Ораторската проза в Средновековната култура

          В средновековната книжнина наред е агиографските и поетическите произведения високо се е ценяло и ораторското слово. Неговото значение е било голямо в бурния период на големи културни промени, когато се въвежда християнството и чрез него се променя цялостният образ на света, залегнал в мирогледните представи на общността. Новото учение трябва да бъде обяснявано, да бъде защитено от нападки, да бъде утвърждавано с всички възможни средства. И за целта най-подходящо се явява използването на ораторското слово.
          То не е предназначено за непосредствено участие в богослужението, нито пък за самостоятелно четене. Естествената му среда е публичното говорене, диалогът. С тях са свързани задачите и целите, които словото иска да постигне, както и начините, по които се изгражда ораторската реч.
          Още по времето на Античността известният гръцки философ Аристотел определя трите основни задачи на ораторското слово: да поучава, да възхвалява, да полемизира (спори). Тези три задачи лежат в основата и на трите вида ораторска реч – учителна беседа, апология (похвално слово) и полемично слово.
          Както подсказва и името, задачите на поучителната беседа са: В непосредствен диалог със слушателите да даде ново знание; да обясни трудни за разбиране явления; да съобщи причините и следствията на човешките постъпки и др. под. Най-ярък пример за такива беседи са частите на Учителното евангелие от Константин Преславски. Те са 51 – за всяка неделя в годината според църковния календар. В тях се обясняват и тълкуват различни евангелски текстове и притчи. Освен това книжовникът наставлява своите слушатели и им дава напътствия и примери за добро и богобоязливо поведение. Първообраз на всички подобни беседи са  поученията на самия Исус Христос, с които той според четирите евангелия разяснява принципите на новата вяра - преки наставления, притчи, проповеди и разяснения.
          Апологията има съвършено различна цел - да открои делата на някой особено заслужил човек, с които той е допринесъл нещо за доброто на хората, следвайки божия пример. Неизменен обект на възхвала е най-вече самият Бог - неговата мъдрост, човеколюбие, милост и загриженост за доброто на хората. Ето защо похвалата към Бога задължително присъства в началото и в края на всеки текст, независимо от другите негови задачи. Когато обаче похвалното слово е предназначено да открои достойнствата на светец или човек, то трябва да съумее да предаде по възможно най-въздействен начин действените добродетели на образцовия герой, да представи неговите подвизи и постижения, да опише на слушателите чудесата и знаменията, извършени от него. И разбира се, да отправи горещи молитви към Бога да съхрани и умножи паметта и славата му. Затова езикът на похвалните слова е образен и тържествен, способен да развълнува и убеди слушателите.
          Полемичното слово от своя страна има за задача да обори някое неправилно твърдение и да защити тезата, която авторът на полемиката смята за вярна и нужна. За целта двете тези трябва да се представят, а след това да се приведат аргументи и контааргументи. Изтъква се неправилността на доводите, които привежда противната страна, неспособността им да докажат истината. Не рядко тези доводи са подложени на подигравка и омаловажаване. А аргументите, с които се защитава собствената теза, се показват като единствено правилни и способни да разкрият обективната истина. В зависимост от това, как точно се оборват аргументите на противната страна се подбира и тонът, в който е издържано полемичното слово. Той може да бъде спокоен и наблягащ на фактите, но може да бъде емоционално обагрен и въздействащ върху слушателя.
          В средновековната българска литература ораторското слово е бил уважаван и често използван жанр. Чрез него са сътворени редица важни творби. Най-известните от тях, освен Учителното евангелие, са „За буквите“ от Черноризец Храбър и „Беседа против богомилите“ на Презвитер Козма. Всички те са възникнали по някой конкретен повод, но значението им далеч надхвърля непосредствената им задача, тъй като утвърждават и защитават важни за епохата ценности и светогледни представи - основни принципи на християнската вяра, важността на славянската писменост и култура, вредността на еретическите учения и книжнина.