Изкуството след окопите: следвоенният модернизъм и експресионистичната програма на Гео Милев

Как за десет години един поет успява да премине през три големи преоценки на естетическите си възгледи и въпреки това да остане верен на едно и също? Този обзор проследява пътя на Гео Милев като авангардист и богоборец. Началото обяснява каква културна мисия си поставя Гео Милев след Пенчо Славейков, защо разбира служенето на изкуството като мъченичество и по какво възгледите му се разминават с тези на предшественика му. Следва периодът на символизма: кръгът „Звено“, срещата с творчеството на Рихард Демел и с поезията на Емил Верхарн, езиците, които владее, и навикът да формулира позициите си в манифести, а не само в стихове. Централната част е посветена на експресионизма: познанствата в Германия, списание „Везни“ и програмните статии в него, антимилитаристичните поеми „Ад“ и „Ден на гнева“, цикълът „Грозни прози“ и обратът, при който литературата започва да се мисли не като творчество, а като социално действие. Тук е цитирано и „Възвание към българския писател“. Отделно място заемат промененото отношение на Гео Милев към традицията и съставената от него антология на българската поезия. Финалната част стига до годините 1923 и 1925, до списание „Пламък“, до спора около Закона за защита на държавата и до участта на самия поет, но изводът е оставен за текста. Обзорът е подходящ за подготовка върху творчеството на Гео Милев в 10. клас, за теми върху българския експресионизъм и авангард, за увод към поемата „Септември“ и за устен отговор или съчинение.

Един от най-трудните за подреждане дялове в програмата е разгърнат тук като свързан разказ, а не като списък от термини. Началото изяснява самата дума модернизъм и очертава историческата сцена: индустриалният град от втората половина на XIX век, който събира хората и същевременно ги отчуждава, и новото чувство за несигурност, от което тръгва бунтът срещу традиционната естетика. Оттук изложението проследява как се сменя целта на изкуството: героят вече не е победителят, а страдащият, естетиката на грозното получава права, а поетическият език престава да описва и започва да внушава. Централно място заема символизмът. Показани са обстоятелствата около „Манифест на символизма“ на Жан Мореас от 1886 г. и шестте му опорни принципа, идеята за първоначалната Идея зад видимото, езотеричната връзка между форма и смисъл, трансцендентната реалност и настояването за музикален ритъм. Отделен раздел изяснява понятията, които обикновено спъват учениците: манифест, декадентство, езотеризъм, трансцендентен, свободен стих, идеализъм. Принципът на аналогията и „Съответствия“ на Шарл Бодлер са обяснени с прости примери за това как мирис поражда видение, а звук поражда цвят. Философският фон е очертан през Шопенхауер и Ницше, а митът за Сизиф е разчетен като метафора на модерната участ. Втората половина води извън символизма: експресионизмът и групата „Мост“, сюрреализмът и манифестът на Андре Бретон, кубизмът и разлагането на предмета на геометрични плоскости, абстракционизмът на Василий Кандински. Изброени са представителите в европейската, славянската и българската лирика, както и отраженията в музиката, драматургията и живописта. Финалът обобщава модернизма като художествен и духовен поврат и оставя отворен въпроса какво печели и какво губи човекът от тази свобода. Подходящ обзор за преговор преди изпитване, за въвеждащ час по модернизъм и символизъм и като опора при писане на теза върху епохата.

Направлението е представено от появата му до неговите характеристики. Началото уточнява, че самият термин е въведен сравнително късно, едва в средата на XX век, макар обозначаваните от него тенденции да са по-стари. Следват раздели за търсенето на нов език за нова епоха и за отхвърлянето на миметичното изкуство, а после за отношението към реализма и към романтизма. Отделна част проследява историческото развитие. Най-полезният раздел изброява общите характеристики на модернистичната творба: съзнателната неяснота, отказът от разказване и описателност, представянето на действителността като затвор или хаос и преоценката на хуманистичния идеал. Последната част свързва литературата с другите изкуства. Единадесет въпроса с разгърнати отговори и задачи придружават текста, което го прави удобен за въведение преди изучаването на модерна лирика. Изброяването на общите характеристики е най-практичната част, защото дава ясни признаци, по които модернистичната творба се разпознава, вместо направлението да остане общо понятие. Отговорите са конкретни и с примери. Обемът позволява разработката да служи и като въведение, и като справочник.

