Кучето, на което пъпът му е хвърлен на пътя: пълният текст на разказа „Скитник“ от Йордан Йовков
Зареждане на оценките…
Йордан Йовков
Скитник
На вратата, от самия праг, надничаше едно куче, чакаше някого и радостно въртеше опашка, като ту наостряше уши, ту се слагаше живо, като че искаше да скочи. Излезе чичо Митуш с един голям комат хляб, започна да поотчупва от него и да дава на кучето, като в същото време му се караше:
— Къде ходиш бе, хайдутино? Къде ходиш бе, хаймана? Къде скиташ? Лошо ли ти е тука, а? Лошо ли ти е?…
Това куче беше тяхно, на чифлика, но отпреди месец и повече се изгуби и едвам сега се завърна. Не твърде голямо, жълто, с дълга космата опашка, по която бяха се налепили тръни и бутрак, то нито беше хубаво, нито беше яко. Гладно беше, това се виждаше, и докато чичо Митуш, който винаги си пипаше бавно, му отчупеше хапка, то го гледаше тъй напрегнато, че захващаше да завърта главата си и да гледа с едно око, веднаж с дясното, после с лявото.
— Е, хубаво ли беше там, дето си бил, а? — продължаваше да го хока чичо Митуш. — Даваха ли ти хляб? Такъв хубав хляб не си виждал ти… Тояга си виждал. Бой се пада на тебе, бой, бегачо, фармасонино…
Подхвърлената хапка кучето я ловеше още във въздуха — изведнаж, изведнаж също тъй стискаше след туй челюстите си, като че не то, а друг някой беше изял хляба. И пак захващаше да върти очи и да чака.
Най-после хлябът се свърши и като поплесна ръце, като да ги изтърси, чичо Митуш се наведе и помилва кучето по челото. Веднага то залудува от радост, също тъй, както когато беше си дошло. Тичаше, подскачаше, гледаше чича Митуша с насълзени щастливи очи и на два пъти се подхвърли и го лизна с езика си по лицето. Всичко това то вършеше като голям фокусник, уж искрено, уж от сърце. А изведнаж, в един само миг, то се спря, умири се, взе съвсем равнодушен вид, отиде настрана и сякаш забрави вече за чича Митуша. Изглеждаше замислено, заето със себе си. Чичо Митуш го изгледа вторачено, недоволно, измърмори нещо и влезе да си гледа работата.
Това куче (тъй си мислеше по-нататък чичо Митуш) беше много особено. Другите кучета — а те бяха много в чифлика — пазеха къщата, пазеха добитъка, знаеха господаря си, знаеха също тъй, че са слуги. Жълтото куче, може да се каже, живееше за себе си — да му е добре, да е сито, да ходи, дето си иска, да прави каквото си иска. Много обичаше да пътува.
— Нему пъпът му е хвърлен на пътя — казваше чичо Митуш. — Още като беше на два-три месеца, топарлачесто и вълнато като мече, тръгна веднаж с Василя подир каруцата и ходи чак до града. А като си дойде, легна на слънцето до стената на гръб и дигна краката си нагоре — ходилцата му бяха се надули като самунчета и горяха като огън. И пак беше весело, доволно…
Ходеше навсякъде, дето му скимне. Като го видиш как се връща, как тича ту на три, ту на четири крака, как е вдълбочено в себе си, как се държи все о пътя, като същински пътник, ще речеш, че е ходило кой знае по каква важна работа. А то — ходеше си по своя воля, скиташе…
Чичо Митуш излезе пак пред дама и потърси с очи кучето. Другите кучета — Лефтер, Петрика, Джюли, Калпазан — бяха го усетили вече и докато едни не го и поглеждаха, други идеха да го душат. Срещу всяко едно от тях жълтото куче се слагаше принизено, умилкваше се, въртеше опашка, лижеше ги по муцуните, като че ги целуваше. Като мина покрай воловете, жълтото куче завъртя опашка и на тях, а когато насреща му загрухтя шопарът, то се заумилква и около него.
— Прави здрасти с всички — каза Аго, който също беше дошел и наедно о чича Митуша гледаше кучето.
То доде близо до дувара, подуши земята, избра по сухо място, легна свито на кравай и като погледна още веднаж в извърнати очи към Аго и чича Митуша, задряма.
