„Всяко дърво по плода си се познава“: нравствената тревога на Презвитер Козма в „Беседа против богомилите“, анализ
Зареждане на оценките…
Авторът на единственото по рода си произведение в старобългарската литература, цялостно и последователно защитаващо светостта на християнските църковни канони, е свещеник, т.е. презвитер, обществено ангажиран със социалните проблеми на своето време. Презвитер Козма се отличава с висока богословска култура. Познава библейските книги, използва като доказателствени аргументи цитати от евангелските текстове, за да защити официалната християнска религия, подложена на критика от богомилското учение.
Неговата „Беседа против богомилите” е творба, обогатила полемичния жанр, характерен за старобългарската литература в периода Х-ХІІІ век. Както сочи заглавието, основни противници на Презвитер Козма в словесния диспут са богомилите. Тяхното учение, създадено от поп Богомил (оттам и названието - богомилство), по своя характер е дълбоко социално и предизвиква появата на мощно антирелигиозно движение срещу църквата, обвързана активно с политическата и държавната власт. Социалните контрасти се свързват с опозицията бедни-богати, която, съотнесена към земно и небесно, преобръща картината на християнския каноничен модел на света. Човекът вече не е подобие на Бога, а на злото. Дяволът става вездесъщ и той се асоциира с богатите и несправедливо управляващите. Царят и
феодалните владетели са слуги на Дявола. Той всъщност е създал и всичко земно и видимо. Църквата е част от дяволските изобретения на злото. Затова и богомилите отричат и не приемат официалните църковни ритуали, не вярват в светото причастие, в кръщението, в необходимостта от литургия и
молитва. Хулят светия кръст, както и Божията майка - света Богородица. Постулатите на християнската религия са силно разколебани. В тяхна защита застава Презвитер Козма. Той е искрено възмутен от богохулствата на еретиците: „Като почвам да изобличавам техните думи и дела, аз мисля, че и въздухът се осквернява от делата и проповедите им. Но заради христолюбивия народ ще разкрия техните лукави речи, за да не попадне никой в мрежата им, и като разберат техните измами, да отбягват учението им. „Защото, рече господ, всяко дърво по плода си се познава."
Първата част на „Беседа против богомилите” има характер на остра обвинителна реч, в която Презвитер Козма напомня на богохулниците, че земният свят е Божие творение, позовавайки се на казаното от „апостоли, пророци и други праведници". Но този вид аргументи са прекалено интелектуални и недостатъчно въздействащи върху съзнанието на еретика, който трябва да бъде убеден по начин, достъпен за него, и авторът продължава: „Но защо ли говоря за проводниците? - било езичника, било простака, било самия дявол запитай: Кой е творец на всичко видимо и невидимо? И те ще ти отговорят: Защо си толкова прост, човече? Що може някъде да стане без божие повеление? - А вас, еретици, кой ви научи, че бог не е създал всички тези твари? Тежко на вашето неверие, защото огън събирате върху главите си!"
Твърде темпераментна е критиката на Презвитер Козма срещу цялостното учение на богомилите. Използваната художествена риторика доказва емоционалното пристрастие на автора към не скритото богохулство на еретиците. Доводите му са нравоучителни и етични, но всъщност дискредитират нравствената същност на техните проповеди. Богохулството изпълва с гняв и омраза самия човек. Той отрича бога и царя, но и себе си, защото сам руши хармоничния си контакт с околния свят, изпълва се с враждебност, става зъл, носи злото в себе си. Старобългарският автор, защитник на християнската нравственост, използва оръжията на своите опоненти за борба срещу самите тях. Това говори за блестящата стилова култура и безупречните художествени умения на Презвитер Козма да води добре аргументирана полемика с всеки опонент на Христовото учение.
Старобългарският автор е обективен в критиката си. Той открива корените на злото навсякъде около себе си. Вглежда се в живота на различни социални среди и навсякъде открива нарушение на християнските закони. Нито монасите изпълняват съвестно своите духовни задължения, нито богатите, нито обикновените миряни.
Във втората част на „Беседа против богомилите” Презвитер Козма търси отговор на най-наболелите нравствено-етични, а в основата си - дълбоко социални проблеми на своята епоха. Тя е тревожна с наблюдаваните противоречия. Писателят разказва за монаси, скитащи от град на град, нарича ги „слуги на корема си", „бесни на душа", „с чорлави глави и небрежни към тялото". Говори за изоставени деца, Които „мрат от глад и зиме страдат, проклинайки в честия си плач." Открито не приема горделивостта на богаташи, презиращи изпадналите в нищета. Вярващ в духовното спасение на човека, не разбира егоизма на притежателите на книги, които ги крият и по този начин „затварят пътя на спасението пред очите на човеците". Дълбоко покрусен е от всички онези, които „тичат по игри, отколкото в църкви и обичат повече кощуниците и басните, отколкото книгите." Светският и духовен живот е еднакво грешен и безнравствен. Презвитер Козма е убеден, че е открил първопричината на моралната разруха. Тя е в нравственото несъвършенство на обществото. Разочарованието на автора е искрено. Убедително звучи горчивата му констатация: „Защото ние сме причина за греховете и унищожението на своите хора!"
