„И шут не шут, пак си е хубавец“: пълният текст на разказа „Шутият вол“ от Йордан Йовков
Зареждане на оценките…
Йордан Йовков
Шутият вол
Докато чичо Митуш и Аго се хранеха отвън на сундурмата, наблизо, на пет-шест крачки от тях, беше застанал Комура — един едър, кокалест вол, наполовина черен, наполовина сив. Той беше с къси, обърнати назад рога, които наспроти неговата големина бяха малки, затуй изглеждаше като да е шут. Без да се мръдне, като истукан, той си преживяше спокойно, а очите му бяха все в чича Митуша и Аго.
— Гледай, гледай Комура — каза чичо Митуш. — Дъвче си дъвка и, шут не шут, мисли се за хубавец. Добре, че няма рога. Добре, че господ на бодлива крава рога не дава, а то, какъвто е борец, света щеше да съсипе. — Чичо Митуш се усмихна повече и продължи: — В Преславско — аз съм живял там — хората въдят биволи, едри, големи биволи, пък и вино много имат, нали са все лозари. Те, понякогаж, ще вземат, ще напоят биволите с вино, ще им дадат да изпият по една кофа, па ще ги изкарат на мегданя да се борят. Ей тъй — да видят кой ще надвие.
Аго взе да се смее. И тъй като, по обичая си, той се смееше дебело и гърлесто, Комура престана да преживя, загледа се ослушан и след туй пухна с ноздрите си. Той пухна тъй още веднаж.
— Пуши тютюн — каза Аго.
Комура продължи да си преживя, но не измести погледа си от Аго и чича Митуша. Той беше един много особен вол и затуй чичо Митуш обичаше да се шегува с него. Докато другите волове, след като си дойдеха от чердата или след като се върнеха от кладенеца, си стояха, както си стояха сега — в най-различни положения, спокойни, като заковани на местата си, — Комура ще започне да рине с крак и да хвърля пръст на гърба си, ще почне да реве и след туй, наперен, с нагърчена шия, войнствен, ще се нахвърли на някой вол. Но щом се срещнат, щом си почукнат рогата, той избягва настрана и вече не се помръдва.
Ако носят сено, той ще се доближи до предната кола, за да може, както върви, да си поотскубва. Ако минават покрай нивите, ще се запасе крадешката бързо-бързо, а очите му гледат назад — дали иде Аго. Като вика и се гневи, Аго хвърля тоягата си (на края на която има топка) отдалеч; Комура дига глава, замижава, сгърчва се и тъй чака или удара, или да мине тоягата над главата му.
Чичо Митуш и Аго се нахраниха, взеха да впрягат и едвам сега забелязаха, че Комура го няма — беше липсал някъде. Докато го търсеха с очи, ето го че се зададе откъм господарската къща, търчи и цял се тресе, а зад него Галунка вика и хвърля камъни.
— Що не си гледате воловете? — сърди се тя — Изяде ми юфките. Простряла съм юфки на двора, а той като ги залапа! Какъв проклет вол, все в къщи се увира като куче. Веднаж бях направила боя да боядисвам пасма и в боята си пъхна муцуната.
Чичо Митуш взе да се смее, но Аго, за да угоди на Галунка, подгони Комура От дванайсетте вола половината бяха впрегнати вече в плуга. Объркан, Комура застана не там, гдето трябваше. „Ерине! Ерине!“ (На мястото си) — викаше му Аго и той мина на другата страна. „Кош!“ — каза Аго и подигна хомота. Волът умело и бързо пъхна врата си Сега чак, след като го върза и тури натясно, Аго го удари един-два пъти с един жегъл.
Върволицата от шест чифта волове, след които подрънкваше плугът, се насочиха през зелената поляна към нивите. Отстрани вървеше Аго, отзад — чичо Митуш. Ту тук, ту там пред тях пробягваше някой лалугер, изправяше се за миг, като забито колче в земята, и догде го видиш — мушваше се в дупката си.