Чичо Митуш обичаше жълтото куче тъкмо за неговия особен нрав. Няколко дни подред той го приглеждаше, хранеше го добре, гледаше да го привърже, та да не напуща вече чифлика. Пък и кучето тъй се радваше и като присвиваше уши, тъй умилно гледаше с влажните си очи, че можеше да се помисли, че и то само обещава да си стои все тука.
Но като мина повече време, то се промени: стана равнодушно към храната, към хората, делеше се настрана и се залисваше по своему. То, коего никога не залайваше човека, като да беше нямо, отиваше сега до отлука — там от буренака излизаше един таралеж и на тоя таралеж то лаеше, може да се каже, цял ден. Или си лягаше настрана и по-надалеч и спеше с часове. Понякога ще се събуди, ще се почеше зад едното ухо и още преди да снеме крака си, ще погледне към къщи, за да види какво правят другите кучета, но без желание да иде при тях. Надвечер, по хладината, отиваше навътре в полето и ловеше мишки и скакалци. Понякога хващаше някое малко, оща незакрепнало птиче, подгонваше някой заяк.
Така, докато отиваше и се връщаше, то се изгуби един ден и никой вече не го видя. Понякога чичо Митуш се досещаше за него. Веднаж той попита:
— Бе къде се дяна нашият Пантелей Пътник? Къде отиде Жълтурко? Не го ли е виждал някой?
Марин слугата се обади:
— Аз го видях. Онзи ден, като си идех от воденица, видях го при Сърнено. С един овчар беше подир овцете му вървеше.
— Че що не го взе?
— Не го дава овчарят. Не го давам, кай, то ми пази овцете.
Аго хлъцна, както му беше обичай, и се засмя дебело:
— Ха! Овчар станал! Ще яде сирене. Сирене му се яде…
Чичо Митуш си имаше много работа и скоро забравяше за жълтото куче. Но понякога си спомняше за него и поглеждаше към полето: няма ли да се зададе отнякъде, все по пътя, ту на три, ту на четири крака — както си ходеше. Но кучето го нямаше.
— Утрепаха го нашия Жълтурко — казваше чичо Митуш. — Кабил не е… мърсува… трябва да са го убили. Изпълни той някой трап.
Но една сутрин кучето се върна, тъй неочаквано и ненадейно, както по-рано. И почна се пак същата история: радост, храна до насита, мили очи. А след някой ден и други то захващаше пак да си мисли нещо свое, да се дели като диво. На това отгоре то, като всяко живо същество, не можеше да се остави от някои свои недостатъци и лоши привички. Когато го виждаха да се връща ту на три, ту на четири крака и изглеждаше на безобиден мирен пътник — къде всъщност беше ходило то? — В лозята или в мисирлиците (страшно много обичаше зрялото грозде и още млечните мамули), дето пъдарят неведнаж беше стрелял със сачми по него. Като по длъжност, то заобикаляше нивите, дето хората работеха, грабваше торбата с хляб на някой орач и от всички страни тогаз му викаха: Ху-ху-ху! Из близките села, като все въртеше опашка, влизаше в къщите и правеше пакости.
Веднаж Галунка — него ден Васил беше в града дотърча изплашена и каза, че на тавана ходи някой. Притекоха се двама-трима слуги, взеха и пушка. Отзад господарската къща беше ниска, почти наравно със земята, и през една врачка се отиваше направо на тавана. Докато чакаха да изкарат някой хайдук, Марин слугата, който беше най-сърцат, избута пред себе си като овца жълтото куче. То бешеси пъхнало главата в една тенекия за масло и не можеше да я извади. Поклащаше я важно-важно, като попска шапка, и не виждаше къде върви. Изпокапаха всички от смях. Аго виеше като вълк.
Кое-как освободиха му главата от тенекията и като потръсваше ту едното си, ту другото си ухо, кучето избяга надалеч колкото да не го стигне камък и легна. Сега помислиха, че, виновно и засрамено, то ще си вземе очите нанякъде. Но то стоя още много време и липса, както си знаеше — неугадешката.
Мина се много време. Колко? — Никой не беше броил дните. Много време. От чифлика се изгубиха веднаж два вола, а се случиха най-добрите — Балана и Чивгата, ония едрите, бели като сняг, с големи рога, като на елени. Чичо Митуш нареди трима-четирма слуги и ги прати да ги търсят. Тръгна и той. Мина през две, през три села, спира се в разни къщи, лаха го какви не кучета — и бели, и черни, и жълти. Но ни веднаж не му дойде на ум за жълтото, за тяхното куче. Като че такова куче не беше и съществувало.