Тъжна е равносметката на Презвитер Козма за нравствените стойности на наблюдаваната от него действителност. Писателят търси средства за противодействие срещу разрушителните процеси на времето. В праведния път трябва да се завърнат всички - и монаси, и епископи, и свещеници. Особено ревностен е писателят в нравоучителните си обръщения към духовенството: „Послушайте върховния апостол Петър какво ви учи, казвайки: „Пасете божието стадо, което е между вас, като го надзиравате не принудено, а доброволно, не за корист, а от обич; не като че владеете страната, но като давате пример на стадото. И когато се яви началният на пастирите, ще получите неувяхващия венец на славата. Измийте се и бъдете бодри; защото вашият враг, дяволът, ревейки като лъв, ходи и търси кого да глътне; противостойте му с твърда вяра."
Презвитер Козма посочва вярата като единствен път за спасение. За него тя има религиозно съдържание, но от дистанцията на времето ясно прозира и голямата вътрешна убеденост на старобългарския автор, че единствено вярата в човека и в неговата съзидателна сила, ще върне доброто, ще направи живота по-щастлив и хармоничен. Социалните контрасти на времето измъчват душата на свещеника. Той вярва в Христовото милосърдие, но не забравя да призове презвитери и епископи да погледнат с други очи на бедственото положение, в което се намира страната от разрастващото се влияние на богомилската ерес: Свети отци, пастири и всеки човек, който прочете тази книга, в господа ви моля и за това: никой да не осъжда моята грубост и безумие, защото духът вдъхва, където иска. Най-вече величайте и хвалете предивния бог, който и в мене вложи човешко слово, както във Валаамовото магаре и в песа, който беседва със содомяните, изобличавайки тяхното безсрамие."
Във финалната част на „Беседа против богомилите” авторът се връща към основния проблем – изобличаването на „безсрамието" на еретиците. Неговото нравствено и социално съдържание той разисква в спор не само с тях, но и с всички съвременници на този преломен момент в развитието на средновековната българска култура. Наблюдаваното явление е с разрушителни социални последици. Презвитер Козма не крие тревогата си за бъдещата съдба на българската духовност. Докрай се бори за нея, обръщайки се към своите събратя - Божи служители: „И тъй, като виждаме всичко това, което бог обеща на добрите и злите, колко е хубаво ние да бъдем за поука на хората!... И не казвайте: Не можем да бъдем такива в тези времена! Бог всичко може, ако ние искаме. Сами знаете как да живеете в божия дом, т. е. в божията църква." Без вяра в Бога за средновековния човек светът се руши, а животът губи смисъл. Подобен начин на мислене е естествен и органично свързан с християнските ценности на епоха с религиозен морал и нравственост. Колкото и илюзорни да са представите на Презвитер Козма за спасение на човека и света от „безсрамното" безбожие на богомилите, той е прав, че вярата в духовните сили и възможности на човека е вътрешна сила за надмогване на отчаянието в трудни, а понякога и безизходни моменти. Затова и старобългарският автор пледира за повече вяра в човешката духовност, макар и в контекста на своите религиозни разбирания: „Нека всички славим винаги своя дух, който се почита в троицата. Той не изоставя своите раби, но винаги всички тука поучава, като вдъхва, у когото иска - и то не само у вярващите, но и у
езичниците, - желаейки да привлече всички към себе си за слава, както е писано...за рождеството на господа, говорейки: „Ще изгрее звезда от Яков и ще се издигне човек от Израил", човек от плът, бог по Рождество, Иисус Христос, нашият господ, комуто с отца и със светия дух слава сега, винаги и във вечни времена."
Презвитер Козма защитава вярата си в Бога и в човека, убеден в нравственото й превъзходство над злото, обсебило душите на еретиците, които изобличава в своята творба „Беседа против богомилите”.
