Двете кобилки, които вървят една след друга: „По-малката сестра“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Зареждане на оценките…
Йордан Йовков
По-малката сестра
Васил беше докарал от пазаря две млади кобилки. Отвързаха ги от каруцата и ги пуснаха в харманя, празен по това време и обграден с висок дувар. И двете кобилки бяха още неопитомени, току-що хванати с ласо от стадото им, навикнали на свобода, диви. Чичо Митуш и слугите гледаха иззад вратника и не само се любуваха на кобилките — те наистина бяха хубави, — но и с опитно око откриваха ту една, ту друга черта от нрава им. Едната беше червена и се казваше Айа (родена през май), а другата — черна, тя нямаше име. Всяка беше вързана за шията с по едно ново въже, което се влачеше по земята. Нищо друго — ни юлар, ни юзда, ни хамут не беше слагано на тях. Копитата им не бяха подковани, израснали прекомерно, спитенн. Гъстите им опашки досягаха земята.
Айа беше по-жива, по-буйна. Когато чичо Митуш влезе в харманя, тя се подплаши, извъртя се и удари на бяг, но срещна каменната стена, започна да се лута и да бие гърдите си о нея. Чнчо Митуш дойде още по-близо, тя се промъкна между него и зида и избяга на другия край. След това, както правят конете, когато са уплашени, тя се обърна с очи към опасността, наостри уши, дори пристъпи малко, загледа се и запръхтя силно, като че хъркаше. Над черните и светнали очи падаше кичур черна грива.
Докато Айа бягаше насам-нататък, черната кобилка оставаше по-споконна, по-сдържана. Но тя винаги отиваше там, дето беше Айа, следваше я, държеше себлизодонея, като че искаше да я успокоии заварди. Васил беше казал, че двете кобилки били сеетри и че Айа е по-малката. На другия ден ги впрегнаха в каруцата, за да ги научат да теглят. В такова равно поле, каквото беше полето около чифлика, това не беше мъчна работа. Айа се противеше, скачаше, разтърсваше глава. Понякога тя се мяташе напред и се изправяше на задните си нозе или се отпущаше и искаше да легне. Ударите на камшика и виковете на слугите я подлудяваха. Освен юздите, които държеше чичо Митуш, Айа беше вързана с дълго въже за врата, това въже го държеше един слуга и с него или я възпираше, или я оправяше в пътя, когато искаше да кривне настрана. Със също такова въже беше вързана и черната кобила, но от него не стана нужда. Докато Айа себъхтеше и мореше, цяла покрита в пот, черната кобила се покоряваше (за да бъде някак по-леко наАйа), отиваше натам, накъдето отиваше Айа, спираше се, когато се спреше Айа. Човек би казал, че тя забравяше собствените си страдания и мислеше само за Айа.
Най-после Айа разбра, че няма да излезе наглава, престана да скача и като устреми замътените си очи в полето — това широко, равно поле, в което с бяг беше се спасявала и от вълци, — тя се впусна да бяга колкото сили имаше. Черната кобилка я по-следва. А тъкмо това чакаха чичо Митуш и слугите. Ония, които държаха въжетата отстрани, едва успяха да се качат. Каруцата се носеше из полето с трясък, кобилките препускаха с път, без път, ту в една, ту в друга посока. Най-после, потънали в пяна, те се умориха, капнаха и покорно отиваха натъй, накъдето ги насочваха. Тогава чичо Митуш обърна каруцата и се върна в чифлика. Като спряха, той скочи и мина отпред. Айа, изтъняла, мокра от пот, като къпана, пяла трепереше. Черната кобилка, също тъй изморена, не трепваше, като че се боеше да не би с мръдването си да докара нови беди за Айа. Чичо Митуш эастана пред Айа, помилва я по челото, подръпна и ушите и дъхна в ноздрите и. Същото иаправи и с черната. След туй от каруцата кобилките ги заведоха в обора и ги вързаха на ясла.