Като се връщаше, без да знае дали воловете са намерени, залутан в тъмнината, уморен, отчаян, той чу кучешки лай и докато се усети, три големи кучета — от тях едното беше белезникаво и в тъмнината се виждаше като светло петно — се спуснаха отгоре му и насмалко да го ухапят. Най-стръвно се спущаше отгоре му белезникавото куче.
— Стой! Кой си? — чу се троснато силен глас и в тъмннната изскочиха две черни сенки и два ножа лъснаха, натъкнатн на пушките. Бяха двама войници.
— Къде? Ще бягаш през границата, а?
— Кой ще бяга?… Каква граница… Че аз си търся воловете… Каква граница…
— Не разправяй много. Върви напред! Кой си ти?
— Воловете си търся бре, момчета. Аз съм от хаджи Петровия чифлик. Аз съм Митуш, Митуш… Войниците погледнаха отблизо и познаха чича Митуша. Без да усети, той беше се озовал на границата. Все пак войниците го откараха на поста. Разпитаха го, поприказваха, разбраха се. Чичо Митуш дори яде от гозбата им, когато войниците се храниха. Едно жълто куче надничаше от вратата и чакаше да му дадат нещо.
— Я! Нашето куче! — извика чичо Митуш. — Кога е дошло? Туй куче е наше.
Как ваше? То си е наше — каза един войник.
Жълтото куче позна чича Митуша, зарадвасе, завъртя опашка.
— Ето, позна ме — каза чичо Митуш. — Жълтурко, какво правиш бе, Жълтурко?
Чичо Митуш разправи историята на жълтото куче, разправи и за някои негови подвизи. Накрай, сред смеха на войниците, той каза:
— Е, сега ще ми го дадете ли? Да си го взема ли?
— Как ще си го вземеш — каза старшията на поста. — То е наше. То, знаеш ли, е зачислено на порцион и получава по едно кило мамулено брашно на ден. Как така…
— Не ща, не ща — отстъпи чичо Митуш. — Няма да го взема. Значи, и то е войник, а? Войник? Нека служи, нека…
Но след като го изпратиха донякъде войниците и си тръгна сам, чичо Митуш прекара през ума си какво му се беше случило и страшно много се ядоса, като си спомни как жълтото куче щеше да го ухапе насмалко. „Как тъй да не ме познае… Как може да не ме познае — мислеше си чичо Митуш. — Или иска да се покаже, че е на служба.“ Гневът му не минаваше и като се пообърна назад и погледна към поста, той си каза: Ти ще ми дойдеш, аз ще те науча.
Но кучето не си дойде. Веднаж чичо Митуш срещна един от войниците, които го бяха хванали на границата.
— Какво стана нашият войник бе, момче? — попита той. — Служи ли? Служи ли?
— Какъв войник?
— Жълтото куче… Нашето куче. Служили? служи ли?
— А, то не е вече при нас — каза войникът. — То избяга.
Чичо Митуш се надяваше, че сега кучето ще се върне. Но минаваха дни, а него все го нямаше.
То се върна една нощ през есента. Тъмно беше навън, валеше. Чичо Митуш чу някакъв шум, някой като че натискаше вратата. През тая година бяха станали много кражби на коне. Конекрадците, влашки цигани, подкопаваха стените на дамищата, влизаха вътре и откарваха конете. Това дойде най-напред на ума на чича Митуша. Той взе пушката и не отвори вратата, а заобиколи през дама, за да издебне крадците. Излезе — гледа, слуша, няма никой. Но нещо пак се виждаше там, не беше човек, но имаше нещо. Чичо Митуш се приближи: до вратата се притискаше куче. Погледна го отблиэо: беше жълтото куче.