Обзорна учебна тема, която обяснява какво се променя в българската литература, когато светът от вчера се разпада. Началото формулира три задачи, които литературата ни е трябвало да реши преди Първата световна война, и показва как всяка от тях претърпява крах след нея. Тук се появяват и трите цитата, около които е построена цялата постановка: заклинателното заглавие на последната Вазова стихосбирка, оценката на един литературен критик за слепите водачи и кощунственият въпрос, зададен само няколко години по-късно. Оттам изложението обяснява защо предишният свят въпреки споровете си е бил единен и как следвоенните години разделят обществото и литературния живот на враждуващи лагери, поставящи под съмнение отечеството, личността, моралния закон и родовите ценности. Същинската част представя основните направления поотделно. За всяко от тях са дадени идейната програма, изданието или кръгът, около който се обединява, и представителните имена: символизмът, който не изчезва и след войната; експресионизмът с неговата провокация срещу обезличаването; диаболизмът и интересът му към ужаса и към дълбините на психиката; предметната поезия и връщането към даденото; кръгът около най-влиятелното литературно списание на времето; тенденцията към родно изкуство с нейния обрат към историята; и накрая младото ляво поколение от края на тридесетте години. Отделен раздел разглежда художествените принципи на епохата. Показано е защо тук се говори не за етапи, а за паралелни направления, и как в едни и същи години се появяват съвсем различни по дух книги. Специално внимание е отделено на синкретизма: взаимопроникването между литература, живопис, музика и театър, авторите, които съвместяват няколко изкуства, и превръщането на самата книга в художествен предмет. Финалната част извежда какво следва от всичко това за зрелостта на българската култура и за връзката ѝ с европейските процеси. Темата е подходяща за преговор преди класна работа, за отговор на изпитен въпрос върху литературните направления и като въведение към творчеството на авторите от периода.

Обзорът тръгва от голямата граница, която Първата световна война прокарва в българската култура, и обяснява защо след нея думи като отечество, цивилизация и прогрес губят предишната си сила. Изходната точка е известната статия на Гео Милев в памет на Димчо Дебелянов, от която се вижда как едно поколение започва да гледа с недоверие на собствените си свещени понятия. Оттам изложението проследява двадесетте години: кои големи имена си отиват, кои книги и списания се появяват, защо символизмът вече не може да води литературата и какво означава обръщането към конкретното, към града и към съдбата на общността. Следва портрет на Гео Милев в движението му от символизъм към експресионизъм, с обяснени похвати като фрагментарност, колаж, асоциативност и стъпаловиден стих, с критиката на машинната цивилизация и с идеята за първичния човек, подкрепена и от текстовете на Сирак Скитник. Отделна част представя кръга „Стрелец“ и програмата да бъдем българи и все пак европейци, разликата от кръга „Мисъл“, навлизането на диаболизма и предметната линия у Атанас Далчев. После идват силните женски гласове с поезията на Елисавета Багряна и връзката между модерното и родовата памет, човечността и нравствената опора у Йордан Йовков, екзистенциалните въпроси у Вапцаров и близостта им до Сартр и Камю. Финалният раздел добавя останалите важни линии, включително авторите, свързани със септември 1923 година, и философските разкази на Елин Пелин, а накрая всичко е събрано в подреден списък по теми и имена с години, заглавия и издания. Обзорът е удобен за подготовка за изпит и за бърза ориентация в периода: дава хронологията, термините и връзките между авторите на едно място.

Три понятия са изяснени заедно, защото се пораждат едно от друго. Началото се спира на самите термини и обяснява, че модернизмът е сред най-широкообхватните понятия в културологичен план, и го разграничава от модерността. Следва раздел за символизма, а после рубрика за импресионизма и родствените изкуства. Въпросите и задачите изясняват какво означават отделните термини, какъв смисъл е залегнал в употребата им, какво се знае за програмните текстове на модернизма и за неговата публика, както и що за направление е импресионизмът и кои са най-изявените му представители. Заключението обобщава изводите. Тринадесет въпроса с разгърнати отговори и задачи придружават текста. Свързването на литературата с живописта е предимство, защото показва, че промяната обхваща всички изкуства едновременно. Разграничението между модернизъм и модерност е сред най-често бърканите неща и тук е обяснено ясно, а свързването с импресионизма прави промяната видима и извън литературата. Отговорите са конкретни и подходящи за реферат или за преговор по темата. Отговорите са разгърнати дотолкова, че да могат да се използват наготово при устно изпитване.