Волът, наречен „ангел“, и селянинът до него: пълният текст на творбата „Те победиха“ от Йордан Йовков
Зареждане на оценките…
Йордан Йовков
Те победиха
Разхождах се един ден към семинарията. Далеч пред мене се простираше заснеженото шосе, безлюдно и пусто, само с безкрайната си върволица телеграфни стълбове, и в някаква умора и безнадеждност проваляше и се губеше зад хълма. От двете му страни дърветата и храсталаците на градината се тъмнееха неподвижни и сънни, потънали в дълбока замислена тъга. И над пространния парк, над дворовете и редките здания стоеше неподвижна, пепелява мъгла. Ниското, близо до хоризонта слънце потъмняваше и чезнеше в тая мъгла, безжизнено и хладно, като угасваща комета, предметите губеха строгите си реални очертания и целият пейзаж добиваше странната призрачност на сън, наумяваше фантастичното видение на приказка. Но високо в небето, чисто горе от мъгла, ясно и отчетливо се изправяше Витоша, засипана със сняг, царствено горда, унесена в спокойна, тежка мисъл, с неподвижен поглед, който сякаш търсеше далечни спомени в изминалите векове или надничаше в бъдащето…
Аз стигнах до пътя, който се отделя за семинарията, спрях се и дълго гледах. На тоя път се бяха спрели десетина биволски кола. Носеха каменни въглища. Едни широки, грамадни кола, сякаш поставени на колелета малки кораби, пълни догоре с въглища. Керванът почиваше. После коларите станаха и с високи, непрекъснати викове, в които пак прозвучаваше една нота на нежност и обич, заподканяха тежките биволи. И те, привели глави, изопваха ниски като стълбове нозе, тежкият кораб заскриптяваше и тръгваше из стръмния, тежък път…
Отминах по-нататък. Изведнъж ми дойде наум за една малка скулптурна група, която видях на последната художествена изложба — „Те победиха“. Един бивол с широк, масивен корпус на ниски нозе, корпус, в който се таи голяма, неимоверна сила, широко, виторого чело с някаква тежка и апатична, но упорита мисъл. До него — един селянин, опълченец, с широки плещи, с преметната на рамо пушка, с открито, широко чело, на което стои същата тежка, но упорита мисъл. Чувствуваше се една задушевна обич, една безкрайна привързаност между тия две същества, чувствуваха се невидимите връзки на обща, еднаква съдба…
Когато бях в изложбата, пред тая малка група имаше отрупани много посетители. „Боже, колко хубаво!“ — шепнеха с пламнали очи млади, хубавички момичета. Някакъв строг, навъсен господин, с карне и молив в ръка, продължително се взираше през сините си очила. А добродушен, пълничек буржоа високо и смело казваше: „Да, това е вярно! Те победиха“… Може би той виждаше само един ядовит сарказъм, хвърлен в очите на надути самохвалци. Може би другите се любуваха на оригиналното другарство на човека и животното. Може би. Но и тъй да беше, аз все пак бях уверен, че всички дълбоко в душата си чувствуваха една голяма художествена правда, виждаха един вечен и хубав символ…
Аз зная с каква привързаност, с каква голяма обич се отнася нашият селянин, той и цялото му семейство, към немия безгласен работник — бивола и вола. Другар на цял живот, на весели и тъжни дни. С него наедно той, уморен и приведен, върви след ралото от сутрин до вечер. А малки, дрипави немирници, които никога друг път не биха могли да се запрат на едно място, цели часове, цели нощи се скитат в полето, пазят и пасат тия любими волове и биволи. И връщането от пасбище или от работа е всякога една интимна радост в цялата къща. Галени имена, милувки… И гледаш, някой малък, червен като божур тантурко едва пристъпящ, подкрепян от засмяната майка, подига се и безстрашно подава суха кора хляб на „Сивча“. И кроткото, добро животно предпазливо посяга с влажния си грапав език, добродушно пъхти с мокрите си, широки ноздри и в големите му черни очи грее голяма няма радост. И така е във всяка селска къща. Някога, в загиналите вече религии, това е било един култ. Край бреговете на Нил много храмове са се издигали и много жреци са служили в тях на звездочелия Серапис. Тоя култ невидимо живее и днес. Всеки знае голямата скръб, която селянинът, цялото семейство, изпитва, когато умре — или пък му го отнемат — вола, бивола. Че за това има цяла сълзлива литература! Боже мой, викат авторите, какво ще прави бедният човек, изправен пред глада, пред жестокостта на лихваря. Нещастно резоньорство! Всякога то е способно да направи една права мисъл, едно чисто и задушевно чувство — вулгарно и грубо. Защото не е работата за някакви пари, за някакъв лихвар. Има много дни, когато тоя затворен и студен човек внезапно се разчувствува, душата внезапно кипва и той е готов да остави пари за два вола на първия кръчмарин, без да скърби. Но сега той плаче сам, плачат децата — плаче жената. Защото волът, който е умрял или е отнет, оставя същата празнина и скръб, като кога умре човек от къщи. Изчезва една душа, изчезва нещо обично и свидно…
Аз зная краища в България, дето на воловете казват „ангели“, и когато момите и младите булки, връщайки се от чешмата с пълни менци вода срещнат на пътя си тежкото, равнодушно животно, което спокойно и важно върви по средата на улицата — те, младите булки и моми, се спират, струват му път, както това биха направили пред белите коси на един старец, пред свекъра или пред всеки почитан човек. Нали това е трогателно и мило? Нали в тая почти суеверна почит блика широката вълна на признателност и обич към честния, беззаветен работник? Това са същше чувства, които Кардучи е вложил в своята малка и проста, но тъй хубава песен за „Вола“.
