„Хубаво си е то, мойто палто“: „Серафим“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Зареждане на оценките…
Йордан Йовков
Серафим
Един чудноват човек, нито селянин, нито гражданин, дрипав, окъсан, идеше към Еньовото кафене и самси Еньо, седнал отпред кафенето на сянка, не можеше да го познае кой е. Посред лято в тая страшна жега, тоя човек беше навлякъл дълго зимно палто, като попско расо, на главата му беше нахлузено смачкано бомбе, а краката му бяха обути с цървули. Но най-често очите на Еня се връщаха върху палтото на непознатия: едно време то ще е било синьо, ще е било от един плат, но сега нищо не личеше — оръфано, разнищено, навред надупчено, навред кърпено. И между безбройните разноцветни кръпки най-много се хвърляха в очи две-три много големи, взети сякаш от чувал или от най-проста аба и лепнати, както доде, с едър шев и избелели конци.
Човекът доде на две-три крачки и се спря. Той разбра, че Еньо не може да го познае, и малко обиден, с подигнати вежди, леко усмихнат, остави се да го геда Еньо и зачака. Той беше мършав, дребен човек, изгубен в окърпеното палто като в пашкул. Лицето му беше сухо, черно с рядка черна брада, очите му, като у пияниците или у хора, които не са си доспали, бяха влажни и замъглени. Еньо продължаваше да го гледа втрещено, непознатия се усмихваше повече.
— А бре, Серафиме, ти ли си? — извика най-после Еньо. — Ух, да те убий здраве, да те убий! Не мога да те позная бре…
— Аз съм, бай Еньо, аз. Натурален като жив, тъй да се каже…
— Аз пък рекох, че е таласъм. Помислих, че плашилото от даскал Тодоровата бахча иде насам. Да те вземе мътната, да те вземе. Мисля си: какъв ще е тоз изпаднал германец!
Серафим се засмя тихо, беззвучно, като поклащаше глава, той подпря на пейката тоягата си, сне и чувалчето, което носеше на рамото си. Всяка година, а понякога през година и през две, той се явяваше по тия места на Гергьовден или по Димитровден, когато слугите менят господарите си. Той беше от града, но търсеше работа по селата. Можеше да работи само лека, маловажна работа: на някоя мелница се приставяше да храни свинете, да чисти обора на някой хан, или пък пасеше един-два добитъка.
— Де беше туй лято? — попита го Еньо. — Рано си напуснал, щъркелите още не са си отишли. Де беше?
— В Белица бях туй лято, на една керемидарница. Има един Панайот там, кермедчия, при него бях. Керемидите му пазех.
Той говореше ниско, като че се боеше да не го чуе някой, с разширени и учудени очи, а после изведнъж се засмиваше и между посинелите му устни светваха зъбите му.
— Сухо беше туй лято — продължи той, — добра стока изкараха хората. Ама и берекетя натъй по селата беше добър. А нашите българи, бай Еньо, кога имат пари, къщи правят. Като мина харман, че като надойдоха ония турлаци с талигите, иззеха що керемиди имаше…
— Хъм… Взеха ги?
— До една. Три големи колелета бяха. Свършиха се. И чорбаджията, Панайот: нямам, кай, нужда от пазач, бай Серафиме, слободен си. Даде ми хака и… отряза ми квитанцията, тъй да се каже…
Като каза това, Серафим се усмихна и тъй като беше съблякъм палтото си, стоеше сега, мъничек, слабичек. Щом остави палтото на пейката, той тозчас се попипа над кръста, по пазвата. Еньо разбра, че там нейде е скътал парите си.
— Че вземи да си купиш едно палто! — посъди го строго Еньо. — Все трябва да си изкарал някоя пара`. Да си купиш едно палто!
— Ща, ща, бай Еньо. Едно палто ще си купя. Ще си купя, защото туй веке за нищо го не бива. — Той погледна палтото и се усмихна — То е, тъй да се каже, добро за музея…
— Седни, седни да си починеш — каза Еньо, след туй стана и влезе в кафенето.
Колкото можеше да се види през вратата, вътре в кафенето беше дълбоко и хладно. То беше проста сграда, като плевник, нямаше таван, двете стрехи се срещаха нависоко и между върлините, наслагани начесто, се виждаше сеното под керемидите. Едно лястовиче гнездо беше залепено до средната дебела греда.
Серафим, гологлав, със сплъстена посивяла коса, седеше на пейката, режеше по малко с една костурка от хляба си и сладко-сладко дъвчеше сухите залъци. Лястовичката, която имаше гнездо в кафенето, трепна с крилете си току пред лицето му, влезе вътре, повъртя се, след туй пак тъй бързо се стрелна навън. Две-три врабчета подскачаха към Серафима и той се пазеше да не мръдне, за да могат да си вземат някоя трохичка. Една жена запърполя с полите си и влезе в кафенето, но Серафим не я погледна.
