Белият камък с надписа „България“: пълният текст на „На старата граница“ от Йордан Йовков

Зимно шосе към семинарията, керван биволски коли с въглища и една малка скулптурна група, видяна на художествена изложба: оттам тръгва размисълът, чийто текст е поместен тук изцяло, без съкращения и без чужд коментар. Разказвачът върви сам през заснежения край, спира се пред спрелите на пътя кола и си спомня фигурите на бивола и опълченеца, пред които на изложбата се тълпят посетители, всеки с различно обяснение защо групата се казва точно така. Оттам погледът се прехвърля към селския двор, към галените имена, с които се посрещат воловете, към детето, което подава суха кора хляб, и към скръбта, настъпваща в къщата, когато животното умре или бъде отнето. Средната част противопоставя на тази задушевност едно раздразнение от сълзливата литература, която свежда всичко до пари и лихвари. След това текстът се връща към човека: към пролетта, сеитбата и жътвата, превърнати в обряд, към вечерта, в която камбаните разнасят вестта за войната, и към чуждите пътища, по които двамата другари стигат до калните полета на Чаталджа. Финалната част връща кервана обратно през града и го оставя там, откъдето е тръгнал: при бедната хижа, босите деца и дъха на животните зад стената. Творбата е подходяща за подготовка на анализ или съчинение върху темата за труда, земята и мълчаливото достойнство на българския селянин у Йовков, за търсене на точни цитати и за наблюдение върху образността и пръстеновидната композиция.

Подбор от шест творби на Пейо Яворов, събрани на едно място с пълните им текстове. Началото е с „Градушка“: разгърнатата картина на селския труд, на надеждата за добра реколта и на стихията, която за минути помита труда на цяло семейство. Следва „Заточеници“, където корабът отнася героите все по-далеч от родните брегове, а имената на реките и планините остават единственият спомен за загубения роден край. „На нивата“ носи натрапчивия рефрен на орача и показва как еднообразният труд, бирникът и мизерията се сливат в едно безизходно ежедневие. „Арменци“ представя изгнаниците в чуждия бордей, чиято песен прераства в бунт, подет от зимната буря. „Две хубави очи“ е кратката, музикална творба, изградена от повторения и огледални стихове, а последната част от подбора е поемата „Калиопа“ с приказния ѝ сюжет за затворената хубавица, младия ковач и стария лихварин. Текстовете са дадени изцяло, с оригиналното разделяне на строфи и части, така че да се четат, цитират и сравняват направо от страницата, без съкращения и преразказ. Подборът е удобен за подготовка по темите за социалната поезия и за интимната лирика на Яворов, за откриване на точен цитат при анализ, интерпретативно съчинение или устен отговор, както и за преговор преди изпитване върху творчеството на поета.

Разказът е поместен тук изцяло, така както Иван Вазов го завършва през 1893 година. Началото е разходка: разказвачът обяснява защо избира точно ломското шосе, най-глухото от друмищата около София, и какво намира в неговото уединение. Оттам се разгръща панорамата на софийското поле, на Стара планина и Витоша, а с нея и размисълът за природата като съвършено създание и за човека, останал недовършен в ръцете на своя създател. Втората част сменя тона. Един февруарски ден, под ниски пепеляви облаци и първия сняг, разказвачът се пита може ли зимното мъртвило да бъде хубост и поезия, и точно тогава срещу него се задава дребна старица със седемдесет години на гърба и с бреме от халище и дрипи. Разговорът с бабичката е сърцевината на текста: откъде идва, какво носи, защо върви тичешком към града и какво се готви да направи там. Отговорите ѝ преобръщат цялата дотогавашна съзерцателност и превръщат прекрасния пейзаж в укор. Финалната част е вътрешна: угризението, въпросите за вината на културата и за отговорността към страждущото човечество, решението да догони старицата и това, което остава от него, когато фъртуната се спуска над Коньовица. Текстът върши работа при четене и разбор в час, при проследяване на контраста между картината на природата и социалната драма, при разбор на образа на разказвача и при подготовка на съчинение или точно цитиране по „Пейзаж“.