Дойдоха на нивата, гдето оряха, и чичо Митуш обърна плуга Докъм обяд ораха спорно и леко. Но като напече слънцето, като взе да се чува мухата, от която щръклседобитъкът, работата стана тежка. Ми-наха и към горния край на нивата, гдето пръстта беше оцедена, суха и пълна с троскот. На едно място корените на троскота бяха тъй дебели и тъй на гъсто, че плугът запука, запука — и спря. Аго завика и завъртя камшика — воловете взеха да тъкат, както се казва, назад-напред, но плугът не мръдна.
— Хай да се не види — каза чичо Митуш загрижен. — Ами сега?
Чичо Митуш можеше да подигне малко плуга и тъй на воловете щеше да олекне, но той искаше да има равна оран Като изгледа дългата върволица на воловете, като че пресмяташе нещо, той каза:
— Я дай, Аго, да впрегнем в дъното Комура. Той е як, да видим дали не ще изкара плуга.
В дъното на плуга бяха Балана и Чивгата — най-едрите, бели и двата, с дълги еленови рога. Но те бяха по-старички. Туриха ги на мястото на Комура и другаря му, а тях двамата впрегнаха в дъното на плуга.
— Хайде сега, карай! — каза чичо Митуш.
Аго завъртя камшика и завика:
— Хайде, дни! Хайде, дий! Ча! Ча!
Воловете се напрегнаха, колкото сила имаха, хомотите заскриптяха, обтегнаха се процепите на чивгарите, като че щяха да се скъсат, но — плугът не мръдна. Аго пак завика, един вол падна на предните си нозе. И ето. Комура се подаде напред-напред, гърбът му се изви, всичките му ребра изпъкнаха. Около плуга троскотът запука, закъса се и плугът тръгна.
— Хайде, дий! Хайде, дий! — викаше Аго.
Още няколко крачки и опасното място беше минато. Малко по-нататък спряха воловете да си отдъхнат. Чичо Митуш отиде при Комура, поглади го по изпъкналото чело, между шутите рога, и каза:
— Браво, Комур! Браво. Бе аз знаех, че ти няма да ме засрамиш.
Комур стоеше в браздата. Главата му, шията му и гърдите бяха черни, толкоз черни, че очите му се отделяха само с лъскавината си. Два-три мига — и той дойде на себе си, почина и запреживя. Той не разбираше, че е направил нещо особено, но навярно беше си помислил, че щом толкоз чичо Митуш и Аго обикалят около него, трябва да му дадат нещо за ядене. Затуй поклепваше с уши и ги гледаше право в очите.
— Яде юфка, разбира се… Като изяде юфката отзарана, доде му сила — говореше Аго и се смееше с гърлестия си смях.
Изкараха още няколко бразди. Земята започна да пари, във въздуха, като от струни, се чуваше късо, звънливо бръмчене — рояци лъскави зелени мухи се въртяха и кацаха по нагорещената кожа на воловете. Разпрегнаха и Аго отиде да пасе воловете, а чичо Митуш си дойде в чифлика.
Докато изорат тая нива, още на няколко пъти плугът задълбаваше в троскота и спираше. Тогаз, без да се бавят, сменяха воловете. Балана и Чивгата ги почитаха за най-добри и най-хубави волове — нали бяха едри, бели като сняг, с големи еленови рога. Но нямаше що — туряха ги, като че ги развенчаваха от първенството им, по към средата, а на тяхно място, в дъното на плуга, впрягаха Комура с другаря му. И колкото и зле да беше се запънал плугът, Комура ще се напъне, ще се напрегне и ще го изкара. Чичо Митуш го потупваше по гърба, милваше го по челото. Аго се радваше.
Воловете ги пасяха нощем, за да не ги безпокоят мухите. Сутрин, като поподскочеше слънце, Аго ги докарваше, напояваха ги на кладенеца и отиваха да орат. Веднаж Аго си дойде много рано, преди да изгрсеслънце. Дойде си сам.
— Чичо Митуше, ела — викаше той, — умира вола. Комура се поду, умира.
Чичо Митуш го гледаше, без да му отговори, замислен, после каза:
— Трябва да е пасал рапица. В рапицата е влязъл и се е напасал, от туй е. Нали съм ти казал да ги вардиш от рапицата, муле недно — разсърди се той. — Какво си правил? Де си гледал?