След малко жената заприказва високо и той даде ухо:
— … Скъпо, всичко скъпо, кръстник Еньо! Какво да купим с две-три яйца, дето ги вземаме сутрин от кокошките? Едвам сварваме да си вземем по кривач сол и калъп сапун, та да се оперем. Туй кибрит, газ — забравили сме го. Че барем да сме по-добре, да сме здрави кръстник Еньо, а то…
— Какво прави Иван? Как е сега?
— Как ще е Иван — лежи. Отде дойде таз болест, кръстник Еньо, отде дойде. Сега по света Богородица ще стане седем месеца как не е похванал работа. Души го нещо в гърдите, подпира го ей тука е. Отслабна, да го духнеш, ще падне. Не е добре, кръстник Еньо, жълт, черен, като пръст. Думат ми: заведи го в болницата, тури го на колата и го заведи в болницата.
— За болницата трябват пари — каза Еньо.
— Трябват ами, как да не трябват! — Жената въздъхна, след туй продължи: — Че нали ни умря из онзи ден, кръстник Еньо, и биволицата. Изкарах ясутринта здрава и читава, нищо й нямаше, а вечерта като си доде, гътна се пред сам вратника и умря. Душата ми се обърна, плакали сме, като че умря чиляк…
— Болест има по добитъка — каза Еньо. — И на мене ми умря една телица.
— Ни от месото зехме, ни кожата. Доде фелдшера и каза: „Не бива, кай, да ядете от нея, ще я заровите с кожата, с все“… Ох, то нашето тегло! Не знам, не знам…
Жената замълча, но като се ослуша по-добре, Серафим разбра, че се шепне. Изведнъж Еньо извика:
— Нямам пари аз! Отде ще ти взема пари да ти дам? Нямам…
— Не думай тъй, кръстник Еньо, не ме връщай. Ти ще ми помогнеш, ти ще ми дадеш… Че при кого другиго да ида, кръстник Еньо, при кого да си ударя главата, злочеста аз… Кръстник Еньо… моля ти се като на господа…
— Остави ме, ти казвам, нямам пари! — изкрещя Еньо.
Жената млъкна и заплака. Серафим я слушаше как хълца и как вие като пребита. Ядосан, Еньо се показа на вратата и погледна надалече, без да спира очи някъде. Серафим тихичко прибра хляба си и се изправи. Жената излезе от кафенето и си отиде. Тя тъй беше се забрадила, че лицето й не се виждаше. Но по вървежа Серафим разбра, че е млада.
— Пари ли иска? — пошепна той на Еня.
— Пари иска. Отде да й ги взема, аз банка ли съм? Искала да води мъжа си на болницата. Добре, ама като нямам? Като нямам, какво да й дам? — сърдеше се още Еньо.
— Значи, сиромашия. Сиромашия до шия, а? Тъй да се каже…
Серафим малко работеше, бавно пипаше, но не обичаше да стои празен. Пред къщата на Еня, която беше наблизо, бяха стоварени кой знай кога камъни и както бяха насваляни, тъй си стояха разхвърляни. Серафим ги прибра на едно място и ги нареди. След туй ходи за вода. След туй — поля пред кафенето и премете.
Вечерта Серафим остана на гости на Еня, но отказа да спи в кафенето. Той застана точно по средата на мегдана пред кафенето и там взе да си приготвя легло.
— Че са барем тука под стряхата бе, българино! — рече му Еньо. — Дай си гърба на стената, легни на пейката, ако искаш.
— Не, тук ми е по-добре мене.
— Ще ти духа.
— Не ми духа. Да ми духа сега, че като умра, няма да ми духа, няма да ми вей…
Той гледаше Еня и се усмихваше с насълзените си очи. „Страх го е да не го оберат“ — помисли си Еньо, като забеляза, че Серафим се попипва по пазвата. Той го остави да прави каквото си ще, затвори кафенето и си отиде в къщи.
На другия ден той се забави късно дойде да отвори. Той завари Серафим седнал на пейката и, както вчера, режеше си хляб с костурката и закусваше. Еньо се изправи пред него, изгледа го продължително, след туй каза:
— Ти какво си направил?
— Какво съм направил! Никому нищо не съм направил — кротко отвърна Серафим.
— Дал си пари на Павлина, оназ, дето снощи беше тука, дето искаше пари от мене. Аз сега бях у тях, тя ми каза. Как тъй даваш пари на човек, когото не познаваш? Че може да те излъже, може да не ти ги върне.
