Белият гълъб на керемидите: пълният текст на разказа „Гълъбът на прозореца“ от Йордан Йовков
Зареждане на оценките…
Йордан Йовков
Гълъбът на прозореца
С трион в едната ръка (той го държеше тъй, като че ей сега ще почне да реже) и с брадва, преметната на другата, чичо Митуш заоглежда салкъма пред господарската къща. Голямо дърво — черен дебел дънер, черни дебели клони, нагърчени, извити, а над тях, на купчини, на купчини, изрядко, както е у остарелите дървета — млади зелени листа и бял цвят. Припичаше слънце, около миризливите бели цветове бръмчаха пчели. Чичо Митуш мина от другата страна и пак дигна очи.
— Ще глътнеш дървото, ей! — обади се отзад Галунка и високо се засмя. Тя се смееше понякога тъй — от сърце, радостно. Очите и тогаз светеха и на едната и буза се явяваше трапчинка. Какво си се загледал в салкъма, чичо Митуше? Какво ще правищ?
— Ще го отсека! — троснато отвърна чичо Митуш, но се усмихна и добавн: — Не ща, не ща, няма да го отсека, таквоз дърво отсича ли се? Няма да го отсека аз, ами ще отрежа ей там ония клони, дето се въвират в керемидите, та ги трошат. Васил откога още ми е заръчал. Доде най-сетне време да свърша и таз работа.
Той донесе стьлба, опря я върху дънера на салкъма и като се опираше с две ръце на нея, готов вече да се качи, каза:
— Чуй, Галунке, чуй какво ще ти кажа. Ела де, ела по-близо! — Галунка пристъпи две-три крачки към него. — Ако намеря пари, какво ще ги правим? На мене половината и на тебе половината.
— Какви пари? Де ако ги намериш?
— Горе, на дървото.
Галунка изгледа чича Митуша и сви устни.
— Ей, чичо Митуше, ти какво… Да копаеш земята, разбирам, а то… на дървото. Че парите да не растат по дърветата като круши, ей?
Тя се позавъртя, метна едната си коса през рамото си и ситно-ситно се засмя.
— Смееш се ти, ама нищо не знаеш — каза чичо Митуш и се пусна от стълбата. — Чакай да тн разправя аз тебе. Слушай, ей там на оная поляна, виждаш ли я, оная поляна, до пътя? Там имаше село. То какво село беше — пет-шест турски къщи и две-три цигански, — ама все пак село. Имаше един циганин Махмуд, все гол, все гладен, все му студено. Обикаляше около къщите, около плетищата и дето види дръвче, чуканче, клечка — събира ги. Та тоя Махмуд дохадя тук, под тоя салкъм, вижда, че на върха има един сух клон, и се примолва на стария господар, на хаджи Петра, да го отсече, та да се огрсес децата си. „Добре — рекъл хаджи Петър, — отсечи го.“
Махмуд се качил и го отсякъл. Добре, но забелязал, че докато удрял с брадвата, нещо дрънчи. Погледнал — там, дето отсякъл клона, се отворила хралупа — и видял овчарска вулия, а в нея — пари, лири. И май с циганин, да си иде я, не — спрял се под дървото да брои парите. Ето че иде хаджията.
— Ха сега де! — засмя се Галунка.
— Отде взема тези пари бре? — рекъл. — От дървото ли? Те са мои, аз съм ги оставил там. Дай сам парите! — Взел парите, нахокал го и го изпъдил, че не му дал дори и клона, дето го бил отсякъл.
— И клона не му дал! — каза Галунка. — Е, толкоз вече пък! Ама дядо хаджи беше голям скъперник.
Чичо Митуш започна да се качва по стълбата. Когато беше вече горе и главата му се подаде над покрива, гълъбите, които бяха там и се припичаха на слънце, избягаха и се насъбраха навръх покрива. Те бяха много, от всякакъв цвят, повечето бели. Само един гълъб, също бял, едър, не се помръдна от мястото си, попроточи шия, погледна с едно око чичо Митуша и след туй, като зарови глава в разрошената перушина на гърдите си, задряма пак. Чичо Митуш погледна тоя гълъб, нещо като че мина през ума му, нещо като че искаше да си спомни, но не дочака да разбере що е, а свирна, както правят децата, и махна с ръка. Гълъбите хвръкнаха. Едрият бял гълъб остана за един миг сам, поогледа се и хвръкна и той, като силно изцапа с крилата си.
