„Славеят на китайския император“ - сбит преразказ
Зареждане на оценките…
В Китай идват пътешественици от цял свят. Всички те се любуват на града, на палата и на градината, ала най-хубавото от всичко, те смятат, че е песента на славея. И щом се върнат в родината си и поети, и пътешественици разказват за столицата, за градината, но най-отгоре поставят славея. Книгите им стигат и до императора, а именно от тях той разбира, че в неговата държава има прословут певец - славей, но дори не го познава. Тогава той повиква първия си съветник, който също не познава славея. Императорът заповядва на съветника да го намери при всички обстоятелства. Той претърсва всички стълби, зали и коридори, ала без успех. Заедно с него търсят и всички придворни, тогава те намират едно малко бедно момиченце, работещо в кухнята, което им разказва как носи на болната си майка остатъците от императорската трапеза всяка вечер и тогава, сядайки да си почине, то чува омайващата песен на славея. Съветниците му предлагат постоянна работа в двореца, ако ги заведе при славея. И момичето изпълва молбата…
Същата вечер в палата има тържество. Стените блестят от отраженията на златните фенерчета, а по коридорите звънчетата непрестанно звънят поради тичането на придворните. В средата на голямата зала, където седи императорът има златна пръчка, върху която стои славеят. И изведнъж птичката запява тъй хубаво, че в очите на императора блясват сълзи. А когато сълзите потичат по лицето му, славеят запява още по-хубаво. Тогава императорът, толкова доволен, предлага да подари на птичката златен пантоф, ала птичката отказва и възкликва, че сълзите в очите на императора са най-голямата награда за твореца. Всички придворни и съветниците са доволни от чудния глас на птичката.
Веднъж в палата пристига голям пакет с надпис:”Славей”. Вътре в него няма поредната книга, ами изкуствен славей, досущ като истинския, но обсипан с брилянти, рубини и сапфири. Щом го навият, той започва да пее една от песните на истинския славей и да повдига опашката си от злато и сребро. На шията му има лента с надпис, който гласи, че славеят на японския император не струва нищо пред славея на китайския император. Всички извикват от радост. Императорът заповядва двата славея да попеят заедно. И те запяват. Ала се получава нещо неприятно, защото истинската птичка пее както си знае, а изкуствената - както се върти пружината. Капелмайсторът защитава изкуствения славей, защото според него тя пее каквото й показва той, а истинската не. Тогава се налага изкуствената птица да пее сама и тя пожънва същия успех, а пък е и по-красива. След малко императорът заповядва истинският славей да пее, ала него го няма. Тогава придворните се смущават и го наричат неблагодарно същество.
Идния неделен ден капелмайсторът получава разрешение да покаже изкуствения славей на народа. И след като народът я чува, всички се възхищават и радват. Само бедните рибари казват, че пее добре, ала не може да замени истинския.
Една вечер, докато императорът лежи и слуша песента на изкуствения славей, нещо изсъсква и музиката спира. Владетелят скача от леглото и вика лекар, ала дори и лекарят е безпомощен. Тогава часовникар, след дълги размишления, обяснява, че от сега нататък птичката трябва да се пази много грижливо. И накрая се разбира, че славеят ще може да пее само веднъж годишно.
След пет години императорът се оказва на смъртно легло. Той е тежко болен, бледен и неподвижен. Върху него стои Смъртта. В едната си ръка тя държи златния меч на императора, в другата - великолепното знаме, а над главата си - златната му корона.
Около Смъртта има някакви страни глави - едните грозни и зли, които са лошите дела на императора, а другите прекрасни и кротки - добрите му дела. Те постоянно му напомнят какво ли не. Императорът не иска да слуша техните думи и крещи за музика. Той непрестанно отправя молби към изкуствения славей, ала машинката не е навита и не пее.
Изведнъж се чува чудна песен. Това е истинският славей, който е чул за болния император и идва да му помогне. Той продължава да пее и призраците стават все по-бледи и по-бледи. Дори и Смъртта казва на славейчето да продължава. Ала птичето иска от Смъртта златния меч, великолепното знаме и златната корона. След всяка песен на славея, Смъртта му дава меча, знамето и короната. Накрая след песните на птичката за гробището с белите рози, люляка и прясната трева, Смъртта отлита от стаята като студен бял облак. Императорът започва да благодари на славея като му предлага за награда каквото поиска. Ала творецът отвръща, че той вече е възнаграден, за него сълзите на императора са най-голямата награда.
Тогава той запява отново, а владетеля се унася в сладък сън. Когато той се събуди, слънцето грее през прозореца. Никой не е дошъл при него, защото всички го мислят за мъртъв. Само славеят седи при него на прозореца и пее…
Свързани материали
Ханс Кристиан Андерсен - „Славеят на китайския император“ (сюжет)
Кратък преразказ на сюжета на приказката „Славеят на китайския император“, подреден по хода на действието: от порцелановия дворец и мълвата за чудната птица, през пристигането ѝ пред владетеля, до появата на скъпоценния изкуствен славей и последиците от размяната. Текстът следи ключовите обрати: защо истинската птица напуска двореца, какво се променя, когато механичният славей замлъква, и как протича нощта, в която императорът е най-слаб. Развръзката и наградата, която славеят смята за най-ценна, са оставени за самото четене. Подходящ е за бърза подготовка преди час, за припомняне на съдържанието преди преразказ и като опора при устен отговор върху приказката.