Аго се навъси, подсмръкна и пак повтори:
— Умира вола…
Чичо Митуш бръкна в един зимбил, закачен за стената, в който туряха разни инструменти, взе нещо и го пъхна в пояса си, но какво беше — Аго не можа да види. След туй и двамата забързаха към воловете. Отдалеч ги видяха събрани на купчина и легнали — всред зелената трева се белееха като едри гъби. Само един стоеше прав настрана и когато дой-доха там, видяха, че е Комура.
Страшно беше да се погледне: голям, надут, пораснал като гемия, търбухът му ще стигне земята. Очите му гледаха премрежено, замъглени, из устата му на тънки жици течеше лига. Едвам се държеше на краката си, всеки миг бе готов да се повали на земята. Аго пак заплака:
— Умира вола… Хубавия вол, умира…
— Умира зер — скара му се чичо Митуш, — като не си отваряш очите…
Чичо Митуш бръкна в пояса си и извади едно шило (сега Аго разбра какво беше взел от зимбила), отиде до Комура и взе да го попипва отгоре на хълбока, между ребрата — пипаше тук, пипаше там, като че търсеше някакво място. Като го намери, той го отбеляза с лявата си ръка, но я тури малко по-настрана, а с дясната издигна шилото и с все сила го заби в кожата на вола.
Аго гледаше смаян. Комура поглати глава — и толкоз. Като извади чичо Митуш шилото, нещо каза: туф, пуф — като че се отвори клапа. Газовете, насъбрани в стомаха на животното, заизлизаха, още на часа погледът на Комура се разведри. И надутият му като балон корем взе да се събира.
— Ти да не мислиш, че туй шило е просто — похвали се чичо Митуш на Аго. — То не е какво да е желязо. То е прекарано през алектрика. Хайде, хайде, разкарай вола да походи, не го оставяй да седи.
След няколко дни на Комура беше преминало и, здрав и читав, стоеше си пред дама. Дори през тия няколко дни той беше успял да извърши една пакост: докато го видят, напил беше една сутрин ведрото с млякото. Но направил беше и нещо добро: като търчеше веднаж тежко, стремително (все около боричканията си с воловете), той насмалко щеше да стъпче детето на Галунка, но като дойде до него, тъй се отби настрана, че учуди всички, а Галунка от радост заплака.
И ето го сега, спокоен, добре разположен, стои си пред дама и си преживя. Чичо Митуш и Аго закусват. Тях гледа Комура, преживя и ги гледа — внимателно, любопитно.
— Оправи се Комура, нищо не му е — каза чичо Митуш. — И шут не шут, пак си е хубавец! Добър вол, як вол. Той и още един като него да се паднат на някой сиромах, ще му работят и ще хранят и него, и децата му. Добър вол… Само че… малко си е лакомичек…
Комура се загледа, престана да преживя и пухна с ноздрите си.
— Пух! Ама да те боднат с шилото по гърба, тогаз ще видиш какво е пух — засмя се Аго.
А чичо Митуш, като гледаше Комура с някаква особена драгост, усмихнат, весел, запя му:
Турчин върви из гора зелена,
тютюн пуши с лулица червена…
„Пух! пух!“ — дъхна с ноздрите си Комура.
Той пак взе да си преживя. Един кос кацна на гърба му, походи по него като по канара, след туй взе да скубе с човката си от меката сплъстена козина, която волът сега менеше, и като насъбра доста, хвръкна към гнездото си на керемидите.