Това е силуетът на единия.
А другият, широкоплещият, здрав, с наивна и девствена душа селянин — и той е същият жрец на труда. Когато пролет крушата се разлисти и кукувицата закука, това е човекът, който мечтателно и радостно брои, за да види колко ризи ще скъса това лято. Да, ризи, които ще се скъсат от работа, от обилен пот. Човекът, който под високото, ведро небе, замислен, но с обнадеждено сърце бавно крачи и с широк, уверен размах засява житните зърна в черните недра на земята. Сега той е мъчелив и религиозно сериозен и неговият труд достига тържествеността на обряд, на свещенодействие. А няколко месеца по-късно той, щастлив и доволен, изправен пред зелената, изкласила и буйна като морето нива, туря ръка на сърцето си и шепне:
„Сполай ти, боже. Добър плод ни си дал…“
И когато една вечер камбаните в глухото малко село тревожно разнасят зловещата вест за войната, той със същата загриженост, спокойствие и твърдост се готви за новия труд. Труд също тъй тежък, като една сеитба, като една жътва. И ето те двамата напущат родния кът, тъгуват за милувките и смеха на малките палави любимци, скитат се далече по чужди пътища, под чужди небосклони. Но навсякъде те показват своите беззаветни усилия, изпитана душа, железни мишци и сила. Победи гърмят една след друга. Светът се учудва, светът очарован гледа: и далече, всред посърналите пустини на Чаталджа, под дъждовното небе, в кални пътища, той съзира тях — двамата другари. Да, те победиха!
Еднаква добросъвестност и усърдие и във войната, и в мирния труд. Аз си спомням как тоя честен, добър селянин, тъгуващ сред боевете за своите ниви, често вземаше шепа пръст, размазваше я между пръстите си и казваше: „Да, харна земя. Захар!“… И може би той, широкоплещияг работник, влюбен в земята и труда, изправен на брега на Мраморното или Бялото море, също като мужика на Горки, загледан в безкрайната ширина, с въздишка е казвал: „Ех, да беше поле това… че да го разореш!…“
Сюблимен герой в боя и в мирния труд! И сега, в тия тежки, безрадостни дни в едно тъмно упованне аз го виждам да се изправя пред мене, да расте като мощен, гранитен исполин, здрав, силен, с девствена чиста дута, с една вяра и една обич: земята и труда. А ниско при неговите нозе, малки, дребни хора горещо се препират за него, викат, махат ръце, вещаят неговите съдбини, чертаят пътя на щастието му. Но никой достатъчно не го разбира и никой достатъчно не го обича. А той — сега са зимни дни и се попийва — накрехва нехайно рунтав калпак, очите му дяволито се смеят, подмигва лукаво и казва: „Дявол да го вземе! Ще пусна една червена бюлетина, да видим какво ще излезе!“…
* * *
Когато се връщах, отново срещнах кервана коли. Те бяха стоварили някъде въглищата и сега си отиваха. Бавно и спокойно пристъпваха тежките красиви животни и на виторогите им чела се четеше сякаш веселото доволство на изпълнен дълг. На последната кола на кервана седеше един доста стар селянин, в солдашка без пагони шинела и загледан мечтателно в лилавия запад, ниско, като за себе си, тананикаше нещо…
Отиват си вкъщи. Аз гледам дълго след тях. Те ще заобикалят много, защото през големите улици с гладък паваж, дето сега се скитат елегантните дами и мъже с уморени от скука погледи, там строгите стражари не ще ги пуснат. И някъде далеч при Конювица, дето наместо електрически глобус кротко грее луната, те ще спрат пред малка бедна хижа. С вик и шумна радост ще ги посрещнат рояк боси, палави дриплювци… И когато той, уморен от тежкия труд, вече притвори очи и сън го обори — още веднъж ще си спомни за своите другари — те са близо, дели ги една стена само, и той чува тежкия им дъх и спокойното, монотонно преживяне.