— Идете да похвърчите! Идете да се поразходите! — каза чичо Митуш и проследи с очи гълъбите.
От стълбата той премина на дървото и най-напред се огледа — цялото поле, зелено, равно, се виждаше. На едно място пасяха коне, до тях вървяха два-три щърка. Чичо Митуш се залови за работа, трионът заскрибуца.
Не се мина много и чичо Митуш беше пак под дървото. Около покрива на чардака беше светнало — дървото там беше окастрено. По земята, покрита и без това с окапал цвят, бяха нападали съчки и листа. Галунка дойде да премете.
— Омърси ми двора — каза тя и се наведе да мете, а чичо Митуш занесе клоните и ги хвърли върху дървата. — Е, къде ти са парите! — каза Галунка.
— Парите… Парите ги взел хаджи Петър, нали ти казах. Бог да го прости. Като че наближава, Галунке, да се изпълни една година, откакто се помина. — Чичо Митуш се загледа нагоре и каза: — Гледай! Гледай какво правят сега гълъбите!
След като бяха ходили до кладенците или до нивите, гълъбите се връщаха, но не бързаха да кацат, а се въртяха около къщата и се издигаха все по-нависоко. Ту един, ту друг от тях се поспирваше, опваше крилата си и отведнаж започваше да се премята презглава надолу. След като доста време падаше тъй като убит, той се спираше, оправяше се и започваше да хвърчи пак, като бързаше да стигне другите.
— Чувал съм — каза чичо Митуш, — че имало хора, които изнасяли големи казани вода и вътре във водата гледали как се премятат гълъбите. Тъй било по-хубаво. А старият господар, хаджи Петър, си стоеше на чардака и оттамей ги гледаше.
— Тъй беше — някак замислено каза Галунка.
— Чичо Митуш извади цигара и запуши.
— Начасничев човек беше хаджи Петър — започна той. — Кога добър, кога лош беше, ама пак добро сърце имаше, милозлив беше. Аз да ти кажа как той взе да въди гълъби. Отивахме веднаж в града, аз карах конете. Като додохме там, наспоред Сърнено, срещнахме една бабичка, носи два гълъба. Два бели гълъба. Какви са тез гълъби? — попита каджи Петър, а аз спрях конете.
Купих ги — казва. — Мене ми трябваше един, ама ми дадоха два, че на чифт ги продават. Момчето ми е болно, уплаши се, че щеше да го претъпче кон, та ми казаха да взема сърце от гълъб, докато е още жив, и да му го дам да го глътне.
Ей боже, като почервеня онзи хаджи Петър, като кипна! Дигна бастуна, ще я пребий. Ти — казва — каква си, не те ли е срам, не те ли е грях. Сега ще те убия! Дай сам гълъбите…
Бабата се разтрепера, даде ги. А като ти е било болно детето — каза хаджи Петър, — на ти пари да го цериш — и и даде два наполеона. Два наполеона златни, на онуй време те бяха много пари. Та оттогаз хаджи Петър завъди гълъбите. Отнапреж имаше само преметачи, а после купи всякакви, имаше ги разни: карабаши — черни, гьоклии — сини, кабаци — бели, с мънички човчици като оризено зърно; кула — червени, пал — керемиденочервени. Имаше ги всякакви, разни… Имаше едни, казваха се фенерлии. Те кога гукаха, разтваряха опашките си като фенери. Хаджи Петър се залисваше много с тези гълъби. Току се катери по гълъбарниците им, лови ги, гледа ги отдолу, отгоре или ще отскубне някое перо от опашкатаим и ще ги пусне. Не знам какво правеше, лекуваше ли ги, що ли. А най-често седетеей там на чердака и ги гледаше.
— Тъй беше — още по-замислено каза Галунка. — Кога беше болен, аз му шетах. Веднаж отворих прозореца и кацна там един гълъб, един бял гълъб. На другия ден пак доде — занича навътре и гледа, гледа. „Дядо, рекох, виж гълъба, на хубаво е, ще оздравяш!“
— А той какво каза?
— Нищо не каза. Нищо не каза, но оттогаз насетне все ме караше да отварям прозореца и чакаше да доде гълъба. А като додеше, не снемаше очи от него. Как го гледаше!…
— Вески ден ли дохадяше?