Свързани материали
Воловете, които познават имената си: разказът „Всеки с името си“ от Йордан Йовков, пълен текст
Нова година в чифлика, именен ден на готвача и една кола с бели волове, окичени със златен варак. С тази картина започва разказът, чийто пълен текст е даден тук, без съкращения и без преразказ. Първите страници въвеждат чифлишкия свят: празника на Васил одаджията, скарването заради кокалите в чорбата и чичо Митуш, старейшината на аргатите, който излиза пред дама тъкмо когато воловете се връщат от кладенеца. Йовков описва подробно бавното им прибиране, зимната отпуснатост на полето и навиците на всяко животно поотделно. Средищната сцена е вързването на воловете. Чичо Митуш вика имената едно по едно и от неподвижното стадо тръгва само този, който чуе своето име. Оттук се ражда и спорът с Аго дали добитъкът разбира човешката реч, в който старият аргатин излага цялата си вяра за ума, търпението и достойнството на вола. Финалната част е разказ в разказа: спомен за един стар човек от селото и за последната му молба, който придава на творбата друг мащаб. Развръзката е оставена за самия текст. В текста си личат и типичните за Йовков похвати: пестеливото описание, което със свои детайли изгражда цяла картина, диалогът, в който всеки герой говори със свой глас, и вниманието към имената като към нещо, което отрежда на всяко живо същество неговото място. Заглавието получава пълния си смисъл едва след последните редове. Подходящо за характеристика на чичо Митуш, за анализ на отношението между човека и животните у Йовков, за разбор на името като знак за достойнство и за точно цитиране в съчинение или в устен отговор.
Отлаганото пътуване на чичо Митуш: „При своите си“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Трима ратаи лягат между две кладни след дълъг ден около вършачката и загледани в звездите, започват разговор за това къде отива човек и защо камъкът стои хиляди години. С тази нощ започва „При своите си“ на Йордан Йовков, поднесен тук в пълния си текст, без съкращения. Оттам нататък се нижат всекидневни случки в чифлика и всяка добавя по нещо към образа на стария чичо Митуш: обещаното и все отлагано пътуване до родното село, където живи вече няма, новите дрехи, ушити нарочно за път от Петър Джумалията, спорът с Аго за бития добитък и думите, че по родните му места на воловете казват ангели. Разказът върви бавно, с диалог, който носи говора на чифлика, и с описания на нощното небе, докато една привидно дребна случка с тежкия камък пред дама не променя посоката на действието. Финалните страници са сред най-тихите у Йовков и оставят на читателя сам да разбере какво стои зад заглавието. Текстът е даден с авторовия правопис, което го прави удобен за четене на глас, за точно цитиране и за отбелязване на ключовите епизоди. Подходящ за подготовка на характеристика на чичо Митуш, за анализ на отношението между човека и животните у Йовков, за съчинение върху темата за дома и своите и за съпоставка с други Йовкови разкази.
Кучето, на което пъпът му е хвърлен на пътя: пълният текст на разказа „Скитник“ от Йордан Йовков
Куче се появява на прага, изяжда комата хляб, полудува от радост, а след няколко дни отново поема нанякъде. Пълният текст на разказа „Скитник“ от Йордан Йовков е поместен тук без съкращения. Разказът започва със завръщането на жълтото куче в чифлика и с мърморенето на чичо Митуш, който го хока и в същото време му отчупва залък след залък. Оттам повествованието обяснява с какво то се различава от Лефтер, Петрика, Джюли и Калпазан: другите пазят къщата и добитъка и знаят, че са слуги, а жълтото куче живее за себе си и обича да пътува. Средната част е низ от завръщания и изчезвания, всяко със свой повод и своя история: срещата с овчаря край Сърнено, лозята и мисирлиците, пъдарят със сачмите, тенекията за масло на тавана и смехът на целия чифлик. Отделен епизод отвежда чичо Митуш чак до границата, където изгубените волове и три чужди кучета го поставят в положение, което го засяга много повече, отколкото сам си признава. Финалната сцена е нощна и дъждовна, а последното изречение оставя стария човек лице в лице със скитника, когото така и не е успял да задържи. Разказът е подходящ за работа върху Йовковия поглед към човека и животното, върху образа на чичо Митуш и върху темата за свободата и привързаността. Удобен е и за точно цитиране в интерпретативно съчинение, и за преговор преди изпит.
