Поезията в Средновековната култура

          Още от времето на своето възникване поезията се отличава с две свои характерни особености. На първо място, поетическите творби се стремят не толкова да разкажат някаква история или да споделят някаква информация, а да изразят чувства. От друга страна, със своята прецизна организация поетическите творби, изградени на основата на ритъма, целят подчертано емоционално въздействие върху своя възприемател. И не е случайно, че поезията възниква на основата на песента - онзи начин за изразяване на човека, който най-дълбоко е свързан с интимните му изживявания и с непосредственото предаване на чувствата.
           Тези основни характеристики на поезията получават специфично развитие в културата на Средновековието. Въпросът тук е: Как това изкуство се вписва в религиозната норма? И отговорът е: съвсем пряко. Защото, противно на разпространените заблуди, изповядването на вярата в никакъв случай не се противопоставя на човешките чувства. Все пак основната ценност, която християнството утвърждава, е любовта. А любовта, дори и висшата, божествената любов, тази към ближния и към цялото човечество, е чувство, а не бездушна проповед.
          Ето защо ролята на поезията в средновековната култура е много голямо. Богослужебните ритуали са насочени към приобщаване на вярващите чрез чувства и затова поезията играе много важна роля при тяхното провеждане. От друга страна, прецизната организация, характерна за поезията, е била високо ценена от средновековния човек, за когото словото има важно символично значение.
          Поетичните творби в средновековната култура се разграничават по няколко признака. Преди всичко по тяхната функция в религиозния живот. Един сравнително голям дял от тази поезия участва пряко в богослужебните ритуали, докато друг е предназначен за изпълнение извън ритуала. Поетичните жанрове, участващи пряко в богослужението, са песенни – химни, тропари, канони и др. А тези, които се изпълняват извън непосредствената богослужебна практика, са декламативни. И двата вида поезия обаче имат за задача да изразят чувствата на вярващите при общуването им с Бога. Затова вътрешното съдържание на поетическите творби се определя основно от такива символични действия като похвалата, славословието и молитвата. Чрез тях вярващите изразяват своето възхищение от божията милост и човеколюбие, както и своите надежди за постигане на спасение и единение с Бога.
          Тъй като словото в средновековната култура има подчертано символичен и дори магически характер, неговата организация е била особено прецизна. Всеки знак, всяка буква са били възприемани като резултат на божествено откровение. Затова и много често средновековните книжовници са организирали текстовете си със символична подредба на знаците и буквите. Една от най-честите е акростихът. Тъй като в ритуалната практика всяко начало е възприемано като особено важно, началните букви са имали символично значение. В много ръкописни книги те са били богато украсявани и разграничавани от останалите букви. В акростиха тази практика получава своя най-ярък израз - при него всеки стих започва със специално подбрана буква, така че, ако се прочетат вертикално, всички начални букви да образуват някакъв символичен израз. По този начин поезията проявява един от най-важните принципи на християнската вяра - връзката между видимото - делничното, земното, и невидимото - божественото, небесното. Именно скритото, неявното послание на акростиха е това, което творбата се стреми да внуши. Затова и чрез акростих са маскирани имената на онези, към които е насочена възхвалата, или е закодиран някакъв символичен израз на идеята за световно устройство. За осъществяване на последното най-често се използва поредността на буквите в азбуката, тъй като писмото е смятано за свещен божествен дар.