— Ба, ще ми ги върне тя. Нека заведе мъжа си на болницата, може да му помогнат докторите. А пък моите пари ще ги върне. На нас, помежду ни, условието знаеш ли как е? — Когато господ на нея — и тя на мене. Аз не бързам.
Еньо прехапа устните си и замълча.
— А палто? С какво ще си купиш палто? — каза той.
— Че нали имам палто? Я го, я! — Серафим взе палтото от пейката и го разгъна. — Хубаво си е то мойто палто, нищо не му е…
Той се усмихна и леко поклащаше глава, като че броеше кръпките или като че си спомняше нещо. Десет и повече години има, откакто се кани да си купи палто. Докато беше млад, каквото изкарваше, изпиваше го. Сега вече не пиеше, защото твърде не беше здрав, но често даваше някому парите си, както беше ги дал тая сутрин на Павлина. Оттогаз на палтото му взеха да се явяват тия големи кръпки от сива аба.
— Хубаво си е то, мойто палто — продължи той с някаква особена радост в гласа си. — Аз като го позакърпя пак, ще прекарам с него и таз зима. Пък ако ми е писано, с него може и пред бога. То там, на онзи свят, туй палто може да ми помогне. Може пък там да ми дадат ново палто, златно, тъй да се каже, скъпоценно…
Серафим говореше с Еня, но не го погледна. Той пусна палтото на колената си, позагледа се пред себе си и се усмихна.
Свързани материали
Разказва кафеджията, който отказа: трансформиращ преразказ на разказа „Серафим“ от Йордан Йовков от името на Еньо
Случката на мегдана е предадена изцяло през очите на човека, който отказа помощта: стопанина на кафенето. Преразказът тръгва от горещия летен ден и от появата на чудноватия странник с дългото зимно палто, когото кафеджията дълго не успява да познае, и следва подред всички моменти от Йовковия разказ. Гледната точка на Еньо позволява да се проследи не само какво се случва, но и как един практичен, здраво стъпил на земята човек тълкува видяното: защо оглежда толкова внимателно кръпките по палтото, защо настоява гостът най-после да си купи нова дреха, защо забелязва всяко движение към пазвата и си обяснява по свой начин отказа на госта да спи под стряхата. Средищна е сцената с младата жена, дошла да иска пари, разказана така, както я е чул и преживял самият кръчмар, заедно с раздразнението и безсилието, които го карат да повиши глас. Утринният разговор на другия ден е предаден до момента, в който стопанинът разбира какво се е случило, и до отговорите, с които гостът посреща упреците му. Текстът е издържан в първо лице и в минало време, без пряка реч, тоест точно както изисква трансформиращият преразказ от името на герой, а думите на останалите са предадени като преразказана чужда реч. Работата може да служи за образец при подготовка за класна работа, за упражнение върху смяната на гледната точка и за съпоставка с преразказ от името на друг герой от същата творба.
„Аз не бързам“: трансформиращ преразказ на разказа „Серафим“ от Йордан Йовков от името на самия Серафим
Странникът с окърпеното палто сам поема думата и случката се разгръща отвътре навън. Преразказът започва с пътя към кафенето в лятната жега, с дребната обида от това, че стопанинът не го познава, и с шегите, които следват. Оттам нататък се нижат разказът за лятото в керемидарницата, за отпратения пазач и за скътаните пари, а спокойните битови подробности, хлябът, костурката, врабчетата и лястовичката, са предадени така, както ги вижда самият герой. Централно място заема сцената с непознатата жена: тя е предадена не като видяна, а като чута, защото разказвачът е седнал настрани и различава само гласовете и стъпките. Точно това пренасочва вниманието към вътрешните му мисли и към решението, което узрява в мълчание. Следват работният следобед пред кафенето, нощта на открито и утринният разговор със стопанина, в който героят отговаря кротко на упреците и обяснява по свой начин на какво разчита между хората и защо не бърза. Финалът остава при палтото и при онова, което героят вижда в него. Текстът е издържан в първо лице и в минало време, без пряка реч, с проста и топла интонация, близка до говора на самия Серафим. Подходящ е за образец при трансформиращ преразказ от името на герой, за упражнение преди класна работа и за съпоставка с преразказ на същата случка от името на друг участник в нея.
