Не какво е видял, а какво е преживял: новото разбиране за пътеписа в „До Чикаго и назад“ от Алеко Константинов, анализ

„До Чикаго и назад” е пътепис, който предизвиква сензация в българския литературен живот в края на XIX век. Сладкодумните разкази на автора за впечатленията му от Всемирното изложение в Чикаго през юни 1893 г. до такава степен пленяват приятелите му, че те не спират да го подканят да ги направи достояние и на читателите. В края на същата година Алеко Константинов вече публикува на части „пътните си бележки" в списание „Български преглед". Остава обаче неприятно изненадан от своеволната намеса и съкращения на редакцията на някои пасажи, засягащи режима на Стамболов, от промяната на заглавието и от отпечатването им по правописната реформа, връщаща „йотата" в българския правопис. След разгорялата се полемика между списанията „Български преглед" и „Мисъл" на д-р Кръстев, писателят отстоява авторските си права и през 1894 г. издава пътеписа си „До Чикаго и назад” като отделна книга за радост на своите читатели, за които пише: „Сума хора очакват с нетърпение тези записки." И не без основание, защото повод за сензация са не толкова перипетиите по отпечатването на пътеписа, а неговото съдържание и организирането на повествованието. Те нямат нищо общо със съзнателно подвеждащото определение на автора за някакви „леки, хвъркати бележки", защото обилната информация и собственото му живо и интригуващо присъствие говорят за един нов подход към „видяното и чутото", съществено различаващ се от познатия на българския читател още от Възраждането пътеписен жанр.

Новото разбиране за пътеписа, предложено и защитено по блестящ начин от Алеко Константинов в „До Чикаго и назад”, се изразява в оригиналния ъгъл на художествено изображение, непознат дотогава от всички предишни автори на пътни бележки. Алеко разказва изключително увлекателно не единствено и не толкова какво е видял, колкото какво е преживял, почувствал и помислил при досега си с новата действителност. На помощ му идват спомените, асоциациите, конкретните сравнения,
ретроспективните обрати в изложението и лирическите отстъпления. Чувството за хумор, което не го напуска нито при поводите за разочарование, нито при тези за възхищение, иронията и самоиронията придават допълнителна привлекателност на неговия стил и на съжденията му. Без да изменя на обективния си поглед към действителността, той превръща пътеписа от традиционния географско-описателен очерк във вълнуващ разказ, много по-близък до белетристиката, отколкото до документалната проза. Особената композиция и липсата на отделно обособени части, които биха нарушили впечатлението за едно цялостно преживяване, присъствието на интересни герои, на живи и остроумни диалози и на вплетени на места в изложението малки „разкази в разказа" със самостоятелен сюжет, създават една нова представа за пътеписа у нас. При това авторът не се скрива зад фактите, а сам става главен герой на своя пътепис, който с разбиране, с възторг или с ирония прави читателя съпричастен към пътните си впечатления. Обективността и национално-патриотичната гордост на българските автори на пътеписи преди Алеко Константинов: Иван Богоров, Найден Геров, Любен Каравелов и най-вече Иван Вазов, не подлежат на съмнение. В „До Чикаго и назад”наблюдаваме вече едно много по-последователно прокарване на личното отношение към всичко видяно и на желанието то да бъде така описано и коментирано, че да не остави никого равнодушен. При това Алеко съвсем сериозно се подготвя за срещата си с Новия свят, запознава се предварително с множество статии, брошури и с романа на американския писател Едуард Белами, но в крайна сметка остава верен на себе си. Затова изрично предупреждава читателите, заявявайки: „... излагам своите непосредствени наблюдения, тъй както съм ги възприел в момента, без да ги проверявам и без да излагам това, което ми е известно за Америка от книгите. " Личният поглед и мнение, подкрепени с толкова примери, разкази и коментари, стават причина пътеписът „До Чикаго и назад” да надхвърли традиционните рамки на художествено повествование и да предизвика един по-широк обществен резонанс и по-значим размисъл по повод засегнатите от него обществени, социални и личностни проблеми. Вероятно Алеко Константинов познава не само книгите за Новия свят, но и пътеписите на известни европейски автори, защото в своята книга доста последователно следва определението на немския поет Хайне, че
„ пътеписът е форма, в която мога да кажа по-удобно всичко, каквото искам..." Той действително „казва" в „До Чикаго и назад” всичко, каквото иска и каквото счита за необходимо да сподели с българския читател и по националните, и по общочовешките проблеми.