Уроците на мъдреците и на природата в турската фолклорна приказка „Главатарят, който искал да плени месечината“.
Заглавието на турската приказка „Главатарят, който искал да плени месечината“ се разчита едва във втората й част и точно на нея е посветена тази разработка. Началото я свързва с първата и обяснява какво ново внася: древните митологични пластове, образът на недостижимата Луна и вярната й стража от звезди, както и специфични страни от бита и вярванията на старите турци. Оттам анализът тръгва от мига, в който обърканият завоевател свиква мъдреците и звездобройците, и разчита защо оценката „победител“ е хитроумно хвалебствие, а клетвата, изречена в нощ на мнима победа, се обръща срещу онзи, който я дава. Същинската част се съсредоточава върху три възела. Първият е пряката характеристика на главатаря, единствената в приказката, и контрастът между острия меч и тъпия ум, между тежката ризница и лековатата глава. Вторият е символиката: защо пленяването на месечината е светотатство за мюсюлманина, какво означава лунният сърп според „Корана“ и защо планината, обичайно знак за духовно извисяване, тук отказва подвиг на безнравствения герой. Третият е мотивът за пътя: трите препятствия, които не водят до инициация, поетичното сравнение за топящата се войска и фанатизмът, който кара планините сякаш да не свършват. Проследени са наказанието, бурята на звездите и урокът, който гражданите дават на оцелелите, а финалът очертава възстановената хармония, без да изчерпва поуките. Разработката е удобна за подробен анализ на приказката и за отговори по темата за войната и възмездието.
Оскар Уайлд – "Щастливия принц"
Високо над града стои статуя, покрита с чисто злато, със сапфири вместо очи и рубин на дръжката на меча. Всички ѝ се възхищават, но никой не забелязва, че тя плаче. Тук е събран пълният текст на приказката „Щастливият принц“ от Оскар Уайлд в български превод, готов за четене и за работа в час. Началото представя статуята през очите на града: съветника, който иска да мине за ценител на изкуството, майката, която дава принца за пример на плачещото си дете, разочарования човек и децата от сиропиталището. Още тук се появява разликата между това, което хората виждат, и това, което е. Втората сюжетна нишка е на малкото лястовиче, останало след своето ято заради една тръстика. Историята на неговото ухажване, разочарование и решение да отлети към Египет е разказана с лека ирония и подготвя срещата с принца. Същинската част е поредица от нощи. Принцът вижда от високото нищетата на своя град и моли лястовичето да отнесе нещо от самия него на един беден човек, после на друг. Всеки път пратеникът се готви да замине и всеки път остава още една нощ. Читателят проследява шивачката с болното дете, младия писател в таванската стая и малката кибритопродавачка, а също и това, което лястовичето вижда, докато обикаля улиците. Финалът е оставен за самото четене: какво остава от статуята, как реагират кметът и общинските съветници, професорите и работниците в леярната и кои са двете най-скъпоценни неща в града. Текстът е подходящ за извънкласно четене, за уроците върху авторската приказка, за разговор по темите за състраданието, добротата и истинската красота и за читателски дневник.
Поема – „Легенда за разблудната царкиня“ от Димчо Дебелянов
Димчо Дебелянов (1887 – 1916) принадлежи към второто поколение български поети модернисти. Шестнайсетгодишен той дава първите си изяви в поезията, а към 21-годишна възраст вече познава произведенията на водещите френски и руски символисти, опитва се дори да превежда Шекспир. Неговото битие е тясно свързано с т.нар. литературна бохема, която залага на иронията и пародирането на порочни обществени и художествени нагласи. Сатиричната линия е особено видима в някои негови
Продължение на приказката за злата царкиня от „Косачи“ (с щастлив край)
Продължението на приказката от „Косачи“ разказва как младият овчар Радой решава да освободи злата царкиня от магията на гибелната ѝ коса. Вместо с оръжие той се изправя срещу злото с песен, доброта и смелост. Музиката разтопява студеното сърце на царкинята и я кара да осъзнае стореното. Така приказката завършва щастливо и утвърждава победата на любовта над омразата.
Легенда за разблудната царкиня - Димчо Дебелянов
Запустял чертог на пустинен бряг, мъртви фонтани, обезславен трон и жена, която чака кораб от далечината. Тук е събран пълният текст на „Легенда за разблудната царкиня“ от Димчо Дебелянов, в десетте му части и с мотото от френския поет Албер Самен. Началото рисува мястото: старинният чертог над вечните води, тленът, който прояжда стените и сводовете, градините с отровна роса и въпросът кой изхлипва в замлъкналите зали, на който отговаря само лунната светлина над морето. В третата част заговаря самата царкиня. Тя разказва за далечния цар, който ѝ се явил насън и ѝ обещал неизведани блага, и признава как чакането се е превърнало в пожар неугасим, а скръбта ѝ намира съвсем друг изход. Четвъртата и петата част въвеждат гласа на пажа с неговата молба и трите нощи на бдение, след които настъпва часът на забравата. Следва бурята с повтарящия се призив „заспи, забрави“, а после утрото, светлината над умирените води и корабните платна, които сърцето отново започва да чака. Как звучат последните две части и дали морето отговаря на повика на царкинята, остава да се прочете в самия текст. Записът е пълен, без съкращения, и е удобен за четене в час, за точно цитиране в анализ или интерпретативно съчинение, за наблюдение върху символистичната образност у Дебелянов и за подготовка по мотивите за греха, чакането и забравата.