турците дошли по нашите места". Обвързването на историческия спомен с поезията на преданието и легендата не подминава дори и цветята - от кървавите сълзи на девойката, подирила спасение от нашественика далече горе, в планината, се ражда цветето момина сълза. Споменът за историческото минало е вплетен в обичаи и норми, напр. жителите на с. Кладница на южната страна на Витоша и сега разказват предание, според което Кладнишката крепост била завладяна чрез предателство. Предателка станала млада жена от съседното село, водена от желание да запази живота на годеника си, който стоял начело на бранителите на крепостта. Като спомен от драмата чак до средата на нашия век младите от двете села - Кладница и Студена - не се женят помежду си. Друго предание, познато в няколко варианта, се опитва да обясни на българите всичко онова, което ги е смущавало в бита на завоевателите им: защо жените им ходят забулени, откъде идва името Осман и османци? Самото предание е причудлива смесица от християнски разбирания, езични вярвания и верни исторически факти и сякаш обединява в едно мит, легенда и действителност.
Много от преданията идват да обяснят причудливи природни форми, следи от отколешна човешка дейност, произхода на различни названия. Напр., цяла България е осеяна от стъпките на Крали Марко и следите от копитата на неговия кон Шарколия. Крали Марко е направил и могилите в Дунавската равнина, докато си играел с посестримата си Дива Самодива. От виното, изтекло от неговите бъчви, червенеят скалите на Гъбавци; от удара на сабята му е станал проходът Железни врата. Знае се планината, на която Крали Марко живее, и минат ли пътници и попитат ли: „Марко, си жив?", чуват в отговор: „Жив". Негови и на Дете Големеше са каменните следи между Миланово и Вършец, откак двамата косили ливадите по съседство.
С последните дни на българската държава и на нейния владетел Иван Шишман са свързани „Цареви кладенци", преданията за гроба на Шишман и за скрито царско съкровище край Самоков. Тези предания знае Паисий Хилендарски и умело ги вплита в разказите си („История славянобългарска”), заедно с други аргументи. С нашествието преданията свързват старото име на Асеновград - Станимака, имената на Панчарево, Герман, Лозен, Кокаляне и пр.
Героите на преданията са преди всичко владетели, водачи - на държава, област или крепост. Но редом с тях присъстват предателите, чрез които турците проникват в крепостта. Падането на крепост е било нещо крайно необичайно в представите на хората - крепостта, за разлика от откритото поле, е надеждна твърдина. И макар че две български поколения са свидетели на падащи крепости, факт от подобен род не преставал да бъде по-малко удивителен. Многобройните предателства, с които масово се подменят истинските причини за гибелта на българската държава, преследват добре премислена възпитателна цел - да се съхрани споменът за една силна и цветуща българска държава, за една могъща българска династия на Шишмановци, за геройствата на българската войска. И още - да се заклеймят предателите и да се предпазят младите поколения българи от опити за сътрудничество с поробителя, от предателство на род и вяра. Достатъчно им е било да знаят, че в дотурското време са имали силна държава със силни владетели. Стига им да осъзнаят и повярват, че не слабост, а предателство са я съсипали и човешки грехове. И да разберат: главното е да оцелеят, да се запазят като българи, да опазят спомена и да го предадат на децата си, те пък - на синовете. Повече сякаш не е нужно да се знае, а и не е било възможно да се постигне чрез фолклора.
Легендите датират от времето, когато възниква светът - било е време, когато светът още не е бил направен, а навсякъде имало само вода и живеели само Бог и дявол. Било е време, „когато дядо Господ ходел по земята", когато болести нямало и само смъртта косяла хората по Божие повеление и хората я кълнели, затова тя измолила от Бога да прати болести, та хората тях да кълнат вместо нея. Имало е и време, когато дядо Ной или св. Никола направили гемията, когато Адам и Ева били изгонени от Рая или когато човеците били некръстени, когато умрял Христос или пък Адам. Тези легенди често пъти почиват върху свободни интерпретации на сюжети от Стария завет или апокрифи, а понякога издават и езични вярвания.