Два месеца по-късно Васил се връщаше един ден от града. Айа и черната кобилка вече теглеха каруцата тъй добре, като че бяха се родили научени. Приличаха им — особено на Айа, която препускаше с високо дигната глава — и новите хамути, потопени в катран, за да стоят меки, и герданите от сини мъниста, и червените топки на челата им. Васил караше тоя път лудешката. Кобилките минаваха от тръс в галоп, от галоп пак в бърз тръс. Не бяха изминали още и пет километра от града, а бяха вече потънали в пот.
При чешмата, дето имаше огнена мелница и кръчма, Васил спря. Айа, като че не беше почувствувала никаква умора, стоеше с дигната глава и нервно дъвчеше юздата си. Тъй като капаците на юздата отстрани на очите и бяха пречили досега да вижда Айа, черната кобилка се извърна с цялата си глава към нея, погледна я, подуши я и леко я бутна по муцуната. И застана покорно пак тъй, както си беше по-рано.
На вратата на кръчмата се показа Велико железаринът. Каскетът му беше килнат назад, тъй че разкъдрената му коса се развяваше над челото; на рамото му, преметната на широк ремък, висеше хармоника.
— О, бай Василе, здрасти! — извика той. — Ще ме закарашдосело ще черпя. Ех, че кончета! — Аз с такива кончета обичам да пътувам. Ама какво… отде идеш ти? — каза той, като дойде по-близо и учудено гледаше конете. — Кога свари да ги изпотиш толкоз?
Васил махна отчаяно с ръка:
— И тъй ще мрат, не ги жаля. Докторът каза, че били болни от шап. Иска да ги застреля. Хайде, качвай се!
Чакай да почерпя.
— Няма нужда.
Велико тъй си и остана — с учудени и широко разкрити очи. Докато се наместяше в каруцата, хармониката му издаде от само себе си няколко звука. Васил му разказваше какво беше му казал ветеринарният лекар.
— И тьй ще мрат, не ги жаля! — каза най-после той и отпусна юздите. Кобилките се понесоха в галоп, преминаха един завой в тръс, след туй пак се замятаха в галоп.
Великовото село беше на три-четири километра отсам чифлика. Като стигнаха там, Велико слезе и като крепеше с едната си ръка хармониката, с другата извади часовника си, погледна го и каза:
— Вървели сме като трен! Толкоз бързо. Ех, че кончета!
Въпреки всичко, Айа стоеше твърдо на нозете си, с дигната глава. Черната се обърна, погледна я, както по-рано, и пак тьй леко я побутна по муцуната.
От тоя ден нататък двете кобилки ги затвориха в отделен обор и вече не ги изкараха. Там ги хранеха, там ги поеха — тъй беше заповядал докторът. Айа мъчно свикна с тоя затвор: дърпаше се за повода си, обръщаше се ту на една, ту на друга страна, очите и, изпълнени със светлина, с огън и избърнати, тъй че се виждаха червени ципи около тях, гледаха все към вратата, все към светлото навън. Черната кобилка беше търпелива, но когато Айа беше неспокойна, неспокойна ставаше и тя. Тя преставаше да яде, свиваше уши назад и не трепваше.
Понякога чичо Митуш заварваше Айа легнала. Цели дни подред тя почти не ядеше, ставаше отпусната, ленива, често лягаше. Друг път чичо Митущ заварваше двете кобилки застанали една срещу друга, като че прегърнати, и една друга се чешеха със зъби — едната от едната страна, другата — от отвъдната. В такива случаи чичо Митуш се поспир-ваше на вратата и усещаше жалост: той знаеше добре, че конете правят тъй не от нужда, а от нежност и от дружба един към други.
Веднаж, колкото и строго да му беше забранено това, чичо Митуш, като преместваше Айа от едно място на яслата на друго, изтърва я и тя избяга навън. Повикаха колкото слуги се намериха, за да я хванат, и на първо време успяха да я вкарат в харманя — в същия харман, гдето бяха я пуснали с черната най-напред. Напразно: с дигната опашка, леко, Айа се позасили и без мъка, като сърна, прескочи високата каменна ограда. Слугите извикаха от учудване и възхищение, а Айа с развяна грива, с раздиплена във въздуха опашка се понесе като вятър из полето. „Трап-трап-трап!“-се чуваха мерно донейде ударите на копитата и, след туй заглъхнаха.