А рано на другия ден те отново ще подемат своя труд.
Свързани материали
„Нощес ще играят гергьовските огньове“: лирични разкази от Ангел Каралийчев, пълни текстове за четене („Гергьовски огньове“, „Земята на българите“, „Змей“, „Пролет“, „Ръж“)
Събрани на едно място, разказите на Ангел Каралийчев звучат по-скоро като стихотворения в проза, отколкото като случки с начало и край. Тук са пълните им текстове за четене, а не преразказ или анализ. „Гергьовски огньове“ е изповед на младия Калчо в деня преди Гергьовден: коситбата, срещата с куция Ибрахим при големия кладенец, обещаната мермерна чешма с девет корита, годеницата Мария и конете, които ще пасат на Белия камък, докато заиграят огньовете над скритото имане. „Земята на българите“ е лирично обръщение към родината като към жива жена, чиито очи помнят ослепените Самуилови войници, вдигнатия над светия старец Евтимий ятаган и куршума, пропищял една вечер в стария Балкан. „Змей“ пренася в света на поверието: Яна, която чака среща с невидимото същество на Коминчето, Никола, който не вярва на хорските приказки, и пламъците, обхванали житата, докато селото търси виновник. „Пролет“ проследява един ден на орача Илия, от чукането по прозореца преди изгрев до вечерното връщане с воловете, и мълчаливата среща с незнайната жена със зелени, замайващи очи. „Ръж“ е момински монолог в навечерието на жътвата: чукът на черния Нено, който кове сърпове, лудогорците, спрели за нощувка на мегдана, и мечтата да заминеш по света. Текстовете са подходящи за самостоятелно четене, за подготовка на преразказ, за характеристика на герой и за работа върху езика и образността на Каралийчев: сравненията, олицетворенията и диалектните думи, с които е изградена картината на българското село.
Хляб, изгнание и любов в шест творби: Пейо Яворов, избрани стихотворения с пълни текстове
Подбор от шест творби на Пейо Яворов, събрани на едно място с пълните им текстове. Началото е с „Градушка“: разгърнатата картина на селския труд, на надеждата за добра реколта и на стихията, която за минути помита труда на цяло семейство. Следва „Заточеници“, където корабът отнася героите все по-далеч от родните брегове, а имената на реките и планините остават единственият спомен за загубения роден край. „На нивата“ носи натрапчивия рефрен на орача и показва как еднообразният труд, бирникът и мизерията се сливат в едно безизходно ежедневие. „Арменци“ представя изгнаниците в чуждия бордей, чиято песен прераства в бунт, подет от зимната буря. „Две хубави очи“ е кратката, музикална творба, изградена от повторения и огледални стихове, а последната част от подбора е поемата „Калиопа“ с приказния ѝ сюжет за затворената хубавица, младия ковач и стария лихварин. Текстовете са дадени изцяло, с оригиналното разделяне на строфи и части, така че да се четат, цитират и сравняват направо от страницата, без съкращения и преразказ. Подборът е удобен за подготовка по темите за социалната поезия и за интимната лирика на Яворов, за откриване на точен цитат при анализ, интерпретативно съчинение или устен отговор, както и за преговор преди изпитване върху творчеството на поета.