— Не всеки ден. Но все се случваше да доде. А веднаж…
— Какво веднаж?
— Веднаж, както гледаше гълъба, дядо хаджи заплака. Видях как една сълза се изтърколи от очите му. След два-три деня се помина.
Чичо Митуш гледаше към земята и мълчеше.
— И какъв беше? — запита след малко той. Гълъбът, дето дохадяше, какъв беше?
— Гълъб… Бял, хубав гълъб, едър…
— Може да е бил същият — прошепна като на се бе ей чичо Митуш. — Може да е бил същият, дето го отървахме от ножа, от бабата. Аз одеве като че го видях на керемидите. Защо не, гълъба живеемного, може да е бил той. На тоя свят всичко може. Може — повтори той и взе да прибира триона и брадвата си.
Чичо Митуш си отиде към дама, Галунка и тя се прибра в къщи. Наближи обяд, слънцето припече повече, пчелите около цъфналия салкъм бръмчаха като че имаше рой. Тихо беше, по земята пълзяха тьмни сенки — явили се бяха посред чистата синина на небето бели пухкави облаци.
Галунка излезе на чардака. Изведнаж гълъбите се разхвърчаха и се пръснаха настрани. „Пак чичо Митуш ги плаши“ — помисли си тя, но в същия миг кокошките се разкрякаха, нещо изфуча, стрелна се отгоре и отведнаж сред двора, дето пищяха кокошки и токачки, Галунка видя голяма сива птица с големи крила. Тя позатрепка дваж-триж близо до земята и пак бързо като стрела се издигна нагоре.
Галунка изтича надолу по стълбите. Ястребът вече отлиташе. Силен гръм се чу откъм дама. Ястребът трепна с едното си крило, слезе малко по-ниско и пак тъй плавно, както по-рано, продължи да се отдалечава. От дама изскочи чичо Митуш, гологлав, с пушка, изтича на няколко крачки, споря се и се загледа подир ястреба.
— Да го убий чума, да го убий! — викаше Галунка. — Отде се взе таз гад, що пилета ми изяде Как се спусна… Докато го видя, се спусна И аз се уплаших… Да пукне! Тез пилета, дето ги яде на гърлото му да останат! Я виж ги пилетата… пръснали се като…
Квачките още не можеха да се успокоят. Токачките търчаха ту насам, ту нататък и все крещяха Две-три мисирки, оскубани по шиите, изнемощели не виждаха сякаш пилетата си, които се събираха около им, и гледаха с тъпи замаяни очи. Галунка гледаше ту тази, ту онази клочка, като се мъчеш да познае дали ястребът не е грабнал пак нягое пиле. Като заничаше тъй, до дървата, под зелените клони, които беше оставил там чичо Митуш, тя видя нещо бяло. Погледна по-добре — гълъб. Тя го взе на ръката си — гълъбът беше топъл, но не трепна. Очите му бяха затворени със синкава ципа и само на края, като една чертица, бяха отворени. Гълъбът сякаш заспиваше.
— Чичо Митуше! — извика Галунка развълнувана и издигна гълъба — я виж какво направил орелът, убил гълъба. Няма нийде рана, а умира.
Чичо Митуш не се обърна. Той все гледаше подир ястреба, който, смален вече като една точица, едвам се виждаше над тъмнозелените ниви.
— Видя ли как превъртя крилото си — каза чичо Митуш, — сачмите минаха покрай сам него. Той ще ми доде още веднаж…
Едвам сега той се обърна към Галунка, пое гълъба от ръцете и и взе да го разглежда.
— Няма рана, а умира — каза Галунка.
— Ударил го с крилото си. С крилото си го убил. Не можал да го грабне, защото останал под дървата.
— Да му налея малко вода в устата.