Като остана без сили, като се умори да играе и да пропуска, Айа се върна сама и се спря пред обора. Ноздрите и играеха, тя изпръхтя силно, като че въздъхна, и се отпусна, опашката и също тъй бавно се прибра. Тя се престори, че не вижда чича Митуша, и се остави да я хванат.
Мина се тъй доста време. Ветеринарният лекар дойде по обиколка и предложи да направят последен опит: Васил купи едно мършаво магаре от един циганин, а докторът му присади болестта на кобилките.
— Ако магарето остане живо — беше казал той, — кобилките са здрави, ако умре — болни са от сап и няма какво вече: ще ги застреляме.
Затвориха магарето в един овчи агъл. А като мина нощта — тя се случи студена, дъждовита, — отидоха да видят какво е станало и го намериха умряло. Васил изгуби всяка надежда и все пак не му се вярваше. „Как може да умре такъв як и хубав добитък — мислеше си той. — Как може да умре Айа?“
Чакаха само да одобрят и да утвърдят книжата. И една сутрин, по-рано, отколкото се надяваха, доде ветеринарният фелдшер с един стражар. Васил се махна и се скри нейде из чифлика. Пак на чича Митуша се падна тежкият жребий. Разтреперан, той влезе в обора, с разтреперани ръце заразвързва повода — мислеше да отвърже най-напред черната, а отвърза Айа. Изведе я навън на дълго въже.
Айа не заигра отведнаж. Спря се, дигна глава и погледна полето. Два-три пъти тя дълбоко пое въздух и силно изпръхтяваще, като че снемаше нещо тежко от себе си. После заскача и заигра, като дете, като момиче.
— Ех, ех, Айа! Ех!… — подвикваше и чичо Митуш и усещаше как се наливат със сълзи очите му.
Наедно с фелдшера и стражаря (стражарят беше снел карабината си и я носеше в ръце) заминаха към Дола, който беше над чифлика. Айа все играеше. След малко те се закриха. Откъм дола, един след друг, се чуха два гърмежа.
Не себеше минало и половин час дори, когато Васил видя, че чичо Митуш се връща. Отдалече още той гълчеше нещо високо, махаше с ръце, спуснал беше сърдито веждите си над очите.
— Какво има? — попита Васил.
— Какво ще има… Убиха добитъка на вятъра. Че тя не била болна, здрава била. Фелдшера я разряза, отвори я тук, на гьрлото — нищо няма. Настинала била малко и туйто. Съвсем здрава. Амааз и тъй си мислех!…
Разбраха, макар и късно, че магарето беше умряло не от присадената му болест, а от студ. То и без това си беше слабо, а нощта се случи студена, валеше лапавица.
Спаси се от смърт черната кобилка. Дълго време след като се изгуби Айа, тя често преставаше да яде и като още държеше стиската сено в устата си, ослушваше се, а очите и, черни и светли, като че щяха да изскочат. В една-две години тя много се измени: стана голяма, кокалеста, отпусната и тромава. Всяка година раждаше по едно конче, което приличаше на нея. Но на третата година кончето, което роди, беше вече друго: макар малките кончета да са все червени с тънките си нозе приличат повече на сърни, чичо Митуш веднага разбра, че кончето прилича на Айа, и се зарадва. Като Айа то беше живо и пъргаво. След него, като подир Айа, вървеше черната кобилка, нзпълнена с нежност, с майчина доброта и скръб.