От първата до последната страница Алековият пътепис е пронизан от мисълта да сравнява непознатия Нов свят с познатата му от България и Европа действителност. Това го кара да се вглежда не само в най-открояващите се различия, но и в детайлите, в подробностите и в незабелязаните от другите туристи страни от живота в американските градове, от взаимоотношенията между хората и от отношението на американците към другите. Например, една дребна наглед случка (невежеството на митническия чиновник при проверката на паспортите на Алеко и спътниците му) е предадена така живо и образно, че веднага кара читателя да почувства почти осезаемо защо авторът се спира на този момент. Само с няколко реплики той предава самодоволството, упоритостта, нежеланието на американския митничар да се коригира, обявил в един миг тримата българи за турци. Възпитан в духа на възрожденската любознателност към широкия свят (в българските училища преди Освобождението „землеописанието", преподавано с атласи и глобус, е един от най-важните предмети), Алеко дори не може да предположи, че служителят на една толкова цивилизована страна ще си позволи да проявява невежество и незаинтересованост към хората, идващи от другия край на света. При това той долавя и увековечава в пътеписа си една трайна тенденция, продължила и до наши дни с малки изключения! Разказаната с толкова емоции случка обаче има и други измерения, защото дава повод на автора да подхвърли ироничната забележка, че в същото време тогавашните български вестници „ежедневно цитират такива чудесни отзиви на иностранната преса за напредъка на нашето отечество". Колкото до засегнатото национално самочувствие, той предпочита да отбележи разочарованието на единия от спътниците си - Доктора, който дори успява да „намрази американците", повтаряйки обидено: „Чудно нещо, хич България да не знае къде е."

Всъщност, спътниците на Алеко - Доктора и Филарет (приятелски прозвища, зад които се крият действителните личности на д-р Стоян Радославов от Русе и на Филарет Голованов, чиновник в Министерството на вътрешните работи в София), с активното си отношение към описаните събития допринасят твърде много за белетризирането на художественото изложение. Те се открояват като герои на повествованието, споделящи или оспорващи мнението на Алеко, като често пъти също са обект на ирония. Даже след излизането на пътеписа, Доктора, т.е. д-р Стоян Радославов е леко обиден на автора, че го излага с неприятни ситуации, та се налага Алеко да му припомни всички случаи в книгата, в които не щади себе си и открито се самоиронизира. Показателна за иронията и самоиронията на разказвача е сцената например в ресторанта към разкошния хотел на Бродуей. След като не скрива възхищението си от грамадния, „с мраморни колони и огледални стени" ресторант, Алеко изведнъж споделя смайването си от „гробната тишина" в едно помещение, в което се хранят повече от сто души. Това не е само сведение за новите порядки в новата среда, но и едно косвено подсещане за студенината и отчуждението в модерното общество, все още непонятни за европееца, а още по-малко за българина от края на XIX век, пък бил той и интелигент. На помощ в този момент му идват иронията и самоиронията – всичко наоколо го кара да мисли, „че е в рая", но стряскащите го все още физиономии на негрите-сервитьори в официални фракове изтръгват възклицанието: „Какъв рай? Що щат дяволи в рая?" В тези думи няма и следа от някаква расова непоносимост. По-скоро това е желание на автора да покаже на своите читатели непознатото, екзотичното в преживяванията им през първия ден на американска земя, когато „като че някой ти разказва за нещо чудно, за нещо фантастическо, а горещата фантазия рисува след разказа картини." Не бива да се учудваме, че читателите на пътеписа - и в миналото, и днес- приемат много от страниците му също като толкова чуден и увлекателен разказ. И това е само един от първите, по-рядко анализирани досега примери за белетристичния подход на Алеко към пресъздаването на описваните обекти. Авторът е достатъчно самоироничен обаче към собствената и на спътниците си неадекватност в новата обстановка. Незнанието и непознаването на чуждите навици и етикет, когато например изпиват на един дъх поднесената им ледена вода за измиване на пръстите, ги довежда до не много приятна за тях ситуация. Те обаче отреагирват със смях и той не е насочен към чуждите странности, а към неведението им, което оправдават с думите: „Какво да се прави, нов свят, нови обичаи!"

Повествователят е пределно обективен при предаването на впечатленията си от разходката по Бродуей, при констатациите си от инициативността на американците или от замърсяването на околната среда, с която се сблъсква още при първите си наблюдения от нюйоркското пристанище. Никъде обаче той не си позволява позата на назидателно поучаване, никъде не осъжда и не отрича видяното - само го отразява така подробно и образно, че читателят сам да направи своите изводи и сам да избере на какво да се възхищава искрено, да завижда или от какво да се разтревожи. Сравненията, асоциациите (например препращането към Вавилон при „бясното трескаво движение" или споменът за българските полицаи при вида на представителните американски „полисмени"), помагат на читателя картинно да си представя чуждата страна, нейните порядки и особености. Несъмнено обаче настроението на Алеко и спътниците му най-неприкрито проличава при констатацията за отчуждението между хората, нещо, което не е нито ново, нито странно за съвременния ни свят. Но в края на XIX век това явление е повече от плашещо и необяснимо за тогавашния българин. Още повече, ако причината за промяната в човешката душевност се крие в неутолимия стремеж към материално благополучие и повече пари. В очите на Алеко и спътниците му „немите и хладни посетители" в американските заведения изглеждат като „изкуствени человекоподобни машини". Целият този коментар на видяното обаче става още по-убедителен, защото е подкрепен с малък, умело вплетен разказ в повествованието за едно изцяло контрастно поведение при срещата със сърбина Неделкович.