Белият гълъб на керемидите: пълният текст на разказа „Гълъбът на прозореца“ от Йордан Йовков
Йовковият разказ „Гълъбът на прозореца“ е поместен тук изцяло, без съкращения и без съпътстващ разбор. Действието започва под цъфналия салкъм пред господарската къща, където чичо Митуш е дошъл с трион и брадва, за да отреже клоните, които трошат керемидите. Галунка го подкача, а той ѝ обещава половината от парите, ако намери пари горе на дървото. Оттам тръгва първата от историите в текста: за бедния Махмуд, който се примолва да отсече сухия клон, за хралупата, която се отваря под брадвата му, и за това как старият господар хаджи Петър постъпва с намереното. Тя е разказана изцяло и подготвя всичко, което следва. Втората част е за гълъбите. Докато чичо Митуш работи на покрива, един едър бял гълъб не се помръдва от мястото си, а по-късно двамата ги гледат отдолу как се премятат презглава във въздуха. Тук е и споменът за срещата с бабичката на пътя за града и за причината, поради която хаджи Петър завъжда гълъби. Изброени са и породите, които е държал, с имената, с които ги наричат. Третата част е разказът на Галунка за последните дни на стария господар: за отворения прозорец, за белия гълъб, който идвал и заничал навътре, и за онова, което тя видяла в очите на болния, преди той да се помине. Чичо Митуш задава само един въпрос за гълъба и си прави своя извод. Финалът се разиграва в двора по пладне и започва с внезапна тревога сред гълъбите и кокошките. Развръзката и последните думи на чичо Митуш са оставени за самия текст. Полезен за четене на творбата в оригинал, за точно цитиране в отговор на литературен въпрос или в интерпретативно съчинение, за подготовка на преразказ и за характеристика на героите, тъй като целият текст стои на едно място.
Огън, запален с две дървета: „Нов огън“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Един стар ходжа с кръпка до кръпка по дрехата и с лице на светец се появява в чифлика точно когато добитъкът започва да мре. Разказът на Йордан Йовков е поместен тук в пълния си текст, без съкращения и без тълкуване. В началото Галунка се мъчи да си спомни откъде познава чудноватия старец, а заедно със спомена идва и мълвата за него: как птичките от гората кацали по рамената му и как една змия излизала от дувара на джамията, за да се припича до него. Тревогата ѝ обаче е другаде, за два дни са умрели четири глави добитък, а Васил вече е заминал в града за доктор. Същинската част върви по два успоредни пътя. Единият е обредът: двете дървета, търкани, докато се запалят, праханта, която Марин донася димяща в ръката си, обяснението на ходжата защо този огън е чист и вечерните огньове пред всеки вратник, през които прекарват добитъка. Другият е съдбата на шутия вол Комура, който ляга сред полето, надига се, стига до дама и пада отново. Разтривките със сено, гладкото дърво, с което слугите го търкат по корема, и всеки следващ опит са предадени с подробности. Най-тихата сцена в разказа е между слугата Ерофим и умиращия вол. Тя е съвсем кратка и не се преразказва тук. Финалът пренася действието в една дъждовна нощ и в утрото след нея, а въпросът, който остава у Галунка, кое всъщност е помогнало, е оставен без отговор и от самия Йовков. Текстът е подходящ за четене в час, за преразказ, за характеристика на Галунка, Марин и Ерофим, за съчинение върху отношението на човека към животните и вярата в старите обреди, както и за търсене на точни цитати от Йовков.
Двете кобилки, които вървят една след друга: „По-малката сестра“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Пълният текст на разказа, в който Йордан Йовков разказва за две млади кобилки, доведени от пазара, и за привързаността между тях, останала по-силна от всичко, което им се случва после. Творбата започва с деня, в който Васил ги пуска в празния харман: неопитомени, току-що хванати с ласо, с гъсти опашки и неподковани копита. Още от първите редове чичо Митуш и слугите ги наблюдават с опитно око и откриват по една черта от нрава им. Оттам нататък разказът следи как червената Айа се мята и бяга, а черната кобилка неотлъчно върви след нея, сякаш иска да я успокои и да я запази. Оттук идва и името на разказа: Айа е по-малката сестра. Следват дните на приучване към хамута и работата в равното поле, разговорите и преценките на чифликчийските хора, а после и една болест, която обръща спокойния ред и води до прибързано решение. Как завършва то и какво остава след него, се разбира само от самия текст. Разказът е от онези творби на Йовков, в които животните са пълноценни герои, а човешкото се измерва по отношението към тях. Записът е пълен, без съкращения, и върши работа за четене в час, за характеристика на чичо Митуш и на образите на животните, за теми за връзката между човека и животното и за точно цитиране в съчинение или анализ.