Трансформиращ преразказ на „Серафим“ от името на героя: готов образец
Как звучи разказът „Серафим“, ако го разкаже самият Серафим? Този материал дава готов отговор: цялостен трансформиращ преразказ, написан от първо лице и издържан докрай в гледната точка на героя. Преразказът тръгва от мига, в който жената влиза в кафенето, и следва събитията така, както Серафим би могъл да ги възприеме: през чутото, а не през видяното, през шума на полите и през откъслечните думи, стигнали до пейката. Точно това ограничение на гледната точка е и същинската трудност при трансформиращия преразказ, и текстът показва как се решава тя на практика. Последователно са преразказани разговорът между жената и Еньо, отказът, плачът, кратката размяна на реплики между Серафим и кръстника и денят след това. Пряката реч навсякъде е превърната в непряка, а глаголното време е издържано последователно, както изисква задачата. Образецът показва и как се решават типичните капани: как се предава чуждо изказване, без да се цитира; как се въвеждат мислите на разказвача, без той да коментира отстрани; как се пази езикът на героя, без текстът да стане диалектен. Материалът е подходящ за подготовка за класна работа по трансформиращ преразказ, за самопроверка на собствен вариант и като модел, по който да се напише преразказ от името на друг герой.
Палтото с безбройните кръпки. Сбит преразказ на разказа „Серафим“ от Йордан Йовков (вариант 3)
Готов образец на сбит преразказ върху разказа „Серафим“ от Йордан Йовков, разработен като трети вариант, различен по формулировки и подредба от останалите преразкази на творбата. Изложението следва хронологията на разказа: пристигането на чудноватия гост в Енювото кафене, разпознаването му, разговора за лятната работа и за спечелените пари, случката с жената, която търси помощ, и утринния разговор на следващия ден, с който всичко се изяснява. Преразказът е написан в сегашно историческо време и в трето лице, без пряка реч, като репликите на героите са предадени в непряка форма, а описанията са сведени до най-съществените детайли: облеклото, погледа, жестовете. Запазени са само онези подробности, които носят смисъл за развитието на действието, а страничните описания са съкратени, както изисква сбитият преразказ. Текстът показва на практика как се отделя главното от второстепенното, как отделните епизоди се свързват с подходящи преходи и как се стига до финала, без той да бъде тълкуван или коментиран. Подходящ е за подготовка за класна работа и за упражнение по сбит преразказ, както и като образец, с който ученикът да сравни собствения си текст и да провери дали е спазил изискванията за времето, лицето и обема.
Трансформиращ преразказ от името на Серафим
Разказът, предаден от онзи, който е седял на пейката и е слушал. Готов трансформиращ преразказ от името на Серафим. Текстът започва с пътуването: прашният път към кафенето, същият като всяка година по това време, слънцето, което пече немилостиво, и палтото, което героят въпреки това е навлякъл. След това е предадена срещата с бай Еньо и обстоятелството, че той не познава веднага госта си. Подробно е предаден разговорът на пейката: разказът за работата в Белица, предаден като непряка реч. Отделно е предадена и една дребна битова подробност, хлябът и костурката от торбата и врабчетата наоколо, която прави гледната точка достоверна. Нататък идва жената, разговорът ѝ с кръчмаря, отказът и плачът, като всичко това е предадено така, както героят го чува отстрани. В целия текст глаголното време е издържано последователно, а пряката реч е превърната в непряка. Отделно личи и как е решено най-трудното: героят предава чужд разговор, който е чул отстрани, без да го цитира и без да го обяснява. Материалът е подходящ като образец за собствен трансформиращ преразказ, за подготовка за класна работа и за упражнение върху гледната точка.
Чудноватият човек с ангелската душа - анализ на разказа „Серафим“ от Йордан Йовков. Въпроси и отговори
Един чудноват човек с окърпено палто се оказва най-щедрият в целия град. Анализът на „Серафим“ проследява това откритие. В началото е представен Йордан Йовков: роден в Жеравна, в източния дял на Стара планина, близо до Котел и Сливен. След това е обяснено, че разказът представя най-обикновена житейска случка, и е формулирана основната идея: разликата между обикновената практичност и изключителността на човешкото сърце. Същинската част е построена като номерирани задачи с развити отговори. Първата изисква разказът да се раздели на епизоди и всеки да се преразкаже сбито. Епизодите са изведени поотделно, започвайки с пристигането на Серафим насред лятната жега. Нататък анализът минава през портрета, през срещата с Павлина, през реакцията на Еньо и през финала. Материалът съдържа въпроси с отговори и задачи. Отделно е обяснено и защо разказът не осъжда нито един от героите: и практичността, и щедростта са представени като човешки, а не като добродетел и порок. Всеки епизод е придружен със сбит преразказ, което позволява материалът да служи и като опора при подготовка за преразказ. Подходящ е за подготовка за класна работа, за характеристика на Серафим и за съчинение по темата за човешката доброта.