Българите посрещат с нескрито удоволствие фамилиарното самопредставяне и самопоканване на тяхната маса на Неделкович, който им напомня познати и близки отношения от родната среда. В кой друг дотогавашен български пътепис читателят може да се срещне с толкова сполучливо изграден образ на случайно срещнат второстепенен герой? И това е още едно свидетелство за белетристичния похват на автора и за умението му да представи пътеписа като художествено произведение, а не като бегъл документален или публицистичен очерк. В интерпретацията на Алеко, Неделкович е буден, сърдечен и общителен човек, тръгнал като много други да търси щастие в Новия свят. Той става американски гражданин и подобно на собственика на бирарията, немец, безкрайно се гордее с това, но не изгубва типичните за своя народ черти и качества. В душата си Неделкович запазва цялата си балканска импулсивност и с искрен възторг посреща „братята славяни". Всичко в поведението му свидетелства за любовта към останалата там някъде в миналото родина, за носталгията и за радостта да излее душата си пред относително свои хора, припомняйки си със сълзи на очи „обреди, обичаи, сватби", забравени думи и дори великденската молитва и припев„Христос возкресе." Повествователят неслучайно дава тези сведения за Неделкович и за толкова странното му поведение на фона на всеобщата „хладина". Това е необходимият контрапункт, за да напомни, че човекът си остава при всички обстоятелства склонен към емоционална изява, че има свой вътрешен живот, който се оказва неподвластен на деформиращата го действителност, щом в един момент избликва така неудържимо. И когато в края на пътеписа си Алеко Константинов вече открито си позволява да обобщи впечатленията си и да изкаже мнението си за обезличаването на човека, за отнемането на способността му дори да се усмихва и за превръщането му в „чарк" от една машина за производство на долари, той има предвид, че всеки, един от тези „чаркове" е може би някой като Неделкович. Подобни контрастни оценки и коментари превръщат пътеписа в дълбок размисъл и в тревожно прозрение за съдбата на човечеството в модерната епоха. Не е тайна, не е вече и откритие, че в настоящето на Америка в края на XIX век Алеко Константинов предвижда и установява много от бъдещето на света през следващия XX век.

Наличието на много подобни емоционални и развълнувани анализи и сравнения в пътеписа, на още редица свидетелства за будната съвест на писателя-хуманист, когато реагира срещу примерите на разминаване между предварителните му представи и непосредствените впечатления от американския начин на живот, не бива да ни подвежда. Алеко Константинов никога не си позволява открито да противопоставя своето на чуждото, никъде не морализаторства и не осъжда видяното, ако то не
заслужава това. Той предпочита да сравнява и да разсъждава върху него, за да накара читателя сам да формира своето мнение. При това иронията, горчивината от обществените недъзи или опасенията от нелицеприятното бъдеще засягат в еднаква степен и чуждото, и своето. Достатъчно е да си спомним всички бележки или изрази, визиращи тогавашната политическа обстановка в България, или пък неадекватното и отблъскващо поведение на Ганьо Сомов и Айвазиян в павилиончетата за „Български куриозитети" на изложението в Чикаго.

Може би в най-голяма степен пътеписът „До Чикаго и назад” се приема от читателя като образец на художествена проза със страниците, посветени на природните описания и особено на Ниагарския водопад. Това е поредният разказ и по-точно разказ-импресия в пътеписа, който кара читателя да съпреживее вълненията на автора, да сподели нетърпението му преди срещата с природния феномен и смайването му от неговата красота и величие. Авторът така подготвя и заинтригува читателя с впечатленията си от тази неповторима гледка, така успява само със силата на словото да покаже неповторимостта на пейзажа и на преживяването, че той остава с впечатлението, прочитайки тези страници, че сякаш сам е видял Ниагара.

Постоянният диалог на автора с читателя, тонът и искреността на задочното общуване между тях, придава особена прелест на „До Чикаго и назад”. Алеко Константинов започва и завършва пътеписа си в един непринуден, шеговит и импровизиран, сякаш разговорен тон. Като че ли това не е пътепис, а писмо до близки хора, с които се споделя видяното с удоволствие, но и с желание да им се каже колкото се може повече и по-интересни неща. В края на творбата авторът дори се прощава със своя събеседник, не пропускайки да хвърли една последна иронична стрела към събратята си по перо, които пишат „дълбоко, дълбоко"... Неподправената му топлота към читателя и удовлетворението все пак от постигнатото се чувстват най-вече в отново нестандартния за един пътепис финал: „Хайде, рекох, пък аз да напиша една книжка така, по-плитко, та да видим какво ще излезе. Па има си хас да ви хареса!" Резултатът е един от най-хубавите и популярни пътеписи в българската литература, към който се връщат читателите от всички поколения. „До Чикаго и назад” на Алеко Константинов и до днес служи като образец и повод за съгласие или полемика на всички съвременни български автори, публикували нови пътеписи и нови впечатления от Америка.