— Няма полза, умира. Как го ударил… И как избрал най-големия. — Чичо Митуш помълча и прибави по-нисичко: — Може пък да е същия. От ножа се отърва, а от орела не можа. Ех, кога има да се мре…
Гълъбите, бели като пеперуди, се връщаха. Един от тях се поспря, изпъна криле, позалюля се във въздуха като книжно хвърчило и след туй започна да се премята презглава надолу…
Свързани материали
Отлаганото пътуване на чичо Митуш: „При своите си“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Трима ратаи лягат между две кладни след дълъг ден около вършачката и загледани в звездите, започват разговор за това къде отива човек и защо камъкът стои хиляди години. С тази нощ започва „При своите си“ на Йордан Йовков, поднесен тук в пълния си текст, без съкращения. Оттам нататък се нижат всекидневни случки в чифлика и всяка добавя по нещо към образа на стария чичо Митуш: обещаното и все отлагано пътуване до родното село, където живи вече няма, новите дрехи, ушити нарочно за път от Петър Джумалията, спорът с Аго за бития добитък и думите, че по родните му места на воловете казват ангели. Разказът върви бавно, с диалог, който носи говора на чифлика, и с описания на нощното небе, докато една привидно дребна случка с тежкия камък пред дама не променя посоката на действието. Финалните страници са сред най-тихите у Йовков и оставят на читателя сам да разбере какво стои зад заглавието. Текстът е даден с авторовия правопис, което го прави удобен за четене на глас, за точно цитиране и за отбелязване на ключовите епизоди. Подходящ за подготовка на характеристика на чичо Митуш, за анализ на отношението между човека и животните у Йовков, за съчинение върху темата за дома и своите и за съпоставка с други Йовкови разкази.
Кучето, на което пъпът му е хвърлен на пътя: пълният текст на разказа „Скитник“ от Йордан Йовков
Куче се появява на прага, изяжда комата хляб, полудува от радост, а след няколко дни отново поема нанякъде. Пълният текст на разказа „Скитник“ от Йордан Йовков е поместен тук без съкращения. Разказът започва със завръщането на жълтото куче в чифлика и с мърморенето на чичо Митуш, който го хока и в същото време му отчупва залък след залък. Оттам повествованието обяснява с какво то се различава от Лефтер, Петрика, Джюли и Калпазан: другите пазят къщата и добитъка и знаят, че са слуги, а жълтото куче живее за себе си и обича да пътува. Средната част е низ от завръщания и изчезвания, всяко със свой повод и своя история: срещата с овчаря край Сърнено, лозята и мисирлиците, пъдарят със сачмите, тенекията за масло на тавана и смехът на целия чифлик. Отделен епизод отвежда чичо Митуш чак до границата, където изгубените волове и три чужди кучета го поставят в положение, което го засяга много повече, отколкото сам си признава. Финалната сцена е нощна и дъждовна, а последното изречение оставя стария човек лице в лице със скитника, когото така и не е успял да задържи. Разказът е подходящ за работа върху Йовковия поглед към човека и животното, върху образа на чичо Митуш и върху темата за свободата и привързаността. Удобен е и за точно цитиране в интерпретативно съчинение, и за преговор преди изпит.
Воловете, които познават имената си: разказът „Всеки с името си“ от Йордан Йовков, пълен текст
Нова година в чифлика, именен ден на готвача и една кола с бели волове, окичени със златен варак. С тази картина започва разказът, чийто пълен текст е даден тук, без съкращения и без преразказ. Първите страници въвеждат чифлишкия свят: празника на Васил одаджията, скарването заради кокалите в чорбата и чичо Митуш, старейшината на аргатите, който излиза пред дама тъкмо когато воловете се връщат от кладенеца. Йовков описва подробно бавното им прибиране, зимната отпуснатост на полето и навиците на всяко животно поотделно. Средищната сцена е вързването на воловете. Чичо Митуш вика имената едно по едно и от неподвижното стадо тръгва само този, който чуе своето име. Оттук се ражда и спорът с Аго дали добитъкът разбира човешката реч, в който старият аргатин излага цялата си вяра за ума, търпението и достойнството на вола. Финалната част е разказ в разказа: спомен за един стар човек от селото и за последната му молба, който придава на творбата друг мащаб. Развръзката е оставена за самия текст. В текста си личат и типичните за Йовков похвати: пестеливото описание, което със свои детайли изгражда цяла картина, диалогът, в който всеки герой говори със свой глас, и вниманието към имената като към нещо, което отрежда на всяко живо същество неговото място. Заглавието получава пълния си смисъл едва след последните редове. Подходящо за характеристика на чичо Митуш, за анализ на отношението между човека и животните у Йовков, за разбор на името като знак за достойнство и за точно цитиране в съчинение или в устен отговор.