Свързани материали
Когато словото става оръжие срещу ереста: анализ на „Беседа против богомилите“ от Презвитер Козма
Пълен разбор на „Беседа против богомилите“, който чете старобългарската полемика едновременно като защита на църковния ред и като свидетелство за дълбока обществена криза. В началото е очертан историческият и социалният контекст, в който се появява творбата, и е обяснено защо позицията на автора като духовно лице предопределя ъгъла, под който той вижда разпадането на общественото съгласие. Следва наблюдение върху езика на отрицанието: с какви образи, сравнения и обръщения Презвитер Козма изгражда представата за еретиците, как възклицанията му се степенуват и защо словото му въздейства и днес. Приведени са ключовите цитати, но тълкуването им остава в самия текст. Същинската част върви по композицията на творбата. Първата ѝ част е разгледана като обвинителна реч: кои богохулни тези оборва авторът, откъде черпи доказателствата си и защо обичайната полемична аргументация не му е достатъчна. Отделно е показана социалната страна на богомилското учение така, както я формулира самият Козма. Втората композиционна част е представена през погледа на автора към собствената му среда: монаси без място, боляри и духовници, забравили Божиите заповеди, изоставени деца, притежатели на книги, които ги крият. Обяснено е до каква първопричина стига писателят и какъв извод изрича за вината. Финалът се спира на онова, което остава след критиката: съветът към съгрешилите братя, вярата в човешкото добро и предчувствието за близката историческа участ на държавата. Анализът е подходящ за подготовка на съчинение, за отговор на литературен въпрос и за характеристика на авторовата позиция в старобългарската литература.
Пазете се от псета: „Беседа против богомилите“ от Презвитер Козма, разработка по въпроси с цитати и разсъждения
Разработка върху „Беседа против богомилите“ в позната от урока форма: девет въпроса, подбрани цитати от текста и разсъждение по всеки от тях. Първите въпроси търсят къде според книжовника се крие източникът на злото и каква задача си поставя самият той, като се заема да изобличи лъжеучението. Следва въпросът защо хората се поддават и какво в поведението на еретиците ги подвежда. Средната част е посветена на образа, който съчинението изгражда: сравненията, с които авторът си служи, и представата за човека с две лица и с разрушителна вътрешна същност. Отделен въпрос разглежда защо острието на критиката е насочено не само към еретиците, а и към духовенството и към богатите, и какво според книжовника е истинската служба към Бога. Следващите точки поставят по-спорни задачи: служи ли съчинението единствено на интересите на държавната власт и на църквата и може ли то да бъде четено не само като защита, а и като критика на съществуващия ред. Самостоятелен въпрос е отреден на жанровите характеристики на творбата, на принадлежността ѝ към ораторската проза и на връзката ѝ с процесите в българското общество през втората половина на десети век. Последната точка е лична: на чия страна застава четящият, на богомилите или на автора. Всяко разсъждение е подкрепено с точни цитати, което прави разработката удобна за подготовка по старобългарска литература, за отговор на въпросите от учебника и за писмена работа върху творбата. Самите отговори остават в материала.
„Външно правоверни, вътрешно вълци“: животът и проблемите на Средновековието в „Беседа против богомилите“ от Презвитер Козма, план на съчинение разсъждение
Готов план на съчинение разсъждение върху едно от най-важните полемически съчинения на старобългарската литература, подреден така, че ученикът да види как се строи такъв текст от увода до заключението. Началото поставя творбата в нейното време: втората половина на X век, когато религиозните брожения в българското общество влизат в остър сблъсък с интересите на държавата и църквата. Оттук е изведена и двусъставната теза, която задава двете основни части на разработката. Първата теза разглежда всекидневието на средновековния човек: непосилния труд на бедния, надменността на богатите, живота на богомилите и мястото на духовниците. Към нея са подредени пет цитата от текста на Презвитер Козма, а срещу всеки от тях стои кратко разсъждение, което показва как точно цитатът се превръща в доказателство. Частта завършва с извод и с преходно изречение към втората теза. Втората част е насочена към проблемите, които самото полемическо съчинение поставя: разрушителната сила на богомилското учение, изопачаването на книгите и човешката слабост като източник на злото. И тук всеки цитат е придружен от кратко тълкуване, а частта има собствен извод. Заключението обединява двата извода в общ отговор на поставения въпрос. Планът е подходящ за подготовка на съчинение разсъждение, за преговор върху старобългарската литература и за упражнение по цитиране и аргументация: цитатите са налице, а разсъжденията към тях показват посоката, в която ученикът може да разгърне собствения си текст.