Свързани материали
Воловете, които познават имената си: разказът „Всеки с името си“ от Йордан Йовков, пълен текст
Нова година в чифлика, именен ден на готвача и една кола с бели волове, окичени със златен варак. С тази картина започва разказът, чийто пълен текст е даден тук, без съкращения и без преразказ. Първите страници въвеждат чифлишкия свят: празника на Васил одаджията, скарването заради кокалите в чорбата и чичо Митуш, старейшината на аргатите, който излиза пред дама тъкмо когато воловете се връщат от кладенеца. Йовков описва подробно бавното им прибиране, зимната отпуснатост на полето и навиците на всяко животно поотделно. Средищната сцена е вързването на воловете. Чичо Митуш вика имената едно по едно и от неподвижното стадо тръгва само този, който чуе своето име. Оттук се ражда и спорът с Аго дали добитъкът разбира човешката реч, в който старият аргатин излага цялата си вяра за ума, търпението и достойнството на вола. Финалната част е разказ в разказа: спомен за един стар човек от селото и за последната му молба, който придава на творбата друг мащаб. Развръзката е оставена за самия текст. В текста си личат и типичните за Йовков похвати: пестеливото описание, което със свои детайли изгражда цяла картина, диалогът, в който всеки герой говори със свой глас, и вниманието към имената като към нещо, което отрежда на всяко живо същество неговото място. Заглавието получава пълния си смисъл едва след последните редове. Подходящо за характеристика на чичо Митуш, за анализ на отношението между човека и животните у Йовков, за разбор на името като знак за достойнство и за точно цитиране в съчинение или в устен отговор.
Отлаганото пътуване на чичо Митуш: „При своите си“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Трима ратаи лягат между две кладни след дълъг ден около вършачката и загледани в звездите, започват разговор за това къде отива човек и защо камъкът стои хиляди години. С тази нощ започва „При своите си“ на Йордан Йовков, поднесен тук в пълния си текст, без съкращения. Оттам нататък се нижат всекидневни случки в чифлика и всяка добавя по нещо към образа на стария чичо Митуш: обещаното и все отлагано пътуване до родното село, където живи вече няма, новите дрехи, ушити нарочно за път от Петър Джумалията, спорът с Аго за бития добитък и думите, че по родните му места на воловете казват ангели. Разказът върви бавно, с диалог, който носи говора на чифлика, и с описания на нощното небе, докато една привидно дребна случка с тежкия камък пред дама не променя посоката на действието. Финалните страници са сред най-тихите у Йовков и оставят на читателя сам да разбере какво стои зад заглавието. Текстът е даден с авторовия правопис, което го прави удобен за четене на глас, за точно цитиране и за отбелязване на ключовите епизоди. Подходящ за подготовка на характеристика на чичо Митуш, за анализ на отношението между човека и животните у Йовков, за съчинение върху темата за дома и своите и за съпоставка с други Йовкови разкази.
„Не си давам коня, той ми гледа децата“: пълният текст на разказа „Бялата алаша“ от Йордан Йовков
Стар бял кон, впрегнат на кладенеца в чифлика, и едно босо момче, което върви в самите му стъпки: тук е поместен целият текст на разказа от цикъла „Ако можеха да говорят“, без съкращения и без чужд коментар. Началото е самата работа на кладенеца: скърцащата макара, въжето, черно като змия, обиколките в кръг и камшикът на Митко, който се забравя. Оттук Йовков се връща назад към миналото на коня, към годините при стария господар и към това как сивият кон побелява и става алаша, но запазва нещо от царствения си вид. Следва редът на дребните отмъщения между момчето и коня, а после и случката с Васил през зимата, която променя всичко и води до решението за продажбата. Втората половина е поредица от завръщания. Конят се появява отвън на вратника, отслабнал и в рани, и чака да го приберат. Появява се и новият му стопанин, Иван Блажния, а разговорите между него и Васил стигат до въпроса, върху който целият разказ държи: къде е домът на едно животно и кой всъщност се грижи за него. Отговорът е оставен в думите на бедния селянин и в последното изречение за коня. Пълният текст е удобен за характеристика на белия кон, на чичо Митуш, Васил и Иван Блажния, за наблюдение върху хуманизма и мекия хумор у Йовков, за търсене на точни цитати и за подготовка на преразказ или съчинение.
