Смехът на писателя в повестта "Преди да се родя"

Мъдър и духовно извисен е творческият поглед на Ивайло Петров към родовия свят и неговите корени, които се гу­бят в историческата и художествена памет на времето. Светът се променя, но родовото начало остава под знака на традиционно извечното и непроменимото. Настоящето ви­наги с любопитство „гледа” на отминалите събития. Миналото е „коректив” на реално­то, в което новото неизменно се превръща в променена, „актуализирана” традиция. Тя присъства като наследен и опазен морал в размислите за света и начина на живот на съвременния човек.

Частица от вечната истина за родовия свят на българина пулсира и в художествената ирония на Ивайло Петров в повестта „Пре­ди да се родя”. Нейните творчески послания търсят обяснение за универсалните ценнос­ти, които винаги предшестват „раждането” на нови духовни светове и цивилизационни модели в съзнанието на индивида. Неговият път във времето е предопределен от тради­цията, актуализирана от съвременността.

Започва формирането на ново личностно съзнание, адекватно на времето, в което жи­вее отделният човек. Той има нов личностен облик, в който реално се „оглежда” и мина­лото на традицията. Личността на всяко вре­ме и епоха е кръстопътна „среща” на мина­ло и съвременност, но и духовно начало за формиране на нова ценностна система за човека и времето, в което живее личността, решила творчески да преобрази света.

Между „раждането” на новото време и „смъртта” на старото застава нравственият критерий на Ивайло Петров за изконното в традициите на рода. Всичко започва от пред­ците и родовия морал. В този, „филтриран” от времето, свят на обичаи, ритуали и тради­ции е духовният, повествователен „извор” за творческите послания на Ивайло Петров в повестта „Преди да се родя":

Баща ми, като мнозина от нашия род, не бе от умните, но първата значителна глупост из­върши едва на шестнадесет години идва месе­ца.

В пространството на отминалата време не­усетно „влиза” и повествователят. Участва в събитията, наблюдава, анализира. Негово е правото и на художествени изводи. Той е „съдник” на епоха, твърде различна от творческия миг за написване на повестта„Преди да се родя”. Светът на авторовото съзнание идва от тези далечни и позабраве­ни времена, в които човешки изконното и примитивно традиционното странно съжи­телстват. Непроменен от векове морал с водещо нравствено начало - дълга към рода - определя ритуалните действия на житейския кръговрат. Между раждането и смъртта неу­молимо застава животът с традиционния мо­дел на повтарящи се хронологични етапи на съществуване. Те имат свой ритъм и своеоб­разна култова празничност. Никой не може да отмени тяхното задължително присъствие в живота на отделния човек. Индивидът не принадлежи на себе си, няма свободата да избира. Поведението му е следствие от при­етите и наследени форми на колективно ро­дово съзнание. Човешкият интимен свят е ли­шен от индивидуалност. Всички емоцио­нални изблици и вътрешни състояния наду­ха: болка и радост, любов и омраза, са част от ритуалните действия на традицията.

Затова и женитбата, като начало на инди­видуален начин на живот, е традиционно проявление на родовата воля на колективен патриархален разум. Той е въплътен в представите за света на българското патриархал­но семейство. Единствено родовата стойност на семейното решение има значение. Чрез ритуалната игра на сватосване се афишират стойностите на рода, осъществил приемствена връзка между поколенията и опазил тра­дицията.

Човекът е част от рода и той принадлежи на традицията. Личните му стремежи и намерения са без значение. Приемането и подчинението на традиционния ритуал, поставящ началото на ново семейно огнище в рода, е негово задължение. Така в родовата памет остава споменът за ритуалните праз­ници, а не за отделния човек, който е само повод за проявление на изконното и ус­тойчивото като морална добродетел на традицията.

Подобна е предисторията в рода на повествователния АЗ на Ивайло Петров в „Пре­ди да се родя”. Появата на човешко създа­ние, раждането на нов член на семейната общност е не плод на интимен любовен порив, а ритуален задължителен жест и воля на тра­дицията. Родовият морал повелява поотрасналият син в семейството да се ожени и започва сватосването. Взетото решение е не­отменимо. То е част от неписания нравствен кодекс на традицията, а срещу нея човекът. не може да се бунтува:

- Петре, тази зима ще те оженим!

... Оставаше да решат на чия врата в село­то да похлопат.