Чичо Митуш се върна, отвори вратата, донесе лампа. Кучето искаше да се хвърли от радост върху му, но, за да не го изцапа, чичо Митуш го изхока. Те се сви плахо до стената. Беше мокро, мършаво, сегиз-тогиз лизваше една голяма червена рана горе на предния си крак. И се свиваше, затреперваше с цялото си тяло и гледаше чича Митуша със скръбни, човешки очи…
Свързани материали
Отлаганото пътуване на чичо Митуш: „При своите си“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Трима ратаи лягат между две кладни след дълъг ден около вършачката и загледани в звездите, започват разговор за това къде отива човек и защо камъкът стои хиляди години. С тази нощ започва „При своите си“ на Йордан Йовков, поднесен тук в пълния си текст, без съкращения. Оттам нататък се нижат всекидневни случки в чифлика и всяка добавя по нещо към образа на стария чичо Митуш: обещаното и все отлагано пътуване до родното село, където живи вече няма, новите дрехи, ушити нарочно за път от Петър Джумалията, спорът с Аго за бития добитък и думите, че по родните му места на воловете казват ангели. Разказът върви бавно, с диалог, който носи говора на чифлика, и с описания на нощното небе, докато една привидно дребна случка с тежкия камък пред дама не променя посоката на действието. Финалните страници са сред най-тихите у Йовков и оставят на читателя сам да разбере какво стои зад заглавието. Текстът е даден с авторовия правопис, което го прави удобен за четене на глас, за точно цитиране и за отбелязване на ключовите епизоди. Подходящ за подготовка на характеристика на чичо Митуш, за анализ на отношението между човека и животните у Йовков, за съчинение върху темата за дома и своите и за съпоставка с други Йовкови разкази.
Кучетата не го залаяха: „Нощен гост“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Един-два часа преди съмване, в тъмния агъл при овцете, чичо Митуш и малкият Митко подкарват стадото към стъргата, а млякото започва да шурти във ведрата. В същата нощ пристига непознат човек, когото кучетата пропускат, без да залаят. Разказът „Нощен гост“ от Йордан Йовков е поместен тук изцяло, дословно и без съкращения. Пълният текст следва цялата нощ: доенето и подвикванията на детето, звездите, по които се мери времето, разпита, който овчарите правят на новодошлия, и името, с което той се представя. Голяма част от разказа заема историята, подхваната от госта зад плета, в тъмното: за Божил кехая, за облога му с една мома и за нощния път до чешмата, край която, разправят, излизала жена. Тази вмъкната легенда е дадена така, както Йовков я е написал, заедно с това, което се случва после със самия Божил кехая. Съмването сменя гледната точка: на дневна светлина овчарите виждат кой всъщност е нощният им гост, а сцените с прясното мляко, кучетата при коритото и намирането на изгубената овца водят до тихия финал и до думите, които чичо Митуш не успява да изрече. Тълкуване не е прибавено: изводите за странния човек, когото животните приемат, и за срещата между разказ и живот остават за читателя. Текстът върши работа при четене преди час, при преразказ, при цитиране в анализ или в интерпретативно съчинение и когато се търси дословно точен израз.
„Не си давам коня, той ми гледа децата“: пълният текст на разказа „Бялата алаша“ от Йордан Йовков
Стар бял кон, впрегнат на кладенеца в чифлика, и едно босо момче, което върви в самите му стъпки: тук е поместен целият текст на разказа от цикъла „Ако можеха да говорят“, без съкращения и без чужд коментар. Началото е самата работа на кладенеца: скърцащата макара, въжето, черно като змия, обиколките в кръг и камшикът на Митко, който се забравя. Оттук Йовков се връща назад към миналото на коня, към годините при стария господар и към това как сивият кон побелява и става алаша, но запазва нещо от царствения си вид. Следва редът на дребните отмъщения между момчето и коня, а после и случката с Васил през зимата, която променя всичко и води до решението за продажбата. Втората половина е поредица от завръщания. Конят се появява отвън на вратника, отслабнал и в рани, и чака да го приберат. Появява се и новият му стопанин, Иван Блажния, а разговорите между него и Васил стигат до въпроса, върху който целият разказ държи: къде е домът на едно животно и кой всъщност се грижи за него. Отговорът е оставен в думите на бедния селянин и в последното изречение за коня. Пълният текст е удобен за характеристика на белия кон, на чичо Митуш, Васил и Иван Блажния, за наблюдение върху хуманизма и мекия хумор у Йовков, за търсене на точни цитати и за подготовка на преразказ или съчинение.