„И шут не шут, пак си е хубавец“: пълният текст на разказа „Шутият вол“ от Йордан Йовков
Един едър вол с къси, обърнати назад рога, когото в чифлика подминават заради вида му: тук е поместен целият текст на разказа от цикъла „Ако можеха да говорят“, без съкращения и без чужд коментар. Разказът започва пред сундурмата, докато чичо Митуш и Аго закусват, а Комура стои наблизо и не сваля очи от тях. Първите страници очертават нрава му: боричканията с другите волове, кражбите от колата със сено и от нивите, хвърлената тояга на Аго и оплакването на Галунка за изядените юфки. Оттам действието се пренася на нивата, където плугът затъва в дебелите корени на троскота и шестте чифта волове не могат да го помръднат. Сцената с прередените волове и с онова, което следва, е кулминацията на разказа: в нея се решава как ще гледат на Комура и хората, и белите волове с еленовите рога, смятани дотогава за първи. Втората част е изпитанието. Една сутрин Аго се връща сам от паша с лоша новина, а чичо Митуш посяга към зимбила с инструментите. Изходът и грижата след него са разказани докрай, заедно с двете дребни случки, с които Йовков затваря образа на вола. Пълният текст е удобен за характеристика на Комура и на чичо Митуш, за наблюдение върху хумора и върху погледа на Йовков към животните, за откриване на точни цитати и за подготовка на преразказ или съчинение върху разказа.
Кучето, на което пъпът му е хвърлен на пътя: пълният текст на разказа „Скитник“ от Йордан Йовков
Куче се появява на прага, изяжда комата хляб, полудува от радост, а след няколко дни отново поема нанякъде. Пълният текст на разказа „Скитник“ от Йордан Йовков е поместен тук без съкращения. Разказът започва със завръщането на жълтото куче в чифлика и с мърморенето на чичо Митуш, който го хока и в същото време му отчупва залък след залък. Оттам повествованието обяснява с какво то се различава от Лефтер, Петрика, Джюли и Калпазан: другите пазят къщата и добитъка и знаят, че са слуги, а жълтото куче живее за себе си и обича да пътува. Средната част е низ от завръщания и изчезвания, всяко със свой повод и своя история: срещата с овчаря край Сърнено, лозята и мисирлиците, пъдарят със сачмите, тенекията за масло на тавана и смехът на целия чифлик. Отделен епизод отвежда чичо Митуш чак до границата, където изгубените волове и три чужди кучета го поставят в положение, което го засяга много повече, отколкото сам си признава. Финалната сцена е нощна и дъждовна, а последното изречение оставя стария човек лице в лице със скитника, когото така и не е успял да задържи. Разказът е подходящ за работа върху Йовковия поглед към човека и животното, върху образа на чичо Митуш и върху темата за свободата и привързаността. Удобен е и за точно цитиране в интерпретативно съчинение, и за преговор преди изпит.
Смехът на българското село: пет разказа от Чудомир („Un cadeau“, „Аламинут“, „Баклата“, „Без късмет“, „Вечеринка“), пълен текст за четене
Пет разказа от Чудомир, събрани в един файл и дадени в пълен текст така, както са писани: с диалектната реч, с прякорите и с късата ударна фраза, по която авторът се разпознава веднага. „Un cadeau“ започва на перона на гарата, където цялата официална власт посреща голям френски гост, а един сергиджия се промушва напред с необичаен подарък и с приветствие, което никой не е предвидил. „Аламинут“ е разказан от човек, който сравнява едновремешното пътуване до панаира с новото време на аероплани и бързина, и оттам стига до собствената си случка. „Баклата“ проследява един ден на жена, тръгнала по тъмно за нивата, но стигнала я чак когато слънцето е превалило, заради приказки и заплеси по пътя, и срещата ѝ с човека, който кладе купен на съседната нива. „Без късмет“ дава думата на шивач от чаршията, който се оплаква от жена си и от всекидневните ѝ благословии и обяснява откога според него го преследва липсата на късмет. „Вечеринка“ тръгва от майчината гордост на цяло село: синът ще казва стихотворение на вечеринката, а майка му вече е обиколила всички от единия до другия край, за да се похвали с него. Текстовете са дадени изцяло, без съкращения и без преразказ, затова репликите и описанията могат да се цитират дословно. Подходящи са за четене по избор и за домашно четене, за читателски дневник, за подготовка на устно представяне на творба от Чудомир и за работа върху хумора, иронията и речевата характеристика на героите.