Фолклорът изпитва подчертан интерес към опознаване и тълкуване на отминалите времена. Доказва го фактът на широкото проникване на историческата проблематика в жанрове, които не са по принцип исторически. Народните песни, преданията и легендите фокусират в себе си интереса на българина към миналото.
Свързани материали
Когато споменът за миналото стане чудо: български народни предания и легенди, видове, мотиви и разлики
Преглед на българските народни предания и легенди, подреден така, че ученикът да види не само примери, а и логиката зад тях. В началото преданията и легендите са поставени сред останалите фолклорни жанрове, приказките, песните, пословиците и поговорките, и е обяснено какво представлява преданието като устен разказ и с какво то се различава от легендата. Следва класификацията: трите групи народни предания и характерното за всяка от тях. Отделно внимание е отделено на преданията за исторически събития, в които спомените за далечното минало избледняват, а мястото им заемат фантастични елементи, както и на групата предания, свързани с най-драматичния период от края на XIV век и с времето на робството. Самостоятелен акцент е поставен върху преданията за исторически личности: кои владетели, духовници и народни закрилници живеят в тях и защо почти всяко българско селище пази свой разказ за произхода на името си. Обяснено е и мястото на чудото в историческите легенди, което ги доближава до вълшебната приказка. Финалната част показва каква е ролята на тези разкази за народната памет и кои български писатели черпят мотиви от тях. Текстът върши работа при урока върху фолклора и народното творчество, при домашна работа и при преговор, когато трябва бързо да се обясни разликата между предание и легенда и да се дадат конкретни примери.
Как народът обяснява света: българските народни предания и легенди, от орисниците на Хаджи Димитър до Свети Георги и ламята
Обзор на две по-рядко разглеждани, но много обичани части от българското народно творчество: преданията и легендите. Началото обяснява какво ги отличава от песните, приказките и пословиците по тематика, съдържание и поетична форма. След определението за предание идват историческите разкази: най-многобройната група, свързана с падането на България под османско владичество, и тези за личности като цар Иван Шишман, Крали Марко и Хаджи Димитър. Преданието за Хаджи Димитър е разгледано отделно, през наричанията на трите орисници и през това как всяко от тях намира съответствие в живота и в посмъртната слава на войводата. Оттам изложението минава към легендата и към разликата между нея и преданието. Обяснено е откъде идва потребността от такива разкази, защо много от тях стъпват на библейски и апокрифни сюжети и как вярата в свръхестественото запълва липсата на знание. Като образци са представени легендата за Господ, който дава душа, но не дава дни, разказът за Свети Николай Чудотворец и рибата чудовище с езическия пласт за зимното слънцестояние, както и „Свети Георги и ламята“, съпоставена с вълшебната приказка „Тримата братя и златната ябълка“ по общия мотив за унищожаването на злото. Отделно място е отредено на легендите, които обясняват имена на местности, чрез „Тодорини кукли“ и образа на смелата и взискателна българска девойка. Текстът е подходящ за подготовка на урок и на отговор върху фолклора, за уверено разграничаване на предание от легенда и за съчинение върху народните представи и послания.
Зрънце истина за сътворението на света: български народни легенди, поверия и празнични предания
Кратък обзор върху българските народни легенди, който тръгва от най-общия въпрос: откъде идват те и защо у нас са запазени по различен начин от митовете на други народи. Първата част обяснява разликата между мит и легенда и посочва историческата причина, поради която българското творчество не пази митовете в тяхната първична пълнота. Следва прегледът на онова, което все пак е оцеляло: прабългарските образи на змейове и чудовища и техният отглас в песните, приказките и легендите. Като пример е разгледана легенда, свързана с Никулден, и връзката ѝ с представата за смяната на годината. Оттам изложението стига до поверието за полазника и до поганните дни между Коледа и Ивановден, за да покаже колко близо стоят легендата, обредът и вярването. Отделено е място и на обреда Ладуване, а последната част подрежда останалите видове легенди: за исторически личности и събития, за имена на местности и за природни явления, като извежда общото между тях. Обзорът е подходящ за въведение в темата за народното творчество, за подготовка на кратко изложение в час и за примери, когато се говори за митове, легенди и предания.
