Образът на Гаврош от „Клетниците” на Виктор Юго

Големият френски писател Виктор Юго създава романа си „Клетниците” през 1862 г. Защитник на слабите и онеправданите, борец, срещу несправедливостта, авторът отразява сблъсъка на доброто и злото, красивото и грозното. Гениалният писател съумява с неповторимия си талант да достигне до сърцата на читателите, като разкрива съдбата на нещастните бедняци, отхвърлени от обществото.

Любим герой на поколения читатели е Гаврош. Дете на големия град, на блестящия Париж от началото на XIX век, той няма свой дом, където би могъл да получи топлата майчина ласка и бащина закрила. Родителите му, притиснати от мизерията, са забравили своя дълг: „баща му нехаеше, а майка му не искаше да знае за него." Рано помъдрял от изживените страдания, Гаврош философски приема истината: „Понякога е по-добре да не знаеш къде са, отколкото да знаеш."

Десета глава на романа - „Лошата шега на Вятъра”, започва с мрачна и тягостна картина, от която лъха смразяващ студ. Неприветлив е огромният град привечер. Студено е не само времето, ледено е и в душите на малките бездомници. Гаврош е „винаги весел и зъзнещ под дрипите си", увит в „женски шал". Нищетата не е сломила духа му. Той е разбрал, че за да оцелее, не трябва да се отчайва. Горд и свободен, не би могъл да проси милостиня от безмилостните и коравосърдечни богаташи, защото те не са способни да проявят съчувствие и състрадание. Потънали в разкош и доволство, не се интересуват от проблемите на бедните и беззащитните. Нерадостна е съдбата на Гаврош, който: „живее с банда другари, скита по улиците, спи на открито". Често е принуден да краде. Оглеждайки витрината, той дебне бръснаря, за да грабне калъп сапун и да го продаде.

Жестоката съдба не е озлобила отхвърленото дете. Гаврош е добър, милостив, с щедро сърце, което не би могло да остане равнодушно към страдащите му събратя: „В сърцето му няма злост. Защото в него е скътан един бисер - невинността, а бисерите не се разтварят в калта." Суровата действителност не е в състояние да унищожи красотата на детската душа.

Вятърът е пронизващ и остър. Макар че е пролет, дъждът неспирно вали, а Гаврош зъзне под дрипите си. Когато вижда пред себе си просякинчето, посиняло от студ, не се замисля нито за миг и намята върху раменете му своя шал. С ласкава топлота се отнася и към двете изоставени момчета. Гаврош прибира братчетата си по съдба в своя „апартамент", а това е най-прекрасният дом, който може да им предложи - странният макет на слон, чийто търбух е превърнал в свое жилище. Отмъкнал от жирафа и маймуната сламена рогозка за дюшек и „почти ново парче грубо сукно" за одеало, малчуганът не изпитва угризения. Читателят е разтърсен от потискащата картина на трите деца сред кръвожадните плъхове. Гаврош намира сили в себе си да успокои ужасеното момче: „Не се бой. Ето хвани ръката ми. Нанкай." Приел спокойно своята участ на бездомник, научил се да се справя с глада и студа, той помага и на другите деца като него да понасят суровите изпитания, на които животът ги подлага: „Чудо голямо! Плаче ли се за такова нещо?" Отчаянието му е чуждо, жаждата за живот - непресъхваща. Постоянно калява волята си, защото в противен случай не би могъл да издържи в студения, зловещ и безсърдечен свят.

Виктор Юго открито обвинява обществото, лишило децата от обич и щастие. Безчовечен е светът на възрастните, след като е възможно да се полагат повече грижи за животните в зоопарка, отколкото за децата, изоставени и отблъснати. За писателя това е равносилно на престъпление.

На този грозен и надменен свят Юго противопоставя обаятелния образ на Гаврош: „Няма вече да хленчите. Аз ще се грижа за вас." Изпитал хорската студенина, лишен от нежност и ласка, той е готов да предложи своята закрила на беззащитните малчугани. Двете деца наблюдават „смаяни и почтителни това необикновено същество, бездомно като тях, слабо като тях, което не се боеше от нищо." „Винаги весел", Гаврош намира изход от всяка ситуация. Авторът поставя акцент върху способността на тези „деца на тинята" да запазят невинна и неопетнена, чиста и неосквернена своята душа.

Гаврош не се страхува да се появи и на барикадата, сред защитниците на свободата. Презрял опасностите, палавникът повдига духа на въстаниците с шеговитите си и остроумни реплики. Той съобщава на бойците, че са обградени отвсякъде. Готов да им помогне, пълзи по корем, внимателно изпразва патрондашите в желанието си да събере повече патрони. Когато враговете започват да стрелят по него, той се изправя „в цял ръст, с развени от вятъра коси и ръце на хълбоците, загледа дръзко войниците и запя..." Миг преди смъртта си Гаврош пее песен, с която се прощава с живота: „аз не съм нотариус, банкер,... аз съм малка птичка без гнездо,... шегобиец съм в голям размер... и не ям аспержи и месо". Самоиронията на малкия защитник на барикадата е очевидна. Строполил се на земята, улучен от куршум, Гаврош успява да се надигне и отново да запее. Виктор Юго описва срещата на Гаврош със смъртта като „страшно и вълнуващо зрелище". Волният полет на душата му е прекъснат, втори куршум отнема завинаги песента му.

Образът на Гаврош се превръща в символ на стремежа към свобода и човешко достойнство. Бездомното и отхвърлено дете от народа не се страхува нито от бедността, нито от смъртта. Обаятелен със своето жизнелюбие, Гаврош продължава да живее в сърцата на хората по света и да им помага в борбата с непоносимите изпитания.