„Все сирене, сирене“: „Един срещу трима“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа за нощта в чифлика
Разказът на Йордан Йовков е поместен тук изцяло, без съкращения и без чужд коментар между редовете. Действието се развива в един добруджански чифлик, останал за няколко дни без стопанин: Васил е отишъл да прибере овдовялата си балдъза, а младата Галунка остава сама с парите от продадената храна и с шепа слуги. Първите страници рисуват мълчаливия Панко, най-работливия и най-уважавания между тях, двамата непознати гости, които го чакат пред саята, и сръдливия Аго, който напуска чифлика, защото на другите е дадена баница, а на него сирене. Втората част е една есенна нощ: дъжд, съборен фенер, гъски в тъмния дам и писъци откъм господарската къща. Йовков води тази нощ с пестеливост, която прави всяко движение видимо, а развръзката побира в няколко реда и я оставя да прозвучи в един-единствен изблик на смях. Текстът е даден с диалектните форми и турцизмите на оригинала (милин, сая, топоришка, ямурлук) и е удобен за четене на глас, за проследяване на композицията и за търсене на точни цитати. Подходящ е за подготовка върху добруджанските разкази на Йовков, за характеристика на героите и за разговор върху това кой се оказва верен в мига на изпитанието. Публикувана е само художествената творба: разбор, въпроси и задачи към нея няма.
Смехът на българското село: пет разказа от Чудомир („Un cadeau“, „Аламинут“, „Баклата“, „Без късмет“, „Вечеринка“), пълен текст за четене
Пет разказа от Чудомир, събрани в един файл и дадени в пълен текст така, както са писани: с диалектната реч, с прякорите и с късата ударна фраза, по която авторът се разпознава веднага. „Un cadeau“ започва на перона на гарата, където цялата официална власт посреща голям френски гост, а един сергиджия се промушва напред с необичаен подарък и с приветствие, което никой не е предвидил. „Аламинут“ е разказан от човек, който сравнява едновремешното пътуване до панаира с новото време на аероплани и бързина, и оттам стига до собствената си случка. „Баклата“ проследява един ден на жена, тръгнала по тъмно за нивата, но стигнала я чак когато слънцето е превалило, заради приказки и заплеси по пътя, и срещата ѝ с човека, който кладе купен на съседната нива. „Без късмет“ дава думата на шивач от чаршията, който се оплаква от жена си и от всекидневните ѝ благословии и обяснява откога според него го преследва липсата на късмет. „Вечеринка“ тръгва от майчината гордост на цяло село: синът ще казва стихотворение на вечеринката, а майка му вече е обиколила всички от единия до другия край, за да се похвали с него. Текстовете са дадени изцяло, без съкращения и без преразказ, затова репликите и описанията могат да се цитират дословно. Подходящи са за четене по избор и за домашно четене, за читателски дневник, за подготовка на устно представяне на творба от Чудомир и за работа върху хумора, иронията и речевата характеристика на героите.
„И шут не шут, пак си е хубавец“: пълният текст на разказа „Шутият вол“ от Йордан Йовков
Един едър вол с къси, обърнати назад рога, когото в чифлика подминават заради вида му: тук е поместен целият текст на разказа от цикъла „Ако можеха да говорят“, без съкращения и без чужд коментар. Разказът започва пред сундурмата, докато чичо Митуш и Аго закусват, а Комура стои наблизо и не сваля очи от тях. Първите страници очертават нрава му: боричканията с другите волове, кражбите от колата със сено и от нивите, хвърлената тояга на Аго и оплакването на Галунка за изядените юфки. Оттам действието се пренася на нивата, където плугът затъва в дебелите корени на троскота и шестте чифта волове не могат да го помръднат. Сцената с прередените волове и с онова, което следва, е кулминацията на разказа: в нея се решава как ще гледат на Комура и хората, и белите волове с еленовите рога, смятани дотогава за първи. Втората част е изпитанието. Една сутрин Аго се връща сам от паша с лоша новина, а чичо Митуш посяга към зимбила с инструментите. Изходът и грижата след него са разказани докрай, заедно с двете дребни случки, с които Йовков затваря образа на вола. Пълният текст е удобен за характеристика на Комура и на чичо Митуш, за наблюдение върху хумора и върху погледа на Йовков към животните, за откриване на точни цитати и за подготовка на преразказ или съчинение върху разказа.