Святата греховност и жизнелюбието на народния дух: анализ на цикъла „Под манастирската лоза“ от Елин Пелин
Разгърнат анализ на цикъла „Под манастирската лоза“, който обхваща и общата постановка, и отделните легенди. Началото поставя книгата сред останалото творчество на Елин Пелин, припомня двете противоположни оценки, които тя получава, и обяснява защо нравствено-философската проблематика определя и жанра на текстовете. Следва разчитане на заглавието: смисловите пластове в образа на лозата, от библейската и езическата символика до значението, което идва от самата образна система на цикъла. Отделно са разгледани мотото, ролята на анонимния разказвач и мястото на първия разказ в композицията. Същинската част въвежда двата типа герои, около които е построена книгата, и представя проблемното ядро на отношението човек и бог, съпоставено с други решения в българската литература. Обяснено е как в цикъла съжителстват два образа на бога и чрез какъв сюжетен елемент се разкрива истинският. Оттук нататък анализът върви разказ по разказ: наказанието на фанатичната праведност, дилемата за душата и тялото, равновесието между доброто и злото, иронията към светците, срещата между аскета и природния човек, мотивът за пречистването и жизнелюбието на веселия монах. Всеки от тях е разгледан през ключовия си образ, през детайлите и през финалната сцена, но същинските тълкувания и изводи остават в самия текст. Освен единадесетте текста от цикъла в разбора са привлечени и няколко разказа, останали извън него, за да се види, че погледът на Елин Пелин към духовниците не се появява изведнъж, а има своя предистория. Включен е и спомен на самия автор за това откъде му хрумва да напише книгата. Финалната част свързва отделните наблюдения в общото послание на цикъла за виталността на народния дух. Анализът е подходящ за подготовка на съчинение и на отговор върху цикъла, за характеристика на отец Сисой и на светците, за теми върху греха, праведността и свободата на човека, както и за реферат по темата.
Белите и черните зърна в гърнето: човекът праведник и грешник в цикъла „Под манастирската лоза“ от Елин Пелин, литературен анализ
Разгърнат прочит на цикъла „Под манастирската лоза“ от Елин Пелин, който тръгва от един въпрос: защо певецът на българското село напуска селото и неговите страдалци, за да разкаже истории под манастирската сянка. В началото се очертава общата рамка. Обяснено е защо творбите са композирани именно в цикъл, каква обща теза доказват различните ситуации и образи и защо думите на отец Сисой за науката, мъдростта и настоящето са ключът към авторовите идеи за човека и живота. Същинската част върви разказ по разказ. „Светите застъпници“ поставя въпроса докъде стига правото на човека да поправя природните закони. Историята за свети Спиридон проследява какво се случва, когато красотата, изкушението и стремежът към богоугодност се сблъскат в една душа. „Огледалото на свети Христофор“ и разказът за мнимия пророк са разгледани заедно като два образа на човек, който сам се е поставил на мястото на съдника. „Изповед“ и „Занемелите камбани“ разместват представата къде всъщност е Божият храм и какъв дар се приема в него. „Една обиколка на свети Георги“ въвежда темата за срама и за естествения порив, а „Чорба от греховете на отец Никодим“ е представена като най-разгърнатото изследване на човешката същност в целия цикъл. Финалът стига до „Веселият монах“ и до избора му да служи не на уединението, а на хората. Самостоятелен акцент е поставен върху съпоставките с философската мисъл: тезата на Бердяев за човека и личните му съблазни, думите на Софокъл за човека като най-чудното сред чудните неща и наблюдението на Ницше за живота и любовта, както и върху библейските цитати, които стоят зад решенията на героите. Изводът, до който води прочитът, и обяснението на повтарящия се финал чудо остават в самия текст. Прочитът е подходящ за подготовка за класна работа и за матура върху Елин Пелин, за интерпретативно съчинение върху темата за праведното и греховното и за преговор на целия цикъл наведнъж.
Словото, което защити една азбука: анализ на „За буквите“ от Черноризец Храбър по пет опорни въпроса, от Преславския събор до днешния прочит
Кой се крие зад името Черноризец Храбър и защо един спор за букви от IX век още звучи актуално? Разработката тръгва от историята и стига до въпроси, които не са изгубили смисъла си и днес. Уводната част възстановява обстановката: възкачването на цар Симеон, съдбата на Владимир Расате, четирите решения на Преславския събор и духовната атмосфера, която ражда полемичните и учителните слова. Тук са представени и споровете за авторството, тълкуванията на самото име и начинът, по който творбата е достигнала до нас. Оттам нататък анализът е построен около пет опорни въпроса, всеки от които открива самостоятелен раздел. Първият проследява водещите мотиви и показва как в едно съчинение се преплитат апология, полемично слово и учителна беседа, както и каква съпоставка между сътворението на света и сътворяването на писмеността се долавя зад аргументите. Вторият разглежда конфликта като сблъсък на ценности: около какво точно се води спорът, с какви доводи си служат противниците на славянското писмо и по какъв начин авторът ги оборва, включително по въпроса за триезичната ерес и за надписа върху кръста. Третият раздел е посветен на героите като мяра за човешкото, като към двете спорещи страни е добавен и трети, косвен участник в спора. Четвъртият съпоставя образа на света в „За буквите“ с обичайния символичен свят на средновековните текстове и обяснява откъде идва усещането за близост у съвременния читател. Петият поставя творбата в културната история и извежда вечните въпроси за своето и чуждото, за равноправния диалог и за чуждопоклонничеството. Текстът е удобен при подготовка за урок, изпитване или писмен анализ върху старобългарската литература и делото на светите братя Кирил и Методий.