„Пейзаж“ от Иван Вазов, пълният текст на разказа: зимният път край София, на който красотата на природата се сблъсква с едно живо човешко нещастие
Разказът е поместен тук изцяло, така както Иван Вазов го завършва през 1893 година. Началото е разходка: разказвачът обяснява защо избира точно ломското шосе, най-глухото от друмищата около София, и какво намира в неговото уединение. Оттам се разгръща панорамата на софийското поле, на Стара планина и Витоша, а с нея и размисълът за природата като съвършено създание и за човека, останал недовършен в ръцете на своя създател. Втората част сменя тона. Един февруарски ден, под ниски пепеляви облаци и първия сняг, разказвачът се пита може ли зимното мъртвило да бъде хубост и поезия, и точно тогава срещу него се задава дребна старица със седемдесет години на гърба и с бреме от халище и дрипи. Разговорът с бабичката е сърцевината на текста: откъде идва, какво носи, защо върви тичешком към града и какво се готви да направи там. Отговорите ѝ преобръщат цялата дотогавашна съзерцателност и превръщат прекрасния пейзаж в укор. Финалната част е вътрешна: угризението, въпросите за вината на културата и за отговорността към страждущото човечество, решението да догони старицата и това, което остава от него, когато фъртуната се спуска над Коньовица. Текстът върши работа при четене и разбор в час, при проследяване на контраста между картината на природата и социалната драма, при разбор на образа на разказвача и при подготовка на съчинение или точно цитиране по „Пейзаж“.
Резюме на романа „Ноев ковчег“ от Йордан Радичков
Космическият удавник, или въведение към Ноевия ковчег Разказвачът е обсебен от видение за огромен удавник, който многократно „преминава“ през съзнанието му. Когато го вижда откъм гърба, по плещите на удавника зеят пресни, дълбоки рани, сякаш от ръфане на хищно животно, но те никога не кървят. Лицето е безкосмено, повехнало, със сиви очи; понякога по тялото се появяват подпухнали морави петна, друг път повърхността е съвсем гладка.
„Аферим, бабо, машаллах!“: пълният текст на разказа „Една българка“ от Иван Вазов
Пълният текст на разказа „Една българка“ от Иван Вазов, поднесен в оригиналния му вид, заедно с подзаглавието „Исторически епизод“ и с народния епиграф, който стои преди първия ред. Повествованието започва с точна дата и с ясно очертан исторически фон, следобеда на деня, в който Ботевата чета е разбита, и оттам въвежда в едно съвсем обикновено ежедневие край брега на Искър, където жени чакат ладията, а заптиетата решават кой да мине. Оттук нататък разказът следва пътя на една възрастна селянка от Челопек, тръгнала към Черепишкия манастир с болното си внуче на ръце. По този път тя се изправя пред няколко избора и всеки следващ иска от нея повече от предишния, а текстът ги подрежда в шест части със самостоятелни сцени. Читателят ще намери тук цялата поредица от епизоди, около които обикновено се води разговорът в час: молбата пред заптието на брега, среднощното хлопане по манастирската порта и разговорът със сърдития калугер, срещата в церовата гора и утрото, в което потерята излиза срещу селото. Финалът, в който се решава съдбата и на детето, и на момъка от гората, Вазов е оставил за последните редове и той остава да бъде прочетен в самия текст. Изданието е удобно за подготовка на преразказ, за точно цитиране при съчинение или анализ, за проверка на конкретна реплика и за четене на творбата наведнъж, без съкращения и прескачане.
Белият камък с надписа „България“: пълният текст на „На старата граница“ от Йордан Йовков
Кратката лирична творба на Йордан Йовков е дадена изцяло, без съкращения и без съпътстващ разбор. Текстът започва далеч от всякакъв сюжет, с размисъл за морето и за границата и за онова, което ги свързва: и двете са черта, отвъд която започва нещо чуждо и загадъчно. Оттук разказвачът стига до конкретната граница, която помни, и я описва такава, каквато е била и каквато е останала: зелената ивица през полето, белият равен път, километричните камъни и постовете. Средищната част принадлежи на един стар овчар, приятел на разказвача от онези години. С него в творбата влизат ямурлукът, кучетата, стадото и една книга, която старецът носи в чантата си и на която вярва повече, отколкото на хората. Йовков описва как старецът коленичи пред побития камък и чете надписа, който новите пришелци още не са изличили. Финалните страници обръщат погледа на запад, към новата граница и към момчетата в сиви шинели, и стигат до утехата, която старецът намира в своята книга. Какъв е надписът върху камъка и с каква мисъл завършва творбата, читателят открива в самия текст. Материалът е подходящ за четене в час, за точно цитиране в анализ или есе върху темата за родината у Йовков и за самостоятелна работа върху образа на стареца и върху символиката на граничния камък.