Християнската нравствена норма

          Основите на християнското учение се полагат върху диаметралната промяна на старозаветните принципи. На мястото на строгото разграничаване между народите идва идеята, че всички хора са равни. Всеки може да се присъедини към християнската общност, като се покръсти и изрече Символа на вярата.
          Второ, променя се начинът за общуване между земното и божественото. На мястото на кръвната жертва идва християнското тайнство на евхаристията (от гръцки „благодарност“), чрез която жертвеният хляб и вино се превръщат в плътта и кръвта Христови. Поемането на ритуалния хляб и вино в акта на причастието символично превръща вярващите в братя и сестри - с една плът и една кръв. Техният общ баща е Бог, а общата им майка - Църквата.
          Най-важният принцип на християнското учение е любовта. Тя е универсалното средство за общуване между хората. Любовта премахва етническите, половите и социалните различия. Всеки човек е божие създание и по тази причина е достоен да приеме божествената любов - да бъде излекуван, да бъде опростен, да бъде спасен. Особено важно за християнина е, че трябва да се обичат не само праведните и ближните, но и грешните, и враговете. Защото само чрез любовта грешникът може да бъде върнат в правия път, а врагът да се превърне в приятел и брат.
          Принципът на любовта преобръща старозаветния морал. Не само извършването на недобро действие, но и неговото мисловно пожелаване вече се смята за грях. Да пожелаеш жената на ближния си, означава вече да си съгрешил с нея в сърцето си. Старозаветната заповед „не убивай“ вече се отнася и до помислите на човека. Особено силно принципът на любовта се проявява в идеята за несъпротивление на злото. Старозаветната разпоредба „око за око - зъб за зъб“ се превръща в „Аз пък ви казвам: да не се противите на злото. Но ако някой ти удари плесница от дясната страна, обърни му и другата.“ (Мат. 5: 38-39). На пръв поглед това е едно от най-уязвимите места в християнското учение, което го превръща в религия на слабите. Но то е мотивирано от идеята, че няма друг съдник освен Бог и само негово е правото да отсъжда и да наказва. И че непрекъснатото насилие между хората не може да роди друго, освен ново насилие.
          Пряко следствие на идеята за несъпротивление на злото е принципът на опрощението. Всеки може да съгреши, но и всеки заслужава да бъде опростен, ако се разкае искрено в душата си. Нещо повече - спасеният грешник е хиляди пъти по-мил на Господа, защото по този начин една душа е била спасена от вечна погибел.
          Опрощението обаче е възможно само при условие, че всеки проявява чувство за лична отговорност. В притчата за прелюбодейцата, която нейните съселяни искат да пребият с камъни, Исус казва: „Който е безгрешен, нека пръв хвърли камък върху нея“. Така се проявяват принципите на новия морал. На мястото на старото подчинение на общностната норма се издига принципът за личната отговорност. Тя обаче е най-нужна, когато оценяваме собствените си постъпки. Защото всеки може да бъде опростен, но и всеки трябва сам да носи отговорност за греховете си. След като на човека е дадена възможност да живее праведно, а той я отхвърля с думи и помисъл, не остава нищо друго, освен да бъде изпратен на вечни мъки, където „ще има плач и скърцане със зъби“.
          От принципа за личната отговорност логично се стига до принципа на справедливото възмездие. Хората ще бъдат съдени според делата и помислите им и никой не ще избегне справедливостта. Праведните ще получат награда - вечно блаженство в рая, а грешниците ще горят в геената огнена. На пръв поглед тези обещания за посмъртна награда и възмездие като че ли прехвърлят човешките отговорности към някакво неизвестно бъдеще. Но в този принцип ясно се усеща идеята, че за човешкия живот са важни не само телесните радости и скърби, но и духовните. И че трайността на човешкия морал може да се гарантира само ако вярваме в безсмъртието на душата с всичките й права и отговорности.
          И като венец на християнската нравствена норма идва принципът на жертвоготовността. Кое е по-важно - собственият живот или запазването на нормата? Този въпрос получава еднозначен отговор в християнското учение - нормата трябва да бъде запазена дори с цената на живота. Готовността да принесе себе си в жертва за спасението на хората е онова, което отличава Христос. Но това не означава, че жертвоготовността е нещо лесно и автоматично. Напротив - някои от най-поетичните и вълнуващи моменти в евангелския разказ са посветени на чисто човешката мъка и боязън пред страшната смърт, на молбата, която обреченият на страдание отправя към Отеца си: „Ако може, нека ме отмине тази горчива чаша.“ Но все пак важното е, че крайното решение е: „нека да бъде твоята воля, а не моята“. Същият сюжет се повтаря и години по-късно, когато три пъти отреклият се от учителя си Петър побягва от Рим. Тогава на изхода на града, на прочутата „Виа Апия“, го среща Исус и го пита: „Къде отиваш, човече?“ Тогава Петър си спомня жертвоготовността на учителя си и се връща в Рим, където го залавят, осъждат и разпъват на кръст с главата надолу.
          Чрез принципите на любовта към всички, на личната отговорност, на всеопрощението и жертвоготовността християнството преобръща системата на заварените ценности и създава един нов универсален морал, който ляга в основата на цялата европейска цивилизация от последните две хилядолетия.