Художественият ракурс на повествовател-но изображение приема за отправна точка позицията на поколението с традиционен мо­рал и нрави. Разбирането за света на родовия колектив и за живота на човешкия инди­вид в него е колкото реално зримо, толкова и

иронично пародирано от художествения критерий на повествователния АЗ. Светът на родното е духовният извор на непредубедения ироничен смях на автора. Интелектуалното превъзходство на следващото, вече личностно мислещо поколение е следствие от осъзнатото противоречие между лично ин­дивидуалното и колективно родовото.

Раждането на личностно индивидуално съзнание е процес на приемане и отричане на негативното в традицията. Колективните форми на родово съзнание са анахронизъм в динамично променящото се ежедневие на съвременника. Неговият начин на живот труд­но би могъл да се подчини на повтарящия се в-строга времева цикличност ритуален ри­тъм на традицията, която определя устано­вения от векове ход на живота. Вътрешната „затвореност” на родовата традиция не при­ема промяна и развитие на човешкото съз­нание, адекватни на променилите се усло­вия за живот. Динамиката я „плаши”. За нея всяка промяна е смяна на „статута” й, отне­мане на първенствуващата й, „жреческа” роля при определяне поведението и морала на човека. А в това е и проявата на нейния тра­диционен консерватизъм, който предизвик­ва ироничния присмех на повествователния АЗ, „присъстващ” на ритуалното сватосване на своя баща:

Баба, като всяка жена, имаше твърде висо­ко мнение за себе си и за своето семейство.... Цял месец обикаля селото, посети стотици семейства, но визитите й останаха без успех. Накрая, изпосталяла от ходене, тя докладва на дядо, че нито една мома не й се харесва за снаха, без да й мине през ум, че хората нямат особено добро мнение за нашата почтена фа­милия. "

Традицията сама отрича себе си с неприемането на чуждата, идваща отвън оценка за стойността на нравствените й доброде­тели. Тя остава „затворена” в представата за себе си. „Мнението” на околния свят, т.е. на другите, извън нея, е без значение. Това е и реалното противоречие между съвремен­ност и традиция. Именно то предизвиква и иронията на повествователния АЗ, част от която е и самоиронията на самия автор, над­могнал пристрастието си към своя родов свят. Той се надсмива над консервативната и изостанала старина, отрича и частица от своята родова, наследена от предците, ду­ховност.

Но единствен авторът осъзнава процесите на ирония и самоирония. Традицията сама влиза в конфликт със стародавната си, вече неактуална представа за своята нравствена същност, но без да осъзнава конфронтация­та със своя примитивен, остарял „образ”. Ролята й на традиционен съдник и повелител на човешките съдби е смешна, а понякога и забавно ненужна. Истинският и реален но­сител на отрицание чрез смях е авторът. Той отхвърля с иронията на художествения прис­мех негативите и на традицията, и на съвре­менността. Традиция без „поглед” към бъде­щето и съвременност без връзка с миналото не съществуват. Корените им са едни и същи - духовността на българина. Но тя променя критериите и формите за адаптация съобраз­но времето и епохата, в която живее човекът, представител на конкретно поколение. Без това право на приемственост и промяна тра­диция и съвременност не съществуват. Но това знае единствено авторът. Неговият ху­дожествен взор обгръща родовия свят на предишни поколения, за да открие дълбоки­те корени на отчуждението и личностната са­мота на човека в съвременния, твърде забър­зан модерен свят.

Смехът е единственото оръжие за опазва­не хуманността на епохите. Авторът познава неговата сила. Затова и ироничният му прис­мех е градивен и пречистващ. Усеща се тъга­та по непринудената „свенливост” на старо­давния родов морал и по детски смешната „насилствена” роля на традиционния риту­ал в човешкия живот. Ивайло Петров усеща „пулса” на милата родова старина, но чува и смеха на своя съвременник над консерва­тивно непроменящото се родово съзнание на патриархалния колектив.

Две епохи живеят в художественото съз­нание на повествователния АЗ. Те се срещат, „оглеждат” се една в друга и разпознават об­щите си родови корени в „картината” на вечното българско време в повестта на Ивай­ло Петров - „Преди да се родя”:

Изтокът руменееше като опечен хляб..., врабците цвърчаха лудо в акациите, прилепи­те се прибираха от нощните заведения, щу­раха се пияни из въздуха и не можеха да си наме­рят място за спане, а къщите се прозяваха с комините си и изпускаха миризлив дим.