Девет стихотворения на Иван Вазов, събрани на едно място с пълните им текстове, готови за четене, преписване и цитиране. Подборът показва поета в различните му гласове: от възторга пред родната красота до гнева срещу неправдата и от интимното изповядване до гражданския вик. Сборникът започва с „Българският език“, стихотворението, в което поетът превръща нанесената обида в клетва за възмездие чрез красотата на словото. Следват „На България“ и „Векът“, писани в изгнание през 1876 г., в които личната мъка по родината се среща с укора към равнодушна Европа. „Де е България“ очертава родината през нейните реки, планини и старинни развалини, а „Елате ни вижте!“ отваря вратата на селската къща и отправя пряко обръщение към ситите и властните. „Новонагласената гусла“ е стихотворението на поетическия обрат, в което певецът на любовта и природата сменя струните на инструмента си. „Новото гробище над Сливница“ е реквием за загиналите защитници на отечеството, а „Отечество любезно, как хубаво си ти!“ съчетава възхищението пред земята с горчивия упрек към нейните деца. Подборката завършва с краткото „Природата“, в което любовта към природата отстъпва пред друго чувство. Всеки текст е даден изцяло, с годините и местата на създаване, където те са отбелязани от автора. Така се вижда и хронологията: от емигрантската лирика от 1875 и 1876 г., през пловдивския период, до стиховете след Сръбско-българската война. Материалът е удобен за подготовка за час и за домашна работа, за учене на стихотворение наизуст, за откриване на цитати за съчинение или есе и за съпоставка между отделните творби на Вазов. Полезен е и на всеки, който иска да чете патриотичната лирика на народния поет в цялост, а не на откъси.

Стая с оголени стени, угаснала камина и човек, който не може да заспи: тук е поместен целият текст на „Нощ“ от Пейо Яворов, без съкращения и без чужд коментар между стиховете. Творбата тръгва от треската и полумрака в тясното помещение, минава през прозореца към бягащите облаци и от външната буря се пренася навътре, в душата, където тътенът се превръща в писъци, окови и размахан бич. Оттам израства обвинението на съвестта и клетвата пред родината, изречена с думите, които се цитират най-често от цялата творба. Следват виденията: веригите, които стягат насън, злобният дух с продадените отдавна мечти, изчезналата звездица и появата на мечтата, дошла окъсана и премръзнала, а след нея, тълпата. Втората половина е предсмъртно видение, отправено към майката: гробът, босилекът, жената, която ще дойде в лунна нощ, и гласът на родината, зовяща и живите, и мъртвите. Финалът връща утрото и същата стая, така че кръгът на творбата се затваря там, откъдето е тръгнал. Записът пази оригиналната графика, включително дългите редици чертички, с които е предаден прекъснатият сън. Удобен е за точно цитиране в анализ или съчинение, за наблюдение върху видението като похват, върху смяната на гласовете и върху мотивите за нощта, съня, съвестта и родината, както и за наизустяване на отделни части.

Всяка голяма епична борба създава една любима фигура, която живее повече в песните и легендите, отколкото в сухите страници на историята. С тази мисъл започва „Призракът“ на Йордан Йовков, поместен тук в пълния си текст, без съкращения и без придружаващ разбор. Първата част е за стария френски гренадер от похода в 1812 година: устремът при Бородино, горящата Москва, отстъплението през безбрежните снежни полета и последните боеве. Йовков напомня и малката песен, известна на цял свят, с която двама големи художници създават на непобедимия войник ореол от красота и поезия. Оттам текстът се обръща към по-близък образ. Разказвачът признава защо тази песен звучи за него по друг начин и защо, докато я слуша, вижда българския войник от трите войни. Следва портретът му, нахвърлян с най-едри щрихи: смачканата фуражка, сивият шинел с калта на окопите, загорялото лице, спокойният поглед и тромавата походка на човек с твърде широки плещи. Същинската част е една среща в хубав пролетен ден. По средата на улицата разказвачът вижда войник, който не прилича на днешните войници, а на онези от войната, и цялата улица спира да го гледа. Кой е този човек, откъде идва и накъде отива, е въпросът, който текстът задава и оставя открит. Финалът свързва видението със старата приказка за крал Артур и рицарите от кръглата маса. Какво чакат те и с каква мисъл завършва творбата, е оставено за самия текст. Записът е удобен за четене вкъщи, за точно цитиране в интерпретативно съчинение или в отговор на литературен въпрос, както и за проследяване на композицията, тъй като цялата творба стои на едно място.