Воловете, които познават имената си: разказът „Всеки с името си“ от Йордан Йовков, пълен текст
Нова година в чифлика, именен ден на готвача и една кола с бели волове, окичени със златен варак. С тази картина започва разказът, чийто пълен текст е даден тук, без съкращения и без преразказ. Първите страници въвеждат чифлишкия свят: празника на Васил одаджията, скарването заради кокалите в чорбата и чичо Митуш, старейшината на аргатите, който излиза пред дама тъкмо когато воловете се връщат от кладенеца. Йовков описва подробно бавното им прибиране, зимната отпуснатост на полето и навиците на всяко животно поотделно. Средищната сцена е вързването на воловете. Чичо Митуш вика имената едно по едно и от неподвижното стадо тръгва само този, който чуе своето име. Оттук се ражда и спорът с Аго дали добитъкът разбира човешката реч, в който старият аргатин излага цялата си вяра за ума, търпението и достойнството на вола. Финалната част е разказ в разказа: спомен за един стар човек от селото и за последната му молба, който придава на творбата друг мащаб. Развръзката е оставена за самия текст. В текста си личат и типичните за Йовков похвати: пестеливото описание, което със свои детайли изгражда цяла картина, диалогът, в който всеки герой говори със свой глас, и вниманието към имената като към нещо, което отрежда на всяко живо същество неговото място. Заглавието получава пълния си смисъл едва след последните редове. Подходящо за характеристика на чичо Митуш, за анализ на отношението между човека и животните у Йовков, за разбор на името като знак за достойнство и за точно цитиране в съчинение или в устен отговор.
Белият гълъб на керемидите: пълният текст на разказа „Гълъбът на прозореца“ от Йордан Йовков
Йовковият разказ „Гълъбът на прозореца“ е поместен тук изцяло, без съкращения и без съпътстващ разбор. Действието започва под цъфналия салкъм пред господарската къща, където чичо Митуш е дошъл с трион и брадва, за да отреже клоните, които трошат керемидите. Галунка го подкача, а той ѝ обещава половината от парите, ако намери пари горе на дървото. Оттам тръгва първата от историите в текста: за бедния Махмуд, който се примолва да отсече сухия клон, за хралупата, която се отваря под брадвата му, и за това как старият господар хаджи Петър постъпва с намереното. Тя е разказана изцяло и подготвя всичко, което следва. Втората част е за гълъбите. Докато чичо Митуш работи на покрива, един едър бял гълъб не се помръдва от мястото си, а по-късно двамата ги гледат отдолу как се премятат презглава във въздуха. Тук е и споменът за срещата с бабичката на пътя за града и за причината, поради която хаджи Петър завъжда гълъби. Изброени са и породите, които е държал, с имената, с които ги наричат. Третата част е разказът на Галунка за последните дни на стария господар: за отворения прозорец, за белия гълъб, който идвал и заничал навътре, и за онова, което тя видяла в очите на болния, преди той да се помине. Чичо Митуш задава само един въпрос за гълъба и си прави своя извод. Финалът се разиграва в двора по пладне и започва с внезапна тревога сред гълъбите и кокошките. Развръзката и последните думи на чичо Митуш са оставени за самия текст. Полезен за четене на творбата в оригинал, за точно цитиране в отговор на литературен въпрос или в интерпретативно съчинение, за подготовка на преразказ и за характеристика на героите, тъй като целият текст стои на едно място.
„И шут не шут, пак си е хубавец“: пълният текст на разказа „Шутият вол“ от Йордан Йовков
Един едър вол с къси, обърнати назад рога, когото в чифлика подминават заради вида му: тук е поместен целият текст на разказа от цикъла „Ако можеха да говорят“, без съкращения и без чужд коментар. Разказът започва пред сундурмата, докато чичо Митуш и Аго закусват, а Комура стои наблизо и не сваля очи от тях. Първите страници очертават нрава му: боричканията с другите волове, кражбите от колата със сено и от нивите, хвърлената тояга на Аго и оплакването на Галунка за изядените юфки. Оттам действието се пренася на нивата, където плугът затъва в дебелите корени на троскота и шестте чифта волове не могат да го помръднат. Сцената с прередените волове и с онова, което следва, е кулминацията на разказа: в нея се решава как ще гледат на Комура и хората, и белите волове с еленовите рога, смятани дотогава за първи. Втората част е изпитанието. Една сутрин Аго се връща сам от паша с лоша новина, а чичо Митуш посяга към зимбила с инструментите. Изходът и грижата след него са разказани докрай, заедно с двете дребни случки, с които Йовков затваря образа на вола. Пълният текст е удобен за характеристика на Комура и на чичо Митуш, за наблюдение върху хумора и върху погледа на Йовков към животните, за откриване на точни цитати и за подготовка на преразказ или съчинение върху разказа.