„Чети историята!“: „История славянобългарска“ от Паисий Хилендарски, текстът на „Ползата от историята“ и на началото на предисловието
Гласът, с който през 1762 година един монах от Света гора заговаря на българите, е запазен тук в две части, предадени на съвременен книжовен език по Зографския ръкопис. Първата част е „Ползата от историята“. В нея е обяснено защо познаването на миналото е не само полезно, но и твърде потребно, как четенето попълва недостатъчността на човешките години и защо, без да пътува, човек може да види промяната и гибелта на големи царства. Тук е и съветът на източния кесар Василий към сина му Лъв Премъдри, предаден дословно, както и размишлението за неизследимите божии присъди и за упадъка на източното гръцко и българско царство. Втората част е заглавната страница на самата славянобългарска история с бележката кой, къде и кога я е събрал и наредил, и началото на предисловието към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в нея. Тук е и прочутото обръщение към рода български, както и доводът, че всички други племена и народи знаят своя род и език и се гордеят с тях. Текстът е даден дословно, без преразказ и без коментар, и е удобен за точно цитиране в анализ, интерпретативно съчинение или есе върху Българското възраждане, за четене и разбор в час, както и за преговор върху делото на Паисий Хилендарски и мястото му в началото на новата българска литература.
Началото на Възраждането: „История славянобългарска“ и мисията на Паисий. Разработка
Един монах пише малка книга и с нея започва цяла епоха. Разработката обяснява защо „История славянобългарска“ се смята за началото на българската възрожденска литература. В началото е формулирана идеята на Паисий: да възкреси чрез книгата си онова, което народът е забравил. Посочено е и че творбата е малка по обем, но уникална по значение. Същинската част проследява какво подчертава Паисий още в началото на съчинението си и как се обръща към дебрите на историята, за да търси факти, доказващи неговата теза. Отделен раздел е посветен на познанията на автора върху библейските митове и на начина, по който той свързва началото на човешкия род с историята на своя народ. Самостоятелен акцент е поставен върху момента от историята, към който будителят насочва вниманието на читателите си, и върху съпоставката с подвига на самия хилендарски монах, преодолял множество изпитания и трудности. Материалът съдържа и задачи за самостоятелна работа. Разработката е подходяща за подготовка за класна работа върху Възраждането, за отговор на литературен въпрос върху творбата и за съчинение по темата за родолюбието и паметта.
„Защо се срамуваш да се наречеш българин?“: „История славянобългарска“ от Паисий Хилендарски, текстът на съвременен книжовен език
Гласът на един монах от Света гора, който през осемнадесети век сяда да събере историята на своя народ, е поместен тук изцяло, а не в откъс, предаден на съвременен книжовен език по Зографския ръкопис в изданието на проф. Йордан Иванов от 1914 година. Текстът започва с „Ползата от историята“: разсъждението защо познаването на миналото е не само полезно, но и твърде потребно, как четенето попълва недостатъчността на човешките години и защо, без да напуска дома си, човек може да види промяната и гибелта на големи царства. Тук е и съветът на източния кесар Василий към сина му Лъв Премъдри. Следва заглавната страница на самата славянобългарска история и прочутото „Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история“. В него стоят обръщението към рода български, доводът, че всички други племена и народи знаят своя род и език и се гордеят с тях, поръката историята да се преписва и пази, както и страниците, отправени към онези, които се срамуват да се нарекат българи. Същинската част е „Историческо събрание за българския народ“: подреденият разказ за произхода и преселенията на българите, за войните им с гърците и маджарите, за славянските букви на свети Кирил и Методий и за царете, доведен през рода на Асеневци до Шишмановците. Отделен раздел прекъсва хронологията и разказва накратко за сръбските крале от Симеон Неман нататък, след което разказът за българските владетели се подхваща отново. За разлика от кратките извадки, които се срещат другаде, тук творбата стои цяла и на едно място. Това я прави удобна за точно цитиране в анализ, интерпретативно съчинение или есе върху Българското възраждане, за подготовка и по литература, и по история и за четене на самия Паисиев текст, а не на преразказ.